Пустинята Дажай

Пустинята Дажай, не приличаше толкова на пустиня, имаше си растителност и... само растителност. Освен растения, тук друго не вирееше. То и ниската, жълта на зелени точки, трева не приличаше много на растение но си я имаше.
Причината да се нарича пустиня беше, че освен тревата, другите обитатели бяха сенки. Точно така, Сенки. Всеки който дръзнеше да се появи там, бе обземан от мигновенна параноя, като непрекъсното следеше движещите се сенки.
На всичко отгоре, сенките бяха истински, не просто игра на въображението. Това някогя бяха обитателите на прекрасна местност, която след Катаклизма погреба обитателите си. Така наречената трева се хранеше от разлагащите се телеса под нея, а сенките обитаваха това страховито място и не оствяха посетителите намира.
Добре дошли в малък ад - над земята.

В момента в който капсулата навлезе в земната атмосфера усетих силен натиск в областта на гърдите, за който не бях подготвен.
Скоростта с която се движех не ми позволяваше да мърдам друга част от тялото си, освен устата, за това изкрещях на бордовия компютър:
- Подготовка за кацане!!! Преми на фаза 2! Веднага!
След секунда усетх натиска да намалява и движението стана поносимо. Чух шума от стартиращите се помощни двигатели и усетих плавното приземяване. Компютъра беше безпогрешен, кацна бавно на съвсем равна повърхност. Миг след това чух пиукане, като пристигнах на мястото от което идваше, установих, че това са сензорите за изпитване на планетата, които отчитаха промени в околната среда, но все пак ставаше за живот.
Безшумно се плъза изходната врата и пред мен се откри Земята, но не както я бях оставил. Странна жълто-зеленикава трева покриваше областта докадето ти стигаше взора, а в нея витаеха странни сенки, които те караха да се замислиш и да настръхваш.
Аз не се уплаших, поне отначало. Мисията ми бше ясна - трябваше да открия човешкия си образ, именно за това се завърнах на родната планета.
Изведнъж имзежду сенките се появи образ, който до голяма степен наподобяваше човек - дали беше човек?

Докато обърканият мъж оглеждаше месността забеляза две черни очи. Само зеници без ирис. Съществото не беше нито сянка, нито човек. То бе прегърбено, от тялото му се откъсваха парчета кожа, които пльокваха на сухата почва и тревата мигом ги поглъщаха. То се изпречи пред мъжа и злокобно му изсъска:
-Кой си тиииииии? Не си човек, но и един от нас не си все още. Махай сееееееее. Мястото ти не е тук.
Бъдещата сянка гледаше свирепо натрапникът и всеки момент щеше да го разкъса. Едно парче от ухото му се откъсна и падна. Изродът забеляза въпросителният поглед на стаписаният мъж и продължи:
-Казах ти, изчезвайййййй! Изчезваййййй преди да си се погубил. Отиди в Чехия. Там има провинция, където ще възвърнеш човешкото в себе си. Ако ли не, остани и понеси последствиятаааа...
Ниското същество лакомо се облиза. Време беше учуденият да реши дали да се маха от това място или да се превърне в обяд на прегърбеното.

Миг колебание и погнуса от разлагащото се същество бяха дсотатъчни, дори предостатъчни. Тръгнах без да се замислям за посока, Чехия каза то, защо подяволите Чехия, какво толкова има там, местност... Каква местност... Мъртва като тази... или жива! А дано да е жива де... все пак бая път има сигурно, а може и да е малко, къде по дяволите се намирам!
Хъх... да имаше кой да попитам.... или път по който да тръгна...
Аз добре потеглих, тревата е ниска и не ми пречи, снаражението все още не ми тежи толкова много... имам сили, но... Та това е една безкрайна... ЛИВАДА! Как да се измъкна....
В този ред на мисли започнах да се оглеждам за онова разлагащо се... нещо, дано може да ми покаже път или поне посока. Добре, че компаса поне работи.

След няколко озъртания пред мъжа пак се появи онова "разлагащото" се. Беше толкова близо до лицето му, че усещаше дъхът му върху носа си. Миришеше на сяра. Най-отвратителната миризма.
-Ти още ли си тук? Нали ти казах да се махашшшшшшш- изсъска като змия.- Какво изгуби ли се?
Изродът го погледна и се засмя подигравателно. Вдигна мършавата си ръка и посочи на изток с показалец.
-Тръгваш натам и след половин час ще излезнеш на пътищата. От там само по средното шосе и ще стигнеш след няколко дена пеша.
С това грозната твар изчезна в сенките. Единственото, което се чу бе като ехо от призрак:
-Тръгвай преди да съм размислилллллл.....

Нямаше нужда от повече напътствия и размисъл...
Поех на Изток, дано компаса е верен.
След по малко от половин час успявах да различа останки от пътища, нещо като оградени с ограда ивици земя... Ограда, да това беше ограда, какво подяволите е ставало тук!?!...
Няма значение, важното е да се измъкна от това прокълнато място. Грозника беше прав, по-малко от 30 мин и бях на пътя. Беше прав из а друго пътищата бяха много, кажи речи цели седем пътя!
Седем, не седем - средният е един, поех по него и се понесох по прашната земя с надеждата да открия търсените отговори на място което дори незнам дали съществува.