Историята на единствения оцелял...

Незнам дали е уместно да напиша всичко това... Проекта от който оцелях аз беше строго секретен, дали някой знае и се интересува че аз съм още жив - и това незнам... На кой му пука!?
Всичко започна в една студена януарска утреин. Червената лампа над врата светна и сирената оповести, че е време за ставане.
- Хайде госпожици, раздвижете се, нямаме цял ден! - гърмеше гласа на командира.
Като добре смазана машина всички скочиха от леглата и се понесоха към миялните помещения. Никой не знаеше за къде и за колко време ни бяха подготвили, но в едно бяхме сигурни - без дисциплината ни щяхме да оцелеем няколко часа, не повече. През цялото ни обучение бяхме подлагани на всевъзможни изпитания и демонстрации за важността на дисциплината и тя се беше така здраво вкоренила в нас, че нямаше оцелял от обучението който да не действа инстинктивно с точността на швейцарски часовник.
- Готови за изизтане! - гласът на втория пилот се процеди като масло през интеркома в товарния отсек.
Бяха ни натъпкали като сардини в консерва в малък контейнер със собствена вентилация. Нещо като малка биосистема, бих казал прекалено малка за количеството войници които съдържаше. Не знаехме какво се случва навън, само от време на време втория пилот се чуваше да казва, че ще кацаме или излитаме.
Така преминаха 4 часа в непрестанни маневри и никой от нас нямаше ни най-малка представа къде сме. В един момент всичко утихна. Започна предстартово броене 9... 8... 7... 6... 5... 4... 3... 2... 1... Всички бяхме като смазани хлебарки на дъното на буркан натупкан с желязо, скоро напрежението намаля и отново си поемахме дъх нормално.
Времето престана да съществува, какво бяха направили с нас, никой не знаеше, но едно беше ясно - никой не ътрябваше и да знае. Оказа се, че никой няма работещ часовник, единствено комуникаторите прикрепени към каските и работе, всичко друго беше извън строя. Къде ни водите подяволите!?!
Накрая моментът който всички очаквахме с нетърпение настъпи. Силно разтрисяне, тъп удар в нещо твърдо и... тишина, нарушена само от предупредителното устройство на врата на биоклетката което изчакваше всеки от нас да сложи маската си преди да се отвори единственият изход от биоклетката. С леко шумолене на врата и със силното туптене на сърцата ни посрещнахме непознатото... Като командир на взода аз трябваше да излезна първи. Студеният и черен мрак прониза очите ми с такава скорост, че очните дъна ме боляха. Тогава си помислих - това е невъзможно - да те болят очите от тъмнината!
Да, ама не! Вече разбрах за какво са били всичките усилени тренировки и всички жертви на обучението. Бяха ни изпреатили на планетата ИСР. Новооткрита в системата Целиус 11, тя излъчвалвала информация за белтъчен живот, именно това е накрало учените да ни изпратят тук.

Нахлузих предпазните очила и наредих на взвода да направи същото преди да се сблъска с черната и ужасно боляща дейвствителност. Разпечатах плика с инструкциите едва когато организиахме временен лагер в основата на един привидно изстинал вулканичен кратер.
Не оставяйте следи от присъствието си. Открийте и доведете поне един жив организъм. Намерете източника на енергия и вземете проби. Върнете се в клетката и след като я запечатате и мине седмица от карантината натиснете черния бутон скрит под капака на тоалетното казанче, за да ви приберем.
Кратки и ясни, инструкциите ме накараха да потръпна. Трябваше да внимаваме да не привличем вниманието на нашите "домакини", но в същото време да добием достатъчно добра представа за намеренията им към нас, както и за начина им на "живот".
Започнахме да изследваме пшланетата по добре позната схема - двама разузнавачи следвани от групата за нападение. Аз и втори командир Футо се бяхме изкачили на върха на едно възвишение и наблюдавахме околията когато всичко започна. Първоначално чухме оживен разговор за нещо което се движело с такава скорост, че оставало само прашна диря и после последваха изстрели... Много изстрели... Гледката от оптическите ни мерници ни вцепени... за добро! Някакви черни сенки се движеха около групата и със собствените им оръжия им нанасяха смъртоносни рани. Но това не беше всичко. Раните бяха смъртоносни, но малцина имаха късмета да са мигновенни, повечето те обричаха на дълга агония, която още отеква в ушите ми нощем. Футо, лежаш на 15тина крачки от мен се прицели и стреля, но изстрела се оказа зад него и точно в прешлена на врата му. Сянката бързо отмина и се присъедини към пира осакатяващ бойната ми група. Смъртта на Футо беше ужасна... куршумът бе раздробил прешлена но нервите оставаха здрави, което значеше, че той трябва буквално да отнеме собствения си живот за да спре мъките си... След 30 мин го направи. не издържа, завъртя глвата си и прекъсна оголения нерв на гръбначния стълб.
Сега остава само сянки които обикаляха около умиращата бойна група и аз, който разбра, че всеки опит за съпротива означаваше смърт, не каква да е а бавна и зловеща много мъчителна смърт.
Решението ми беше просто, когато сенките изчезнаха, пренесох телата на другарите ми в кутията затворих се и стартирах борояча. Точно както в инструкциите описах ужаса на двудневното ми пребиваване извън клетката и чаках да дойдат да ме приберат. На 167мият час от броенето се чу слаб шум, изпиукване на интеркома и мекият глас на вторият пилот който казваше, че се издигаме. Тогава ужасът връхлетя отново.
Секунди след издигането ни се чуха оглушаващи експлозии и огромна сила ме запрати към тавана на клетката, след това на пода. Явно неприветливите "домакини" бяха унищожили кораба който щеше да ме изведе от този черен Ад.
Единственото което остана беше и аз да умра, но явно някой не искаше това да стане. Тогава започна голямото ми лутане из дебрите на Черната Планета - ИСР.

И така, дните се точеха един по един докато запасите ми взеха да привършват. Трябваше да мисля за избавление от планетата, но прокелтите сенки не преставаха да напомнят, че са около мен и ме наблюдават. В тъмнината от време на време нещо просвятваше на запад, ако можеше да има таква посока изобщо.
След седмица сравнително лек преход успях да се изкача на възвишението зад което се прокрадваше светлината. Не черният мрак а истиснка светлина. Само някакъв неестествен източник може да издава такава зловеща светлина. Ако някога сте се намирали на ръба на смъртта, значи знаете какво е да видиш мъждукане което в същото време е мощно сияние.
Източника беше изкуствен, беше трилириевият двигател на спасителния кораб, всътщност си беше целият кораб, здрав със загряли двигатели които бяха оставени на неутралан мощност. Явно кораба се беше приземил, но миризмата наоколо ми показа, че оцелели няма... безплътната миризма на смърт беше буквално навсякаде. Тези които се бяха спасили в светлината на двигателите се бяха изпържили от мощната радиация - по-добра смърт според мен...
Качих се и огледах. Всички коридори, кабини, каюти, главния мостик, всичко беше непокътнато и ярко осветено. Явно екипажа е напуснал сам по някаква причина. Открих видеодневника на главния готвач и се загледах...
- Ден шеснайсти - каза лицето от монитора - всички освен мен и главния командир слезнаха, по интеркома се чува само слабо пращене и незнам какво става с другите. Явно ще трябва да слезем и ние. Ако не се върнем - този който намери кораба може да използва ръководството за летене оставено в херметическата тенджера за да изчезнае от тази празнота.
- Главен готвач Гибсън! - се чу отстрани.
- Да капитане!
- Тръгваме! Веднага!
- Идвам. и сигнала прекъсна.
Какво опдяволите е хеметическа тенджера и как ще събереш вътре огромна книга за пилотиране на космическа совалка??? Започнах да претърсвам всички тенджери подред... Нищо, обърнах целия кораб, нищо! Само една тенджера не бях отворил, една от която свистеше пара и се намираше на котлона. Кой подяволите би сварил ръководство за полети???
Изключих котлона и след като спря да пуска пара тенджерата я отворих, естествено от парата не можех да видя нищо освен... Нещо лъскаво и... Диск! Разбира се, в днешно време всичко се сабирапе на кристалните дискове, а не на хартия. Тя беше останала като спомен от архаичното пилеене на ресурси на човечеството в предишните хилядолетия.
След като се настаних в креслото на капитана поставих диска в устройството за чтене и мек женски глас ме попита какво искам да направя. Първата ми мисъл беше д аи кажа да се махна от тая проклета черна дупка но... знаех, че едва ли може да изпълни желанието ми, за това я помолих да ми каже как се управлява кораба.
След пълния инструктаж, нежният, кадифен глас ми показа как да затворя товарния отсек и врата за влизане на екипажа, най-после се почувствах защитен.

След като най-накрая успях да очистя мрака от себе си с хладен душ и здрав сън се реших и пристъпих в контролната кабина. От тайнствеия глас на ръководството бях разбрал, че за да управлявам кораба трябва да съм капитан, как тогава ше се измъкна подяволите или тази консерва. ще е последното ми убежище. Реших да опитам.
- Капитан Нероу, подготовка за излитане.
- Непознат, моля идентифицирайте се! - изпище компютъра.
По-дяволите... Изкашлях се, бях почти забравил как се говори и за това си раздвижих челюстта, ще опитам пак...
- Тук капитан Нероу, подготовка за излитане!
- Добре дошли капитане, в отсъствието на старши капитан Смоул, Вие командвате кораба. Какви за заповедите.
Разпозна ме!?! Компютъра ме разпозна, но как... аз дори не знаех как изглежа кораба... а съм негов капитан!?! Явно са вложили данните ми за всеки случай, случай като този...
- Подготовка за излитане, моля въведете коордианти, посока Земята.
- Посока Земята потвърдена, моля изчакайте, готовност за излитане, чакам команда.
Толкова е лесно когато всичко е автоматично...
- Потегляме, аз се оттеглям в кабината си, ако има проблеми ме потърси, огаси светлините в празните помещения и коридори, няма нужда да приличаме на коледна елха.
- Прието капитане - отвърна гласът на компютъра - отправяме се към Земята, приятна почивка.