Библиотеката

Тя е голяма, даже огромна. Съдържа хиляди томове от всякакъв тип литература. Четалнята е светла, пълна с канапета. Светлината влиза през високи прозорци, а вечер е осветявана от кристалният полюлей спускащ се от тавана.

След обикаляне в градината реших да видя какво има в имението. Хубава постройка, трябва да им се признае. Влезнах в библиотеката, тя на свой ред се оказа доста големичка. Чудесно! Много книги и всичките за мен. Нямаше никой по това време. Сигурно всички са на тренировки. Още по-добре. Отидох до полицата с художествена литература и прокарах пръст по големите томове. Накрая спрях на една книга с разкази и я взех. Седнах в едно кресло, като преди това си налях кафе от "бара" и зачетох. Пълно спокойствие...

Четох целият ден. В компанията на книгите винаги губех представа за времето. Когато погледнах през прозореца слънцето залязваше, така че реших да се прибирам в стаята си. Върнах и третата книга, която бях прочела и се запътих към изхода. Сега имаше повече хора от преди. Кога са дошли? Изобщо не съм ги забелязала. Все тая. Някои от тях ме наблюдаваха, един- двама се опитаха да ме заговорят, но просто ги подминах. Не ми се занимаваше с някакви си смешници. Излезнах от залата.

Влязох в една зала и се оказа библиотека. Очите ми светнаха. Полюлея ми хареса с меката си светлина. Започнах да се разхождам покрай лавиците за да си харесам нещо да чета. Толкова много литература, направо ми идеше да се разплача от кеф. Намерих сектора с митовете и преданията и видях една бяла книга и я взех. Оказа се митът за белия дракон. Вцепених се за момент и тръгнах към едно от канапетата. Седнах и започнах да чета внимателно.

-Омайваща е, нали? Легендата? Чудя се дали е истина.
Анита се заоглежда и видя на едно кресло недалеч от нея женско тяло и една голяма книга, която скриваше лицето.
-Ти лично колко време мислиш да чакаш своя?
Книгата почна да пада бавно надолу и зад нея се откри красивото, но коварно лице на Милена. Погледът й бе същият какъвто го помнеше от приемният си изпит - злобен, пронизващ, винаги нащрек. Анита се учуди.
-О, извинявай, стреснах ли те? Предпочиташе да е красивият принц ли?

Усмихнах и се.
- Не, не предпочитам принцове. Мисля да чакам.... винаги.. Знам, че ще го срещна, но не знам кога... Сигурна съм че е истина, ако не го срещна докато съм жива... е, явно някой хора са умрели без причина...
Нямаше нужда да и казвам всичко. Малко ме изненада, принципно малко хора знаеха за легендата.. и аз за пръв път я чета цялата.

-О, истина е, Анита Блейк, истина е. И твоят хороскоп не те е излъгал. Ще го срещнеш някой ден.
Анита не можеше да не си зададе въпроса от къде тази жена знае нещо, което никога не й е споделяла. Милена разбра това.
-Питаш се от къде зная за татуировката и предсказанието ти. Евгения Мариовска ми каза.
Гледаше я проницателно, както всеки друг човек. Виждаше как челото й почва да се сбръчква от гняв. Не издържа и се засмя с пълно гърло.
-Не се притеснявай, Анита. Твоята приятелка може да е заблудена, но не е порта. Просто аз знам всичко...за всеки. Нужно ми е просто да го погледна, за да разбера какъв е.
Точно така беше и на приема й. Милена знаеше неща за нея още преди да я познава. Тя остави книгата и се загледа в очите на момичето въпросително.
-Кажи ми, Блейк, какви са плановете ти за бъдещето? Какво искаш да постигнеш, освен да намериш драконът си?

Успокоих се, за момент ми се прииска да убия Ния. Но щом тя не е виновна, нямаше какво да и се сърдя.
- За сега не знам. Искам да го намеря и това е. Нямам големи планове за живота си. Действам според ситуацията.... не обичам да ми е скучно и сама си усложнявам живота, това е. Когато го намеря ще разбера, каква съм в същност във вселената...
Замислено затворих книгата. Явно по-късно ще я прочета. Трябваше ли да я знам, впрочем... Чудя се...

Милена стана, отиде до нея и взе книгата. Загледа се за минута в кориците и пак я остави на масата до креслото.
-Интересна играчка си е намерила Саша, многооо интересна...
Милена се обърна и замислено тръгна към изхода. Никой не можеше да разбере какво винаги се мъти в главата й. Но едно нещо бе сигурно. Гилдмайсторката не правеше и не казваше нищо без причина.
-Ще те наблюдавам, драконово момиче.
Да, определено щеше да я наблюдава. Имаше много потенциал в нея. 5 минути й бяха достатъчни да го види.
Анита остана сама.

Загледах се в нея и стоях без да правя или мисля нищо. После станах и излязох. Оставих книгата там, нямаше да я прочитам, не исках да знам.

Минавах доста често покрай тази сграда.Реших да вляза.Има доста книги, дали можех да намеря още една, като моята тук.Едвали?!Въпреки това реших да поразгледам.Трябва ми доста време да се възстановя, а е доста скучно.Има толкова много книги, а аз дори не зная какво ми харесва.Имаше книги за толкова много науки, бойни изкуства и тн.
Мисля, че трябва да си взема някоя, за изучаване на чужди езици.Може би тогава щах да разбирам какво ми говорят Ния и Мал.През повечето време ги гледам само как си отварят устите и нищо.Само някакви измислени звуци и това е.Е може би аз не съм вред.Обикалях наляво, надясно и се надявах да открия нещо интересно

Както си обикаляше Вал за малко да се блъсне с една жена.


- Какво се мотаеш, момче? Не можеш да си избереш, какво да четеш ли? Искаш ли помощ?

Явно тука човек не може да се помотка и да загуби малко време.A аз имах поне седмица докато се възстановя напълно.
-Търся нещо, с което да си губя времето.
Докато казвах тези думи, видях Мал да влиза.
-Къде се губиш?
-Разхождах се, синко.Губих си времето като теб.
-Аха, добре.
Този дух, никога нищо не ми казва.
-Прибирай се в книгата.
-Това си и мислех да правя.

Рина погледна момчето и духът, който влезе в книгата в същия момент.
- Аз съм библиотекарката. Името ми е Рина. Имаш ли някакви жанрови предпочитания или?
Рина не обичаше да се мотаят хора тука безцелно. Тя обожаваше книгите и бе прочела всички тука.

-Трябва ми някоя за опознаване на духовете.Да му науча способностите и с какво може да ми бъде максималко полезен.
И демонология търся също.

Рина хвана ветрилото си и за момент се зачуди.
- Добре, сега... - Тя тръгна по рафтовете и Вал бе зад нея. - Тази "Знания за духове, за начинаещи" - подхвърли му я - после... тази "Розите на пътешественика", тя трябва да ти помогне за опознаване на духът от книгата и своя собствен, - пак му я подхвърли - а да и тази "Демони от тъмнината". За начало тези. Сега сядай и чети и запомняй.
Тя го поведе към една маса с няколко кресла, на масата видя бяла книга и се вкамени.
- Кой я е чел? Ооо, не ... - Хвана книгата все едно гореше и сложи на най-близкия рафт. - Защо не е в секретния сектор.. ще убия Хектор. - Обърна се към Вал. - Момче, ако ти трябвам ще ме намериш в дъното на залата, искам после книгите да ги върнеш по местата им.
И Рина тръгна към дъното и си мърмореше как ще убие помощника си.

-Ехооооо, а може ли за вкъщи да си ги взема?Има 100 години да ги чета.
Но тя не се обърна.Е не ми се занимаваше да я гоня.Почнах да разлиствам, но ми беше по-интересно за забранените книги.
Видях един тефтер и химикалка на масата.Откъснах един лист и написах - вземам книгите утре ще ги върна невредими.
Не мога да чета в тази обстановка - мъртва тишина е.Трябва ми нещо по-разведряващо.Засилих се да излизам и се запътих към кръчмата.

Милена влезе в библиотеката и се размина с Вал. Изпи го с нормалният си злобен поглед, но този път не му каза нищо. Не й се занимаваше сега с него и с противната Мариовска. Отиде до бюрото на Рина и й заповяда:
-Рина, дай ми книгата, която прибра преди малко. Онази от забраненият сектор.
Рина я взе и я подаде с притеснение и несигурност.
-Добре. При мен ще е на безопасно място. В никакъв случай не позволявай на тези двечките да четат книги от секретният сектор, ясно ли е. На младока, който излезе от тук също.
Тя хвърли две снимки на Рина. На едната беше Анита, а на другата Ния. Жената наведе глава покорно и Милена излезе с бялата книга под ръка.

Влязох и видях една доста странна млада дама, бях забравил, това е библиотекарката.
-Добър ден, дойдох да върна книгите, които взехме преди няколко дена.Надявам се да не е проблем, че ги бяхме взели без разрешение.
Изглежда доста мрачна, въпреки това се опитах да бъда учтив.Вал направи грешка, като ги взе, но май аз ще го отнеса.

- Хъм. Дай го насам. И кажи на приятелят ти, че книги от тука не се изкарват. Следващия път искам да чете тука. Само учителите имат право да изкарват книги. - Рина подхвана книгите и тръгна да ги върне по местата им. Нямаше намерение да се занимава с хлапета, който не разбират от нищо.
- Съмнявам се да ги е прочел правилно. - Подхвърли тя през рамото си и се скри зад една етажерка с книги.

Всички тука някви черногледи.Жал ми е за тях, та аз бях над хилядолетие затворен в книга и би трябвало аз да съм такъв, а не те.Защо са такива не знам и не мисля, че трябва да ме интересува.Аз отивам да тренирам.Запътих си към изхода.

Влязох тука след като излязох от музикалната зала. Намерих най-отдалеченото и усамотено място и седнах. Взех първата ми попаднала книга и се зачетох. Скоро не мислех да излизам от тука.

-Не съм те погледнал даже, а разбирам, че нещо те мъчи. Искаш ли да споделиш?
Фрасоа стоеше на задният фотьойл, главата му не се виждаше от облегалката, но Анита веднага разпозна гласът му. Ако ги нямаше креслата гърбовете им щяха да са залепени един до друг. Кога ли се беше появил там, дампирката не можа да каже, но по спокойната стойка и унесеният поглед вперен в листите на една книга, можеше да се предположи, че е бил там от доста време. Погледът му по нищо не показваше каквото и да е притеснение за жената зад него, но все пак се заинтересува, нали.

Човек никъде ли не може да се усамоти.
- Нем, нищо не ме мъчи. Извинявай.
Станах и се запътих към изхода. Даже не запомних каква бе книгата. Май, бе време да се прибра в стаята си.