Тибет

Привидно зелена планина, почти разрушена, там няма заченки на живот. Говори се, че е обитавана от крилати демони, които убиват всичко живо. Това е тяхното царство и който го прекрачи умира.

Според съня – послание на учителя ми, неговото тяло беше в гората южно от манастира, близо до реката. Това беше на около ден път от мястото на което се намирахме. Заизкачвахме се по лекия наклон нагоре. Пътеката ставаше все по-неясна и след време съвсем изчезна. Минавахме през тучни пасища, малки горички, цветни поляни. Набрах по един букет за момичетата, те много се зарадваха. Направиха си венци. И двете изглежадаха толкова естествено и прелестно с тях.
По едно време се усетихме, че си подхвърляме безгрижно една малка топка, която Роза извади отнякъде. Така в шеги и закачки минахме няколко километра.

Както си яздехме изведнъж свички спряхме на място. От близката горичка се разнасяше... миризма на печено. Усетихме я, защото вятъра духаше към нас. Това трябваше да се проучи. И то внимателно. Печеното означаваше хора, и то не задължително добронамерени. Трябваше да скрием конете. Вързахме ги за едни храсти. И Бека ме изуми отново. Тя събра ръце и прошепна няколко думи на родния си език. След миг конете започнаха да избледняват, станаха прозрачни и съвсем изчезнаха от пейзажа. Докато бяха вързани щяха да се невидими. Тя ми обясни, че това може да се прави и на движещ се обект стига да е по бавен. Така и направихме. Бека ни направи камуфлаж, станахме призрачни и се виждахме само ако някой се навре в нас. Странното бе, че един друг се виждахме. Движехме се внимателно. Резки движения и тичане развалят прикритието.

Сега спокойно можехме да изследваме горичката. Запровирахме се през шубраците. Напълно безшумно. Раздалечихме се и се приближихме до мястото където пращеше огъня. След малко ги видяхме. Десет мъже, въоръжени до зъби. Някои се разхождаха, други бяха налягали или седнали край огъня, над който имаше чеверме от глиган. Дрехите им бяха опърпани, някои имаха леки брони, а оръжията им бяха много добре поддържани. Не бяха само хладни – имаше и огнестрелни. Мунициите бо принцип са кът, защото на много малко места по света се произвеждаха още. Може би затова разчитаха и на брадви и мечове. Повечето имаха бради, не особено добре поддържани. Имаха вид на престъпници, но много често външността лъже, затова чакахме да чуем какво ще си говорят. Един висок и едър мъж с дълга черна начупена коса и голяма брада се приближи до останалите и подхвърли нещо като златно кълбо на колегата си с бръсната глава.

- Чудесна плячка момчета. Обичам пътуващите търговци. Особено как се молят за живота си. Изгорихте ли телата и фургона?

- Всичко е направено, както заповята, шефе. - каза скинара. – Дебелаците са вече пепел.

- Много добре. Като стане готово месото, извикайте ме. – каза дългокосия, обърна се и се отдалечи. На гърба му имаше голяма пушка-помпа, а на бедрото му малък автомат със заглушител. На ботуша му имаше огромен боен нож, а на другото бедро висеше широк меч.

Тези бяха закоравели бандити. Обираха търговците и може би ги убиваха за удоволствие. Или последните жертви се бяха съпротивлявали? Гняв се надигна в мен, забелязах лицето на Бека – тя беше отвратена. Тримата се отдалечихме тихо и се върнахме при конете. Все още с камуфлаж, решихме да обсъдим плана за действие шепнешком.

- Аз предлагам да дадем един хубав урок на тези изроди. Ако не, те ще убият още невинни хора. Другият вариант е да се измъкнем и ги да заобиколим. Какво ще кажете?

Вескин не получи отговор. Бека строго погледна Роза, направи жест с пръст и малката извади лъка си. Тръгна към главорезите и се прицели. Вескин понечи да тръгне след нея, но Бека сепнато го спря:
-Ти ще стоиш тук. - отсече тя, личеше си, че това е пряка заповед и няма да приеме отказ.
Роза се прицели в единият, пусна лъка и стрелата се заби в черепа му. Смаяни мъжете се надигнаха и грабнаха кой пушка, кой нож, но не виждаха нападателят си. Малката смени мястото си с няколко крачки и пак стреля. Следващите двама бяха пронизани в коремите. Така за няколко минути всички бяха елиминирани. Мъжете крещяха като обезумели, че ги е нападнал дух. Един по един падаха посечени - в гърлата, в гърдите, в колената, докато накрая не остана шефа им. Той мяташе меча си наляво надясно и само чакаше от някъде да изскочи чудовището, което заличи бандата му. Роза извади малък нож отиде точно до него и го заби в хълбока му. Той падна на колене и лицето му беше на нейното ниво. Тя тихо прошепна:
-Това да ти е за урок.
В този момент магията се развали, тя блесна пред него усмихна се, завъртя се и преряза гърлото му преди да успее да каже и гък. Мъжът се строполи, а кръвта течеше като поток.
Момичето се върна при спътниците си, които бяха видими, избърса ножа и прибра оръжията. Двете сестри се качиха на кобилата и тръгнаха. Вескин още не вярваше, какво беше станало току що. Бека се обърна и му каза:
-Идваш ли или какво?
Тримата продължиха напред.

Яздихме през камънаци и чукари нагоре по стръмното. Тук таме някое голямо дърво имаше за заобикаляне. Имаше редки треви и храсталаци. Гледката оттук надолу беше красива. Не спирахме. Зад нас Слънцето взе да залязва. Скоро спряхме между три малки бора с храсти около тях и направихме лагер. Събрах достатъчно съчки и запалихме огън.

Аз взех пак да упражнявам Ходене по Вятър. Издигах се, правих превъртания и отклони. Импровизирах както си умея. Лесно направих салто, в което се превъртам напред, а летя назад. После обратното – превъртане назад и летене напред. Използвах меча за трениране на въздушни атаки.

Скоро се смрачи съвсем. Само огъня осветяваше лагера. Аз продължавах с тренировките, а двете сестри си шушнеха нещо и се подсмихваха. Дали беше по мой адрес? Да си говорят, не ми пречи.

Когато на сутринта тримата се събудиха, закусиха и се оправиха без да си кажат почти нищо. Знаеха, че до няколко часа ще стигнат свърталището на демоните и мисълта ги секваше. Битката щеше да е смъртоносна и те го знаеха. Тръгнаха бавно с конете и яздиха така близо два часа, докато пътеките не станаха толкова тесни и каменисти, че се наложи да оставят конете и да продължат пеш. изкачваха се нагоре по стръмните калдъръми, Бека ожули глезена си на една скала, а Вескин за малко да падне от друга. Почти стигнаха до желаната дестинация когато атмосферата почна да се променя. Стана тъмно и мрачно, макар че беше обед. излязоха на някаква поляна, на която според Вескин се е намирал храмът. Единствените останки от него бяха руини от основата на сградата. Дърветата бяха изкоренени, а които още стояха бяха изпокапали и клоните им грозно стърчаха като кости. Тъмнината доминираше, тук таме горяха огньове. Те се скриха зад едно дърво и почнаха да изучават. Демоните бяха навсякъде - високи близо 3 метра, едри, с крила и рога, всеки един имаше огромен меч. Това бяха адски изчадия, побеждаването им щеше да е много трудно за Бека и Роза и почти невъзможно за Сентинел.
-Така, слушайте внимателно. Няма да се правим на герои. Ние ще им отвлечем вниманието ти ще намериш трупа на учителя си, или каквото е останало от него. Заравяй го бързо, взимай каквото ще взимаш и да се омитаме от тук.
Инструкциите на елфската принцеса бяха ясни - трябваше да се действа бързо и внимателно. Ако се стигнеше до схватка имаше голяма вероятност да не си тръгнат живи от тук.
Бека замахна с ръка и тримата станаха невидими. Двете тръгнаха към демоните, които бяха изполягали по земята, смееха се злокобно и поглъщаха човешки части. Бека се спря след две крачки, обърна се към Вескин, доближи се, страстно го целуна и му пожела късмет. После настигна сестра си, двете отидоха до едно дърво странично от сбирщината чудовища, голямата извади меча си и разсече дървото. То се строполи шумно, все едно посечено от светкавица. Демоните се изправиха учудени и се събраха около дървото, опитвайки се да разберат какво го е бутнало.
През това време самураят изпълняваше своята част от плана...

Полетях по южния склон. Тичах колкото ми държат краката. Нито миг задъхване или невнимание. В главата ми пулсираше една единствена мисъл – да се върна по-бързо за да не излагам моите спътници на опасността, която беше огромна. Използвах Ходене по Вятър през цялото време. Надолу растителността ставаше все по-гъста – сигурен признак, че наближавам реката. Започнах да се мятам по дърветата, използвах клоните за да се залюлея, после насочвах енегрията от аурата си и прелитах десетки метри.

Най накрая стигнах до реката. Започнах да проверявам корените на дърветата. Учителят Ин-Яо лежеше на такова място. Не намирах нищо. Къде е? Изведнъж чух грозен грак на гарван. Видях птицата с бялата ивица – спътника на стареца. Тя летеше в кръг около и над един голям дъб. Засилих се натам. Птицата кацна на клона. Погледнах надолу. Гледката ме натъжи.

Там в основата не дървото имаше полуразложен труп. Учителят ми се бе свил на кравай, а корените на дървото се бяха развили около и над тялото му сякаш да го покрият. Странно, трупът не миришеше. Познах стареца единствено по дрехите. Кожата му се бе свлякла след месеците които беше стоял там. Насълзиха ми се очите. Нямах време за тъга. Бръкнах внимателно под тялото и напипах дръжка на меч. Извадих го – меча на Ин-Яо. Ножницата беше семпла, инкрустирана със сребро. Това беше Последна Песен – едно оръжие на около триста години, направено от най-изкусния майстор по онова време. Сега бе завещан на мен. Закачих го бързо на колана си и затърсих ключа. Открих го – черен и опушен както учебника. Изработката беше уникална – ключ за книга. Прибрах го на сигурно място и се залових да заровя учителя. Когато приключих, аз извадих новия си меч и начертах по кората на дъба с йероглифи името на човека който значеше толкова много за мен. След това се завтекох с всички сили обратно.

Пътят нагоре ми се стори безкраен. Притеснението ми нарастваше. Какво ли ставаше с Бека и Роза? Прелитах между дърветата и камъните. Адреналинът ми се покачваше. Още няколко скока и се озовах на мястото където се разделихме. Огледах се.

Вескин видя това, което най-малко искаше. Двете бяха извадили оръжията си и се защитаваха от демоните. Явно бяха разбрали малкият им номер и ги бяха нападнали. Едва сега Вескин осъзна, че не е невидим. Един демон замахваше с голямата си лапа да откъсне главата на Бека. Тя се наведе и го избегна на косъм. Когато го забелязаха две чудовища се насочиха към него. Огромните им мечове замахнаха да го посечат на две.

/Опиши действията си, резултата остави на мен/

Не знам как Последна Песен се озова в ръката ми. Направих задно превъртане и с помоща на Ходене по Вятър се изстрелях назад, далеч от обсега им. Поне това беше намерението ми. Мечовете щяха да се сключат всеки миг и само добрата скорост на скока ми щеше да ме отърве. Напрегнах волята си и накарах аурата си да ме засили извън смъртоносната дъга описана от оръжията им.

Размина се на косъм. Демоните затичаха към него. Единият замахна с юмрук и го удари в корема, като разцепи предпазителите и те изпопадаха. Вескин се приви на две и изплю голямо количество кръв. На няколко метра от него Роза понесе удар в лицето и изхвърча в едно дърво, като го разби и продължи докато не се застопори в 4-тото. От главата и течеше кръв. Един демон се запъти към него с меч готов да отсича глави. Бека стана невидима и препречи пътя му като замахна и проряза кракът му. Това само го забави, но не го спря. Усети аурата й, знаеше точно къде се намира. Изпусна огън от ръката си и я обля с него. Бека падна и магията изчезна. Чудовището я хвана за гушата и почна да стиска. Една стрела прониза китката му. Роза се беше свестила и раздаваше стрели наляво надясно. Някой улучваха, други не, но и попаденията не нараняваха особено противниците им.
За самураят положението ставаше сложно. Както се беше превил, главата му стоеше идеално за екзекуция. Демонът вдигна големият си меч и замахна. Сентинел имаше секунда, за да реагира.

/Опиши защита и опит за атака. Искам повече писания откъм техническата част на действията ти и повече въображение/

Не си познал. Както бях легнал на земята, аз накарах аурата си да ме измести настрани. Това, което виждаше врага ми бе, че аз се плъзнах по земята все едно някои ме е издърпал с въже. Когато меча се заби в пръстта аз вече бях на крака. Затичах се по леко наклонениото му оръжие, използвах плоската страна. Покатерих се върху демона и заключих главата му с крака. Рязко се завъртях, надявах се да му счупя врата. Не знам доколко успях, не ме беше грижа. По-важното бе да стигна до онзи който душеше Бека. Отскочих от раменете на първия си враг с помоща на новото си умение и полетях с меча си към изчадието, което стискаше момичето за врата, а тя се извиваше и го риташе. Времето като че ли спря. По време на полета си аз концентрирах волята си към силите които бяха в мен. Карах ги да заредят удара ми с лед, да замразят демона, както направиха навремето. Усещах вълната от енергия минаваща през тялото ми. Насочих я към върха на меча. Дали щях да успея? Животът на всички зависеше от това. Прицелих се във врата на изрода, там където сегментите на бронята се разделяха. Мечът ми изсвистя, вложих зялата си сила в удара. Умри, копеле!

Удара обаче прониза рамото на демона. Той пусна Бека, но не замръзна според очакванията на Вескин. Тези чудовища бяха се пръкнали от Ада и обикновен смъртен нямаше шанс срещу тях. Демона се обърна към мъжа, грабна меча му и го захвърли настрани. Последва мощен удар в брадичката и Вескин отлетя 5 метра назад. Демонът вървеше към него, а с всяка крачка земята се тресеше и напукваше. Когато стигна до падналият го изрита в главата и тя отскочи като се пукна. Сентинел беше в лошо състояние. От главата му течеше кръв, природните сили в него бяха само зародиш затова няма как да ги използва, а оръжието му бе отнето. Изрода избълва струя огън и обгори ръката му. Краят му се виждаше. Изведнъж нещо стана. Демонът изпъшка, погледна надолу към корема си и видя от него да стърчи стрела. Беше минала през гърба му. Двамата се обърнаха и видяха Бека с лък в ръка. Погледа й излъчваше омраза. Тя се засили и го ритна с все сила в гърдите. Чудовището се строполи. Елфката се надвеси над него с безизразен поглед, извади красив леко извит меч и безпощадно го прониза в сърцето. Това бе първият убит. Вескин се изправи едвам едвам и погледна спасителката си. Незнайно защо погледа му издаваше страх, който тя не можа да разбере. Запъти се към него да го подкрепи. На втората крачка се спря и извика от болка. Един от демоните я прониза изотзад през гърдите с меча си, Повдигна я във въздуха както си беше нанизана и я хвърли напред. Тя се стовари в краката на Сентинел, а цялото и тяло беше тъмночервено. Гръдта й беше почти разпорена, кръвта течеше из ведро. Чу се отчаяният писък на сестра й, която се затече към тях. Хвана главата на сестра си и заплака. Очите на елфката гледаха ту нея, ту Вескин и почнаха малко по малко да угасват. Демонът се смееше доволно и вървеше към тях. Имаше още две гниди, които трябваше да елиминира.

Не! Кръвта пулсираше в главата ми. Не чувах нищо освен бученето. Защо онези сили ме предадоха точно сега? Пред мен беше умиращата Бека и ридаещата и сестра, а демонът беше зад тях с кървавия си меч в ръка. В ръцете ми се появиха четири куная. Хвърлих ги към главата на чудовището, след което взех голямата си кама и я запратих след другите остриета, прицелена точно между очите. Кунаите бяха за разсейване. Както ме бяха учили, аз направлявах камата с ума си, изцяло концентриран в точката на попадение. Не виждах нищо друго освен главата на врага си. Гледах в огнените му очи. Погледът излъчваше злоба и безчувственост. Пред очите ми остриетата летяха към целта. Цялата ми енегрия, болка и омраза бяха вложени в това.

Кунаите се забиха в ръцете и краката на демона. Това изобщо не му повлия докато камата не се заби в челото му. Струйка кръв потече от раната и след няколко минути чудовището падна на колене. Не се знаеше дали ще оживее или умре, но в момента не можеше да се бие. Останалите тръгнаха към тях готови не само да ги убият, но и да се гаврят с телата им след това. Вескин чу гласа на ранената жена зад него да го вика. Той се приближи и клекна до нея. Бека положи длан на лицето му, с другата хвана Роза и тримата станаха невидими.
-Слушайте....Докато още съм жива...няма да ни виждат - тя се закашля в собствената си кръв, което насочи демоните. Като ги видя Бека заговори още по-трудно и бързо, колкото можеше:
-Взимай ме и да изчезваме....Казах ти....няма да се правим на....герои.
Тя погледна към Роза:
-Важното е...вие да се....спасите.


/Една забележка- вървенето по въздуха не насочва други предмети, освен собствената ти левитация. Не бъркай нещата/

Взех падналия си меч и поех Бека на ръце. Тялото й потръпваше. Не исках да умре така. Все пренебрегваше себе си за някой друг, поне сега да помисли за себе си. Но тя искаше ние двамата да оцелеем. Силите й отслабваха. Бързахме колкото можем. Демоните можеха да летят. Ако вземехме конете, щяха да ни видят и да ни настигнат. Когато стигнахме скритите животни момичето прикри и тях, след което се спуснахме в едно дере. Реката беше пресъхнала. Долу имаше голямо дърво, около което пръстта се бе свлякла и част от корените му стърчаха оголени. Свихме се там и внимателно положих Бека да легне. Трудно можеха да ни видят оттук. Известо време ги чувахме как прелитат наоколо, после спряха.

Огледах дървото. Имахме късмет – тис, безсмъртното дърво. От корените му можех да приготвя тинктура наречена Драконови Сълзи. Тя лекува всякакви рани, магическа е. Съставките бяха прости – вода, корен от тис, малко кръв от хората които ще лекуваме и магическите думи. Шаманите от Драконовото Крило ме научиха. Казваха, че най-важното са думите, защото точно те карат Природните Сили да направят съставките лековити. Приготвих манерката си. Трябваше ни огън за да се нагрее сместа. Погледнах към Роза. Казах и за отварата и попитах:

- Можеш ли да нагрееш сместа когато я приготвя? Кажи ми че можеш!

-Аз...ъм..аз не знам...аз - пелтечеше Роза, уплашена и неспособна да мисли трезво.
-Ще се опитам - каза със сълзи на очите.
Не се знаеше дали сместа ще помогне. Бека беше на ръба, няколко минути я деляха от смъртта и не се виждаше светлина в тунела. Самите демони бяха по петите им. Макар, че не ги виждаха ги надушваха и всеки момент щяха да ги открият.

Бека ни гледаше с гаснещи очи. Устните й трепереха. Не исках да повярвам, че просто така ще си отиде след всичко което прежияхме. То не бе много, но беше достатъчно за да го помня дълго. Бях отчаян. Нейната смърт означаваше печал за всички елфи от гората, най вече за сестра й, баща й, и мен. Проклятие, заради един учебник ли трябваше да рискувам живота на всички, заедно с моя? Къде ми беше умът? Учебникът може да научи много хора да оцеляват, но сега един елф беше на ръба на смъртта и такава загуба беше равностойна на живота на многото други, които щяха да се учат от книгата...

В манерката ми имаше вода. Корен от тис беше под ръка. Кръв от ранения също. Стрих корена и го смесих с останалите компоненти. Разклатих сместа и я поднесох на Роза, за да я нагрее. Когато това станеше идваше ред на думите. Сега всичко бе в нейните ръце. Нямахме време.

Роза пое купата, затвори очи концентрирайки се. Ръката й се зачерви и затопли. Манерката почна да се нагтява и след една минута беше достатъчно топла според Вескин. Тя му я подаде отново и зачака. Сълзите още падаха по лицето й.

Произнесох думите. Течността засия. От нея се отделяше синкава пара. Както очаквах, беше студена, въпреки че допреди секунди я затоплихме. Бързо се надвесих над Бека и полях раната на гърдите й. Можехме само да се молим да подейства, защото раненият трябва все пак да е силен, за да може лекарството да вземе и от неговата енергия. Не знаех още колко живот има в момичето. Гледахме я затаили дъх и със сълзи на очи. Не ме интересуваше опасността от демоните. Бях толкова зареден със страх, болка и гняв, че щях да им се нахвърля с голи ръце ако трябваше. Само да се оправи Бека... И след това щяхме да изчезнем.

Синкавата течност се разпиля по гръдният кош на елфката. Целият беше разпорен и червената кръв се смесваше със синята течност като образуваха лилава смес. Бека извика с цяло гърло от болка. Лекарството проникваше в мускулите и плътта й и я изгаряше. Попиваше енергията и силите й. Вескин и Роза я гледаха затаили дъх и се надяваха на чудо. Момичето извиваше главата си и стискаше зъби. Гледката бе жестока, гърчещото й тяло се бореше с последни сили да се възстанови. Риданията и хриповете не намаляваха, даже напротив, с всяка изминала секунда болезнените спазми се увеличаваха. Пот се свличаше от челото й, зениците се разшириха, а кожата й бе ледена. След още минута мятания Бека се изправи рязко в полу-седнало положение и хвана Вескин за яката. Гледаше го свирепо.
-Трябваше да те убия още първият ден - прошепна едвам момичето и падна на земята.
Тя извърна погледа си към Роза и с последни сили изкриви устните си в усмивка. Повдигна треперещата си ръка, искаше да я положи на лицето на сестра си. Почти я беше стигнала когато зениците й се свиха отново и дланта й се строполи безжизнено. Малък облак прах се вдигна от сблъсъка на ръката със сухата почва, която се беше напоила с кръвта й. Бъдещата кралица на елфите изгасна като пламъка, който гореше в душата й.
Роза не можеше да повярва на очите си, устните й трепереха, тя изкрещя и се метна върху тялото на умрялата си сестра. Сълзите падаха по побелялото лице на Бека. Раната бе прекалено голяма, а времето недостатъчно. Чудото, което чакаха не се появи...

Гледах с отворена уста. Ръката ми се протегна към Бека по инстинкт, после се спря. Сълзи напираха в очите ми. Такова хубаво приятелство, което се оформи между нас беше прекъснато още в зародиш. Това беше последната ми грижа. Баща и сестра загубиха любим човек, а причината за случилото се беше, че тя прие да участва в моята мисия, която сега ми се струваше напълно маловажна. Вината бе моя. Трябваше да настоявам за по-голям ескорт... Защо Арманд ги пусна само двете? Всъщност Бека пожела така...

Сега тези въпроси бяха без стойност. Бека не бе вече между нас. Светът около мен се въртеше. Малката и сестра ридаеше тихо над тялото й. Станахме свидетели на вечната грижа на Гората към любимите си деца. Почвата около тялото на момичето се надигна и я покри, а оголените корени на тиса се събраха и се заровиха на свой ред. Хората бяха казали, че който е погребан под тис никога не умира истински, а става безсмъртен като дървото.

Дойдоха други въпроси. Какъв бе смисъла на съществуване на тези демони наоколо? Защо разрушиха целия манастир, защо убиха Драконовите войни, защо убиха Бека? Защо убиват без смисъл? Просто идват и сеят разруха и смърт...

Роза си казваше последно сбогом със сестра си. Търпеливо изчаках. Аз също нямаше да забравя красивата руса елфка... „Сбогом, Бека, моля те прости ми. Съжалявам...” бяха последните ми мисли.

Трябваше да тръгваме преди да са ни намерили.

Роза шепнеше нещо на елфски. След десетина минути се изправи и без да продума се качи на конят на сестра си.
-Тръгваме! - каза глухо
Вескин последва примерът й и на свой ред се качи на собственият си кон. Тръгнаха веднага преди демоните да са ги намерили. Животните препускаха като никога до сега, знаеха, че времето е от значение. Смрачи се, но не спряха да лагеруват. На другият ден стигнаха до разклона на пътя за обратно. През целият път Роза не продума нито веднъж. Лъчезарното й лице сега бе белязано с отпечатъка на смъртта, даже и не погледна самураят. Вече съжаляваше, че бе тръгнала с него, мислейки, че ще е много забавно. В момента сякаш той не съществуваше за нея.

/следващият ти пост го пиши по пътищата/