ГОРИТЕ

Бяха дълги и обширни додето ти стигне полезрението. За да се обиколят всичките бяха нужни години, ако успееш да се завърнеш жив, за да разказваш какво си видял.

Яздеха още половин час, когато малкото момиче каза на Вескин да спрат. Те слязоха от коня и Роза го поведе към едно огромно на височина и ширина дърво. Извика нещо на неразбираем език и зачака. След няколко минути се запоказваха елфи от всички страни и всичките хубави. Един Едър елф с руса коса се доближи до Роза и я грабна.
-Каква изненада! Дъще защо не ме предупреди, че ще идваш?
-Ами решението беше моментно - засмя се малката и прегърна баща си.
Той я остави и се загледа в самураят.
-Водиш и приятел.
Той протегна ръка:
-Добър вечер, страннико. Аз съм Арманд и съм царят на тази част на гората.
А тя наистина беше красива - езера, пъстроцветни дървета и мраморни къщи.
-Как е вашето име?

- Казвам се Вескин. – казах и поех ръката му. – Обучавам се в имението на Гридор и Милена, както вашата дъщеря. Честно казано не очаквах такава изненада. Ние с Роза сме тръгнали да изпълним една задача. Да седнем и ще ви разкажа.

Всички седнахме сред дърветата. От нищото се появиха ято Пиксита, които се групираха пред всички и оформиха малки сфери, които само топлиха но не горяха. Така те пазиха гората и нямаха нужда от огън.
Веднага след като малката и баща й си побъбриха за нейното обучение дойде моят ред. Двамата с Роза разказахме моята история от игла до конец, както и за нашата задача. След това допълних:

- Милена ми позволи да взема само един спътник от учениците на Евенстийл. Но не е казала нищо за съюзяване с други хора в това начинание. Ако ми имате доверие, можете ли да ни дадете ескорт от вашите войни? Пътуването няма да е от най безопасните и въпреки, че Роза е по-добрият ученик от нас двамата, ще се чувствам по сигурен ако сме повече. Онези същества са много силни. Знам, че не е срамно да поискаш помощ. Особено при факта, че нося отговорност за дъщеря ви.

При тези думи аз погледнах в очите на Арманд и зачаках отговор.

Арманд се почеса по брадичката замислено.
-Разбира се, не бих позволил нищо да се случи на дъщеря ми.
Докато елфа разсъждаваше на глас, зад тях се чуха стъпки.
-Я виж ти, имаме си гости.
Когато се обърнаха видяха млада девойка със среден ръст, слаба, с виолетови очи и дълга руса коса, която леко поразовяваше в краищата.

Тя беше със скръстени ръце и намръщено лице. Въпреки това, Вескин не беше виждал по-красиво същество до сега.
-Ааа, Бека! Ела, седни при нас - покани я Арманд.
Тя запристъпва все така намръщена, когато стигна до тях посочи Роза и започна да й се кара:
-Ти трябваше да си на училище. Какво правиш тук? Ако си избягала, кълня се, ще имаш голям проблем.
-Не съм избягала. Тръгнала съм на мисия...с него. - се озъби весело момичето и посочи Сентинел.
Елфа, с името Бека го стрелна още по-ядосано, хвана го за яката и го издърпа към себе си.
-Виж какво мерзавецо, няма начин сестра ми да рискува живота си, заради тъпите ти мисии. От тук продължаваш сам.
-Бека, стига - заповяда баща й като се усмихна - Така ли се държиш с гостите. Хайде ела, седни. - после се обърна към Вескин - Извини по-голямата ми дъщеря, тя е неукротима - същата като майка си. Притеснява се за Роза, все гледа да я пази, но аз мисля, че тази мисия ще й дойде добре.
-Какво???? - извика Бека
-Е хайде де, ще натрупа опит, нали така - закачливо намигна той.
Чак сега Вескин си даде сметка от къде малката е наследила жизнерадостният си характер.

Положението стана малко неловко. Семейството на Роза ми направи силно впечатление. Трябваше да се подходи внимателно. Гледах всички да са доволни, но все щеше да има дрязги.
Обърнах се към голямата сестра. Станах и заговорих.

- Както казах, всеки който иска е добре дошъл с нас. Евенстийл лично позволи на Роза да ме придружи. Щом той смята, че е готова за тази мисия, значи сигурно е така. Все пак ако се съмняваш в преценката му, можеш да спориш с него. – След това продължих:

- Аз съм учил Кендо, Кирамиджуцу /Геройски скокове/, Киуджуцу /стрелба с лък/, Йайджуцу /светкавично изтегляне на меча и отсичане главата на противника/ и Кобо-джуцу /чупене на кости/. Въпреки това нивото ми в имението е по-ниско от това на Роза. Учителите там са наистина уникални майстори. Аз, също като Евенстийл и Арманд вярвам, че тя ще се справи със задачата по-добре от мен.

Погледнах детето. Лицето му сияеше. Може би малко преувеличих. Не очаквах Бека да се съгласи с мен, поне не веднага.

Русокосата сякаш изобщо не го слушаше. Докато той й обясняваше какво умее тя го гледаше отегчено и се прозяваше.
-Да, да, браво, много хубаво!
Погледна сестра си, която продължаваше да й се зъби. Нямаше да се разберат и двете не се отказваха лесно. Една до друга бяха повече от колоритни. Едната сладка, мила и весела, а другата красива, силна, непокорна.
-Щом ще е така, аз ще отида с тях.
Роза понечи да възрази, но Бека й изшътка и не й даде тази възможност. Личеше си, че тя ще има последната дума и много често е взимала решения за целият род.
-Добре, кой друг искаш да ви придружи - попита баща й.
Дъщеря му го стрелна строго, все едно я беше обидил.
-Никой друг.
-Знаех си, че ще каже това - се засмяха Роза и Арманд
-Е значи е решено. Вескин Сентинел утре сутрин тръгвате на поход с двете ми дъщери. Не се безпокой приятелю, в сигурни ръце си. А сега да вечеряме.
С това Пикситата осветиха ноща. Един елф донесе няколко изпекани заяка и див глиган. Всички седнаха и се веселиха.
Вескин забеляза как Бека се отдалечи, отиде колкото се може по надалеч и седна на земята, като облегна гърба си на едно дърво.

За момент задържах поглед към русата елфка. Мислех да й обясня колко много значи за мен стария ми учител и това, че да го погреба е нещо което и тя би искала да направи на мое място. За нея задачата ми беше глупост. Знаех, че прие да дойде с нас само за да защити сестра си. Разбираемо. Срещнах студените й очи и извърнах глава. Реших да не я дразня повече тази вечер с присъствието си. Дано утре да е по-сговорлива.

Вечерта мина в шеги и закачки. Арманд и Роза имаха уникално чувство за хумор. Разговорът се въртеше главно около странните характери на учителите в имението. Арманд разказа няколко интересни истории за миналото на Гридор и Милена, но разбира се според мен бяха само пикантни слухове. След това малките Пиксита направиха уникално красиво представление от светлини – цяла феерия. Другите елфи танцуваха около светлините. Прекарахме добре.

Стана време за лягане. Всички се изкатериха по дърветата. Последвах ги. Заедно с Роза бяхме на един дебел клон. Тъкмо се зачудих как ще може да се спи така, когато малката произнесе още една неразбираема дума. Кората на клона се разтвори и в него се оформи вдлъбнатина голяма колкото човек да легне. Беше удобно. Като се настаних дървото ме застла с листата си. Невероятно! Роза и баща й легнаха наблизо в дървото. Сънят дойде както винаги неусетно.

Но сънувах кошмар.
Наоколо гората гореше. Познатите ми огнени демони бяха навред. Те размахваха тежките си мечове и посичаха който сварят. Битката беше в разгара си. Много от елфите загубиха живота си.

Едно от създанията ме подгони. Отстъпих и след това нападнах. Силата му беше чудовищна. С един удар изби меча ми и замахна да ме посече. И пак онази странна сила ме успокои. Както преди демонът се покри с лед и замръзна. Разпадна се на хиляди късчета. Силите бяха отново с мен. Можех да обърна изхода на битката. Затичах се да помагам на останалите. Изведнъж нещо остро ме прониза. Погледнах надолу към корема си. Оттам стърчеше стрела. Беше минала през гърба ми точно между сегментите на бронята. Обърнах се и Видях Бека с лък в ръка. Погледа й излъчваше омраза. Тя се засили и ме ритна с все сила в гърдите. Строполих се. Елфката се надвеси над мен с безизразен поглед, извади красив леко извит меч и безпощадно ме прониза в сърцето.

Събудих се облян в студена пот. Скоро щеше да се съмне. Не можех да се успокоя лесно. Станах и се спуснах по дървото. Реших да приготвя коня. След това седнах и зачаках другите. Скоро щяхме да поемем по Пътишата.

Другите още спяха, а Вескин усети нечие присъствие наблизо и чу шум. Повървя няколко минути към него. Дървета пресичаха пътя му. Махна няколко клона от очите си и пред него се появи невероятна гледка. Бека в цялата си прелест, с почти никакви дрехи се намираше в едно езеро, а малък водопад падаше върху нея. Тя размахваше един дълъг меч, с поразителна бързина и точност. Сякаш режеше водата. При всяко завъртане косата й пръскаше капчици, а лилавите й очи блестяха.
Мъжът се усети, че се е зазяпал с отворена уста. Наистина беше като богиня. Тя го усети и спря. Излезе от водата и се насочи към него. Мокра до кости, завита с някакви парцалки само около таза и гръдният кош, го погледна строго.
-Ти какво, шпионираш ли ме?

Спомена за скорощния сън ме връхлетя отново. Езика ми се оплете. Чак след неловка пауза можах да отговоря:

- Ъм, не. Просто проверявах за скрити натрапници.

Погледа ми пак се плъзна по изящното й тяло. Водата по нея блестеше и й придаваше невероятен вид. Ето това беше сънят който трябваше да имам. Сведох поглед и леко се обърнах докато се облече. Не исках да забележи интереса ми, макар че нещо ми подсказваше, че тя вече го е направила.

- Скоро ще тръгваме. – казах делово. – Готова ли си? Ще събудя Роза.

Отдалечих се и се запътих към дървото.

Тя облече бледозелената си рокля и тръгна след него. Събудиха останалите и почнаха с приготовленията. Взеха оръжията си и провизии за изпът. Роза и Вескин се качиха на Вятър, а Бека свирна с уста и от гората "долетя" лъскава черна кобила - висока, стройна и буйна - точно като притежателката си. Тя се метна отгоре и нагърби лъкът си. Меча беше отстрани на тазът й.
-Успешен път. Върнете се живи.
С тези думи Арманд ги изпрати и тримата потеглиха. Яздиха така близо 15 минути без да си проговорят. След известно време тишината бе нарушена от красивата блондинка.
-Е, войнико, сега на къде?
Време беше да излязат от горите и да тръгнат към въпросната планина.


/Веско пиши как ги прокарваш по пътищата и поемате в определена посока/

Арманд се събуди с вик, който вдигна на крака всички елфи от околността.
-Неееее... - извика той като падна на колене. - Бекаааааа....
Звучеше като ранено животно в последен предсмъртен нагон. Всички разбраха какво е станало. Някои от по-старите жени заридаха, девойките не можеха да повярват, младежи отидоха при царят си и се опитаха да го задържат. Беше обезумял, готов да убива се мяташе като чудовище. В този момент нямаше и помен от елфската грация. Навсякъде цареше безпорядък и тъга. Тази нощ елфският род изгуби принцесата си. Един рус мъж стисна мечът си в юмрук, трепереше от гняв. В очите му се четеше омраза. Почувства ръка върху рамото си, когато се обърна видя най-добрият си приятел.
-Ще го убия...

Беше най-дългият час... Щеше ми се никога да не пристигнем.
Яздехме равномерно по пътя и се отклонихме към горите. Провирахме се през дърветата, а наоколо валяха листа въпреки че не беше Есен. Когато стигнахме до голямото дърво там нямаше никой. Само вятърът навяваше тежките ни мисли. Погребалното ми знаме се развя.

Чаках Роза да слезне от коня си и да извика елфите.

Роза слезе от коня и тръгна към сърцевината на гората. Вескин я последва. Не след дълго пред тях се показаха мраморните къщи. Всички се бяха събрали около водопада, жените пееха, а мъжете държаха мечовете пред гърдите си.
Арманд видя дъщеря си, заби оръжието в земята, втурна се към нея и я прегърна. Ръцете му галеха лицето й, а устните му целуваха раните й. Не поглеждаше Сентинел, не го виждаше даже. Тъгата от загубата на едната си дъщеря и радостта от опазването на другата бяха прекалено големи, че да мисли за каквото и да е друго.

По всичко личеше че ни очакваха. Всички бяха подготвени, явно бяха разбрали по някакъв начин. Донякъде ме успокояваше мисълта, че първо щяха да почетат паметта на Бека, а обвиненията и присъдите щяха да се раздават по-късно. Пропъдих тези мисли. Не ме беше грижа за това. Загубата беше и моя. Отиде си една приятелка която можех истински да обикна.

Чинно чаках да ми обърнат внимание, въпреки че не го исках. Погледах мъжете и пеещите жени, песента им бе трогателна. На фона на музиката в мен отново се преплетоха спомените за всичко преживяно с русокосата красавица. Превъртах ги отново и отново. Гледах с пуст поглед напред и държах черното си знаме. Дали от сълзите в очите ми или от измъченото ми въображение гледайки към водопада аз сякаш видях лицето й оформено от водните капки и пара.

Той стана от земята, сграбчи меча си и се запъти към него. Елдо се опита да го спре, но русият елф го избута и продължи. На няколко крачки от Вескин замахна с меча и почти отряза главата му.
-Копеле....Ще те убияяяя...Тя е мъртва заради теб.
Няколко мъже се втурнаха да го задържат, но не успяваха.
-Ланс стига! - заповяда Арманд, но младока изобщо не го слушаше. Той се втурна към самурая готов да го посече. Мечът му вече се стоварваше към черепа.

/Опиши защита и контраатака/

Този елф явно имаше чувства към Бека и не можеше да понесе загубата.
Гледах го с безизразни очи. Някакъв инстинкт за самосъхранение ме накара да се защитя, въпреки че и аз се обвинявах за случилото се.

Странно бе че щях да използвам наученото от нея за да се защитя. С Ходене по Вятър и се отместих от меча му миг преди да ме съсече. Не използвах оръжието си а вместо това замахнах с импровизираното си черно знаме и го завъртях, за да увия плата около главата му. След това щях да го бутна с клона на земята. Той бе достатъчно дълъг и щях да съм далеч от обсега на меча.

Плата обгърна Ланс, но само след секунди бе разсечен от острието. Младока изгледа освирепяло мъжа, който даже не смееше да извади оръжието си. Нападна го с вик, нестандартен за елф. Изрита Вескин в корема, който падна на земята. Ланс застана доминиращ над него, слънцето затъмняваше лицето му, а озаряваше тялото. Той вдигна меча и понечи да го забие в гърдите на падналият.

Яростта на врага ми бе нечовешка. Явно много бе обичал Бека. За миг се замислих дали наистина заслужавам да умра от ръката му и даже се съгласих с това. Гледах залязващото Слънце зад него и сякаш бях готов за смъртта. Но по непонятни за мен причини не се оставих.

Пак използвах придобитото си умение и се отместих завъртайки се. Излетях встрани от него на нивото на главата му, изритах ръцете му, а с другия крак замахнах към лицето. Ударът беше силен и трябваше да го зашемети. Отстрани изглеждаше сякаш някаква сила ме е отместила и изстреляла нагоре – напълно неестествено.

Ланс падна на коляно. Струйка кръв потече от устата му. Той я избърса все едно бе нищо и тръгна пак към Сентинел. Една висока фигура застана на пътя му. Арманд бе наистина величествен.
-Ланс, стига толкова. Всичко свърши момчето ми. - положи ръка на рамото му, опитвайки се да го успокои.
-Ако не беше той, дъщеря ти щеше да е жива. Всички ние сме виновни, че ги пуснахме. Сега щеше да е тук при нас.
Единствено гордостта спираше елфа да се разплаче. Той се отскубна от Арманд, взе меча си и се отдалечи. Свлече се до едно дърво, заби меча в земята. Другарите му го наобиколиха и почнаха да го утешават.
-Съжалявам за това Вескин. Той е импулсивен, но добър човек. С Бека израснаха заедно, бяха най-добри приятели. Съвсем на скоро поиска благословията ми да й предложи брак и аз му я дадох. Трябваше това да стане сега, но вече е късно. - Арманд говореше спокойно, но с болка гледайки младока.

Не исках да говорим за това кой колко е виновен. Грешките бяха сторени вече. Погледнах бащата на Бека.

- Аз... моята болка е също толкова силна. Заради моята мисия сега едно прекрасно момиче го няма и едно сърце е разбито. Да не говорим за мъката на всички други, които я обичат. Ако има нещо което искате от мен за да изкупя своята вина, аз ще го изпълня... Благородността на дъщеря ви нямаше граници. Тя даде живота си за непознат... Ако това ще ви успокои, тя е погребана под тис – бесмъртното дърво. Легендите казват, че който е погребан под такова дърво никога не умира истински...

Взех разкъсания си флаг и го забих в центъра на поляната. Това бе моят начин да изразя болката си. Надявах се да го уважат.
Минах покрай Арманд и седнах до едно дърво, загледах се в залеза. След това погледнах Ланс и приятелите му, които го успокояваха. Защо аз сега нямах такива приятели? Всички бяха избити от огнените изчадия в Тибет. А сега и Бека. Дадох си обещание, че когато стана готов ще отмъстя за всичката тази смърт и ще залича демоните от лицето на земята. Отмъщението пак щеше да горчи, но поне други животи щяха да бъдат спасени.

Надявах се да ме допуснат на траурната церемония. След това щях да си тръгна сам. Роза щях да оставя при близките й. След това някой можеше да я придружи до имението, за да продължи да се учи.

Погледнах пак Арманд. Очаквах да каже какво ще става оттук нататък.

-Тис... предполагам Лейла ще се грижи за детето ми...
Арманд тръгна към събора, когато мина покрай Вескин му каза:
-Ела!
Всички се събраха и жените продължиха с траурната песен. Церемонията продължи до вечерта. Тази нощ вечеря нямаше да има.
Всички се разотидоха, някои се прибраха, други спяха под звездите. Вескин бе един от тях. Приготвено му беше поземлено легло. Когато се настани Ланс дойде до него и студено му каза:
-Не си мисли, че само защото не те убих, не го заслужаваш. На сутринта трябва да си отидеш, върни се от където си дошъл. Мястото ти не е тук.
С тези думи той се отдалечи.

Беше прав.
На сутринта аз спретнах коня си, казах си довиждане с Арманд и Роза. Малката щеше да остане за малко при близките си.

Препуснах стремглаво към имението. Успокояваше ме Хаяте който летеше редом с мен. Представих си изражението на учителите ми когато разберат за развоя на нещата. Сигурно щях да се затворя в стаята си и да не излизам с дни. За какво беше всичко това? Поставяш си цел, благородна цел, а накрая разбираш че един живот е по-ценен от всички велики учебници на света. Ако знаех че това ще се случи никога нямаше да тъгна. Защо трябваше да разбера кое е правилно с цената на това? Как да променим нещата преди да пострадаме? А не след това. Горчив урок, който щях да запомня.

Горите останаха делеч назад. Бях отново на Пътищата. Пришпорих коня. Оставаше близо ден път.