Гората Шеридан

Гората Шеридан е приказно, но в същото време и опасно място. Ако се изгубиш в нея може и да не се върнеш. Тя се намира непосредствено зад градината на имението и е дом на земният маг Лейла както и на други чудати същества.

Евенстийл и Лейла седяха на земята. Красивата магьосница извиваше от почвата приказно дърво, а лордът й се любуваше. Обичаха природата, тя им даваше живот. А още по-приказна бе нощем. В миг очите на елфа се разшириха, говорът му секна, тялото му се вкамени.
-Ев, какво има?
Той я погледна в очите и тя сякаш прочете всичко. Сложи ръка на устата си и едвам отрони:
-Бека....
Евенстийл стана без да каже нищо, обърна се и тръгна към имението.
-Земята е прекалено жестока...не мислиш ли фейо? А ти се опитваш да я спасиш... - каза лорда като се отдалечаваше.
Една сълза се отрони от очите на Лейла...

Бях навлязл вече доста навътре в добре познатата ми омагьосана гора. Надявах се да не се изгубя както преди. Бях забелязал, че този път нищо не се променяше... поне засега. Пристъпвах внимателно с лъка в ръка и се оглеждах и ослушвах за най малкия звук. Годините медитация ме бяха възнаградили с доста изострени сетива, така че тези птичета, колкото и малки, нямаше да се скрият от мен. Мина към половин час. Не откривах целта си. Имаше всякакви други птици – гарги, сойки, кълвачи... къде бяха тези зелените? Продължих напред без да издавам звук. Гледах клоните не дърветата, тревата, храстите, небето. Гората беше почти тиха. Сякаш имаше собствено присъствие. Нещо се бях замислил... Да не би това да беше някакъв тест? Може би изобщо не трябваше да убивам пилетата? Дали въобще имаше такива в тази гора? Не. Милена не си играе такива игрички.

Продължих навътре през храсталаците. Усещах мириса на гората, имаше толкова много живот тук. Чувствах се като у дома си. Направо сякаш принадлежах към това място. Ето там едни корени които освен че са много вкусни, са и доста полезни. Онова растение с широките листа – ставаше за превързване на рани, другото до него – с дребните цветове и листа пък се използваше за дезинфекция и лек за натъртвания. Онези лилии по дървото – от прашеца им се приготвяше страшна отрова. Бях се разсеял. Възобнових търсенето. Вече бях доста далеч от имението.

Докато Вескин вървеше и се оглеждаше пред него прелетя нещо, което отначало му се стори на много голяма пеперуда и бръмбар и замахна да го изгони. В следващият миг обаче се замисли какви са тези зелени бръмбари. Когато пак погледна видя, че това е въпросната птичка, която му трябваше. Бе само една, но ако я проследи тя сигурно щеше да го откара до гнездото си. Какво щеше да направи да я убие и после да търси други или да я последва?

/Пиши какво правиш/

Ама че работа. Тези птички нямаха ли страх? Такова дружелюбно отношение и то към бъдещия им убиец? Реших да я последвам. Може би щеше да ме отведе при другите. Щях да убивам само тези които още нямаха малки. Беше чак странно колко много ме е грижа за птиците. Мъничето се рееше наоколо и постепенно ме водеше нанякъде. Явно търсеше храна. Промуших се през някакви шубраци и продължих навътре след него.

След 15-тина минути птичето стигна до едно доста голямо дърво и полетя нагоре, докато не стигна до средата му и кацна. До него имаше още към 7 такива птичета, всичките големи колкото него. Сладурчетата стояха и чуруликаха. Кой знае какво съдържаше перушината им. Сега Вескин имаше шанс да го улучи, но трябваше да е бърз, за да събере колкото са му нужни преди да избягат всичките.


/Опиши опита си да ги улучиш, резултата остави на мен./

Хмм... Те бяха няколко на дървото едно близо до друго. С лък щеше да е бавно. Добре че бях взел кунаите. Даже с тях бях по-добър отколкото с лъка. Разстоянието не бе голямо. Поех си въздух и приготвих по три остриета между пръстите на всяка ръка. Тази техника я бях повтарял хиляди пъти. Когато мяташ кунай или кинжал се използва не само техника но и енегрия и мисъл. Те се сливат в едно движение и следват повелята на боеца. Така даже можеш да ги накараш дори да променят леко траекторията си. С новопридобитата си магия аз набелязах целите си и прекарах невидим мост до птиците. Когато бях готов рязко и леко изпънах ръцете си и кунаите полетяха.

Посредством последните събития от миналата нощ и нещата, които открих в досиетата, мисля че е крайно време да проверя така прословутата гора. Бях притеснена за Анита и исках да проверя дали тук ще се случи всичко. Колкото повече знам, толкова по-добре. Вървях известно време, наистина беше хубаво. По пътя си съзрях един заек и огладнях. Отпуснах част от магията си и я изпратих към животното. Тя го застигна и го обви, като не му позволяваше да се движи. Бавно се доближих към него, хванах го и му прекърших гръбнака. Впих зъби в тялото му и изсмуках всичката кръв. Това щеше да ме засити за известно време, без да се налага да....убивам някой член, макар че се сещах за няколко, чийто живот бих прекратила преждевременно. Докато продължавах все по-навътре минах покрай един голям камък. Голям колкото няколко души и главата ме зацепи. Появи се видението с Ани, просната мъртва на земята. Лежеше точно до този камък. По дяволите! Значи тук ще стане всичко, освен ако не го прекратя. Въпросът беше кога и кой ще я нападне. Усещах, че съм близо до отговора на този въпрос. След половин час обикаляне в мисли се спрях, седнах на земята и се облегнах на едно дърво да си почина.

Четири от птиците паднаха на земята пронизани, останалите излетяха уплашени. Четири? Бяха достатъчни, нали? Вескин събра животинките и ги прибра в джобовете на наметалото си. Тръгна да се връща назад, когато усет, че нещо не е на ред. Замята под краката му почна да се клати и след минути стана силно земетресение. Почвата почна да се люлее и да се цепи бързо и на дълбоко. Мъжът едвам пазеше равновесие. Докато се опитваше да разбере какво става земята под едно голямо дърво пропадна и то се наклони заплашително. Само след секунда се разцепи и почна да пада към Сентинел. Той нямаше никакво време. Трябваше да го спре по някакъв начин или да го избегне, преди огромното растение да го смаже.


/Опиши опита си и остави резултата на мен /

Дървото падаше. В този ужасен миг аз успях да направя две неща. Изстрелях се настрани със Стъпване по Вятър, като в същото време концентрирах магията около тялото си във формата на енергийни люспи на всеки сантиметър от мен (или поне така исках). Някакви инстинкти бяха задействали новопридобитите ми умения. Не знам как, може би заради връзката ми с Природата. Но това което ми се случваше пак беше от нея нали? Всъщност не се знаеше. Летях в избраната посока а дървото като че ли се засили надолу. Дано люспите да издържат евентуалния удар. Стиснах очи и извиках.

Дървото се сгромоляса на няколко сантиметра от Вескин, като клоните одраха лявата му страна. Драскотините бяха доста, но безопасни. Десният му глезен бе изкълчен. Преди да успее да се изправи от шока и болката още едно дърво тръгна да пада към него, а земята продължаваше да се тресе и цепи. Изглеждаше, че измъкване от тази грамада нямаше. На Вескин му оставаше да поддържа магията си и да се надява тя да понесе колкото може сблъсъка.

Докато си почивах изведнъж усетих как мястото под дупето ми почва да се разцепва. Изправих се бързо преди да пропадна и видях голямата дупка, която се бе образувала. Преди да успея да проумея каквото и да било трусовете се засилиха и станаха повече от силни. Олюлях се и паднах на земята. Скапана работа. Едно парче от скалата се отчупи и падна върху челото ми. Почервеня. Преди още нещо да падне върху мен се изправих и хукнах навътре като се лъкатушех и се опитвах да избегна новообразуваните дупки. Половин дърво се откърши от основата си и за малко да ме повлече. Отпуснах магията си, абсорбирах я в мускулите и заповядах на тялото си да ме Пренесе. Озовах се на 5 метра по-навътре. За да избегна каквото и да е, продължавах с Пренасянето. По едно време чух вик. Беше не далеч от мен и то ми се стори познат. Затичах натам и видях как към Сентинел пада едно огромно дърво. Какво правеше тук по дяволите? Той се измести и се размина на косъм. Не изглеждаше много добре, май имаше проблем с крака. Още едно дърво тръгна да пада и си личи, че ще го смачка. Защо все на мен?...
Май не мислех трезво, иначе нямаше да го направя. Преди да се усетя се облях цялата в енергия и се провикнах:
-Пренеси ме!
Озовах се между лежащият мъж и падащото дърво. Абсорбирах цялата си магия в краката, за да издържат на напрежението и в ръцете. С един замах я отпратих към дървото и го застопорих. Не успях да го направя веднага и то почти ме достигна, като сблъсъкът между материята и магията ме отблъснаха на две крачки назад. Глезените ми бяха точно до главата на Вескин. Не можех да одържам дървото ощо дълго, беше прекалено голямо, а аз не бях прекалено силна все още. Малко по малко го изпусках и очаквах всеки момент енергията ми да ме предаде и грамадата да тупне върху мен. Обърнах се към Сентинел и видях погледа му. Погледнах го строго и му се провиках:
-Какво чакаш? Изчезвай от тук! Не мога да го одържа още много!
Стоеше като вцепенен и ме гледаше. Какво си мислеше това момче? По дяволите! Ще трябва да се занимавам и с него. Натиска ставаше все по-силен. С мъка успях да отскубна едната си ръка към него и с малко магия подхванах тялото му, като го издигнах на сантиметър от земята и го понесох настрани. Забелязахме, че земетресението беше свършило, но това не елиминира проблема с дървото. Тупнах го на 3 метра от мен, но в този момент усетих как не издържам повече. Това дърво сигурно тежеше цял тон. Енергията ми се изтощи и се абсорбира обратно в тялото. Ръцете ми омекнаха като кашкавал, краката ми ме предадоха и паднах по гръб на земята. Дървото свободно летеше към мен. Само след секунда щеше да ме смачка. Стиснах очи и положих ръце пред лицето си инстинктивно. Всеки момент щях да съм размазана....

Ахх само това ми липсваше. Да ме спаси Ния Мариовска. Сега сигурно щеше да иска да съм й слуга. Но имах шанс и аз да спася нея и по-добре да го сторя. Не само заради факта че щяхме да сме квит а и защото колкото и да ми бе неприятна нямах нищо против нея – беше мой дълг да я спася.

Нямаше никаво време. Полуизправен аз обхванах с ръце тялото й и извиках силата на аурата си. Полетяхме настрани със Стъпване по Вятър. Бяхме един зад друг а дървото беше от лявата ни страна. Тя инстинктивно присви крака и добре направи. Вложих цялата си сила и енергия в това. Като че ли усетих някакво съдействие от страна на вампирката, нейната магия или телекинеза дадоха допълнителен тласък. Чуваше се трошенето на клони докато дървото се сгромолясваше. Още малко... Насочих силата на аурата си да ни пренесе още встрани. Усещах тежестта на синекоската но някак смътно. Инстинктите ми притъпяваха сетивата виждах само това което трябваше – Ния и дървото. С едно последно усилие я запратих вън от обсега на падащия исполин, а аз продължих да се нося настрани с моето умение и задействах пак защитната си магия да понесе удара ако не се измъкнех навреме. Лъчите пробляснаха силно и обвиха тялото ми. Някакви клони закриха погледа ми.

Преди дървото да се строполи върху мен, Вескин явно намери още сила в себе си и ме измъкна. Претърколих се на земята, а дървото падна точно под него. Когато вдигнах глава не можах да го видя. Станах и затичах към него. Махах клоните и го видях. Стоеше и ме гледаше ококорен. Нищо му нямаше, пак се размина на косъм. Това момче има адски късмет. Въздъхнах облекчено, което много ме учуди. Още не мога да разбера защо се втурнах да го спасявам. Размеквам се...Станах и леко сухо му казах:
-Трябва да си по-внимателен. Не винаги ще има кой да те спасява....
Истината е, че бях доволна, че е добре, но естествено нямаше да му позволя да го разбере. Обърнах се и преди да му дам шанс да каже каквото и да е се мини телепортирах както обичам да казвам или с други думи Пренесох. Направих го няколко пъти и за няколко минути бях в началото на гората. Видях градината и тръгнах да се прибирам към стаята си. Бях изморена от този ден, исках да си почина малко преди да правя каквото и да е друго. Най-важното е, че намерих мястото на смъртта на Анита. Ако някой посмее да я нарани ще му отрежа главата.

Хехе. Пропусна да отбележи факта, че и аз я измъкнах. Това май бе типично за нея. Тя използва някаква телепортация. Докато се отдалечаваше аз извиках весело подире й:

- Радвам се, че намина!

Не знам дали ме чу. Ама тя какво търсеше тук? Дойде, помогна ми и изчезна. Май трябваше да си поговорим после. Колкото и да ми бе неприятно да призная, тази жена събуждаше любопитство у мен.

Така. Бях взел каквото ми бе нужно. На връщане нямаше нужда да пазя тишина, затова аз се затичах колкото ми позволяваше изкълченият крак и след време се прибрах. В имението оставих лъка на Евенстийл и се запътих към кабинета на Милена.