Последният Драконов Войн
Аз съм Вескин Сентинел. В момента съм на 27.
Животът ми започна в голям град – Пулпудева. Там съм роден. Там израснах и се учих. Щях да бъда напълно нормален човек с нормална работа и живот. Но нещата не се развиха така.
Дни след като момичето с което ходех ми разби сърцето за пореден път, аз изпаднах в дупка. Не виждах смисъла. Отидох в първата кръчма която ми се изпречи на погледа и удавих мъката си в алкохола – нещо което ме спаси от това да направя някоя по-голяма глупост като да си прережа вените заради някоя, която дори не ме заслужава. Даже си намерих компания – местните пропаднали пияници от съседната маса. Беше весело. Късно след това аз се прибирах на четири крака към дома. По пътя видях една възрастна жена. Опитах се да се размина с нея. Неуспешно. Краката ми се оплетоха и неволно я прегърнах. Тя се отврати от вида ми и ме бутна назад. Каза на висок глас:
- Има и по добър начин да се развеселиш! Не си проваляй живота с пиене.
И ми подаде визитка. Развеселих се наистина. Тя беше на около 40 а аз на 19.
- Мерси, скъпа, ще те потърся! – казах и продължих залитайки към дома.
Тя нищо не каза, но забеляза че прибирам визитката и се усмихна. След това си продължи.
На другата сутрин след якото главоболие прочетох какво пише на визитката. Някакви сбирки. Не ставаше много ясно какви. Реших да отида.
Имаше пастор. И поклонници. Обикновени хора. Цитираше се Библията. Пееха се песни. Говореше се за Господ през цялото време. Ако не бях депресиран от раздялата изобщо нямаше да отида пак. Но имах нужда от подкрепа а тези хора ми я даваха.
Нещо не беше наред. Посетих шест сбирки, но не се почувствах по-добре. Даже ми стана по-лошо. Няма да се впускам в подробности. Ще кажа само че стигнах дъното. Не виждах смисъла в живота си. Направих два опита да скоча от висок етаж. Инстинктът за самосъхранение ме спря. Също и една сила която не може да се обясни лесно.
Оказа се че съм ходил на сектантски сбирки. Те може би са пускали някакъв еуфоричен газ в стаите, от който ти става добре, но май не беше само това. Другото обяснение за действията ми беше, че съм бил под хипнотичното влияние на този мним пастор.
Лекуваха ме в психиатрията с хапчета. Три години. Изписаха ме с диагноза.
По време на престоя си там имах най странния сън:
Бях в стая, построена в японски средновековен стил. Пред мен седеше старец с посивели коси, вързани на опашка като на някакъв японски император. Носеше черни копринени дрехи. Пелената са съня завоалираше думите му, но успях да ги различа. Той каза:
- Ела с мен и ще те науча да оцеляваш. Има път, който да следваш. Стига да го избереш, той ще те отведе на по-добро място от това, в което се намира душата ти сега. Очаквай вести от мен. Аз ще бъда твой учител.
След това през прозореца влетя голям гарван. Той имаше бяла ивица от лявата си страна. Запомних го, направи ми впечатление.
Всичко избледня и се събудих озадачен.
Три дни по-късно както си лежах в болничната стая на прозореца кацна... същия гарван от съня ми – с бялата ивица! Не можех да повярвам. Какво по дяволите ставаше? Аз мислех че това е бил просто един странен сън, но сега той се превръщаше в реалност...
Птицата имаше нещо на крака. Не се уплаши от мен като се приближих. Взех някакво писмо. Там имаше адрес. И следните думи: „Вярваш ли ми?”
Бегло осъзнавах какво ми се случва. Първоначално реших, че това е някаква манипулация на проклетите сектанти, но отхвърлих този вариант. Те ползваха нестандартни методи, но да се намесиш в съня на човек – това ми се стори различно. Имайки предвид до какво доведе доверчивостта ми последния път, аз много се колебах, но накрая реших да отида там, след като ме изпишат. Имаше нещо необикновено и чисто в цялата тази история.
Посоченият адрес беше на най затънтеното място в града. Едвам го намерих. Насочи ме онзи гарван. Пред мен беше висока каменна ограда с масивна дъбова врата. Имаше надпис, но табелата беше толкова ръждясала че нищо не се четеше. Посрещна ме нещо като монах с черни копринени дрехи, който ме въведе в двора пред голямата къща зад стената. Там видях същия старец от съня ми, заобиколен от още шест други възрастни мъже. Всички изглеждаха обрулени от времето, имаха белези по лицата, гледаха с едни такива мъдри очи... Някои се усмихнаха благо. Кимнах към човека и попитах:
- Ти ли ме повика?
- Да. – каза просто той – Ела с мен.
Отидохме в малка стая в къщата. Там получих някои отговори.
Стареца се казваше Ин-Яо. Представи се като главния учител на войните на Драконовото Крило. Оказа се, че те са общност в сянка, която търси пътя към съвършенството – нещо като Будизъм. Имали манастир някъде в планините където се учели да оцеляват. Наричали се Драконови Войни. Честно, никога не бях чувал за такива.
Когато попитах какво общо с мен има всичко това и как по дяволите се е намесил в съня ми, учителят ме погледна със странно изражение. Каза, че има сили които малцина разбират и точно те го насочили към мен докато съм бил в болницата. Говореше че въпросните сили ме избрали с някаква цел, непонятна дори и на него. Неговото решение било да ме намери и обучи в пътя на Драконовото Крило. Относно вмешателството в съня ми каза, че един ден ще ме научи как се прави.
Беше измислил всичко. Щяхме да кажем на родителите ми, че монасите от Драконовото Крило били на благотворителна мисия в болницата и събирали нови последователи, като им осигурявали няколко години безплатно обучение. След това ако се докажат, учениците биват посвещавани. Живеят в манастира, ходят с другите по турнири и се доказват в този така или иначе разрушен свят.
Родителите ми се съгласиха на това предложение. Казаха че ще е добре за мен.
Дни по късно пътувахме към далечна планина някъде около Тибет.
Не нужно да казвам, че нямаше да ходя по никакви турнири. Щяха просто да ме научат да оцелявам.
В манастира даже нямаше електричество.
Другите учители не бяха съгласни да ме обучават. Казаха, че съм много голям за да започна тепърва. Но Ин-Яо беше непреклонен. Подложиха ме на тестове. Провалих се в повечето. Когато все пак решиха да ме научат на нещо, видяха, че схващам по-бързо от другите и умея да импровизирам. Оказа се, че съм много добър с меча. Обясниха ми, че в миналия си живот съм бил самурай или нещо такова.
Последваха години на усилени тренировки и медитация. Непознати духовни техники и екзотични оръжия бяха разкрити пред мен. Учителят ми обясни, че колкото повече напредва един Драконов Войн, толкова повече се слива с природните сили и те му дават неподозирани способности. Усещах това всеки изминал ден. Изучавахме и философията на Драконовото Крило. Денят на посвещаването ми беше близо.
Преди посвещението имаше тест. Познавайки учителите си, аз очаквах абсолютно всичко. Беше изпитание за ума, не за тялото. Един прост въпрос със сложен отговор – Каква е разликата между това да си умен и това да си мъдър?
Как отговорих? Прекалено лесно ще е за вас, ако ви кажа. Това е нещо което всеки трябва да открие сам. Учителите ми останаха доволни от това което казах.
Последва ритуалът по посвещението. Едно момиче, което не бях виждал досега се приближи до мен. Носеше шамански дрехи. Напръска ме с вода и положи ръце на раменете ми. Затворих очи и почувствах... една стихия в себе си. Усещах Природните Сили и всичко живо наоколо – гората, животните, рибите. Усещах земята, водата, въздуха. Бях някъде далеч. Когато се върнах, се събудих в стаята си на леглото. Не знам колко време беше минало. Всички бяха много радостни. Отпразнувахме го както подобава. На другия ден щяха да започнат истинските тренировки.
Но на другият ден дойде Ужаса.
Тъкмо вечеряхме, когато се чу далечен тътен. След миг земята се разтресе. Видяхме стена от прах и пепел идваща от Запад. Скрихме се в подземията. Ударната вълна помете целия манастир. Останаха само няколко по-здрави колони. Изви се страшна буря. Огнени метеори започнаха да падат от небето. Където удареха се получаваше кратер. А оттам излизаха най ужасяващите същества които никой не беше и сънувал. Огнени и крилати – те сееха смърт навсякъде с големите си мечове. Видях как другарите ми умират, борейки се смело за живота си. Не можах да намеря учителя Ин-Яо. Три от огромните демони ме притиснаха. Краят беше близо. И тогава се случи нещо неочаквано. Някаква сила ме успокои. Изпаднах в нещо като транс. Миг преди мечовете да ме съсекат, демоните замръзнаха и се превърнаха в купчина ледени кристали.
Започнах да бягам. И аз не знам накъде. Гората около мен се извиваше и гореше в безплътни пламъци. Уплашени животни бягаха редом с мен. След това падна мрак. На другия ден планината не беше същата. Надявах се тази територия да остане недокосната от разрухата, която достига всекидневно останалата част от земята.
Индекс 
Пет Апр 23, 2010 3:52 pm
