Улици

Магистралите и пътищата са чисти и широки. Липсват светофари, но превозните средства са рядкост и притежание само на най-отбраният елит на града.

Колин се усмихна доволно. Продължи да кара към центъра на града. Ставаше все по-оживено. Изведнъж пред тях се появи лимузина, през полу-отворения прозорец се видя познатото лице на Фортуна. Внезапно Колин закри лицето си с ръка. Лимузината зави и подкара пред тях. Сега те бяха опашка. Насочиха се към центъра на Милано.Лимузината паркира пред хотела, а Колин и Ния паркираха на отсрещната страна. Колин извади малък пистолет и се прицели в обувките на Лоренцо. Изстреля малко устройство, което се залепи за обувката му. Поредният подарък от Арида! След това даде на жената до себе си малка слушалка:
-Това е за теб! Ще поддържаме връзка! Аз продължавам от тук. Ти свърши твоята част, скъпа... -усмихна се убиеца.
Мъжът излезе от затъмнената кола и влезе в хотела. След 15-тина минути се върна, влезе обратно в автомобила, даде нареждане на шофьора си и лимузината пак потегли.
Ния слезе от колата, взе трите сака, козирува подигравателно на асасина и се запъти към хотела.

За Локър всичко беше рутина. Да се включи на кодираната честота на радиото на бодигардовете му отне около тридесет секунди. Оттам нататък беше дори по-лесно. Научаване на обичайните места които посещава шева – гардовете си говореха само за това. Детайлни подробности около предпочитаната храна, бизнес срещите, коктейлите, мръсната работа – всичко беше научено и записано. Самото следене май беше най-лесно. Гардовете знаеха че шефът им на практика притежава града. От какво да се боят? Никой не беше достатъчно луд или смел да понечи да прави каквито и да е мизерии, камо ли да опита да го убие. Не и в този случай разбира се, но мъжете не знаеха това и бяха уверени, а бдителността им клонеше към нула.

Ето нещо интересно. Утре вечер към 23 часа Фортуна бе запазил сепаре в едно кабаре – Сладкопойна Птичка. Кокетно име. Точно като за такова място. Колин реши, че вече има план и щеше да го обсъди с Ния когато се прибере. Сега само трябваше да продължи следенето за още подробности.

Действително, сетивата на побърканите са по-изострени от тези на нормалните хора. Всичките ми движения бяха механични. Чувствах се като кукла, толкова нереална, все едно някой друг дърпаше конците ми. Тръгнах по тихата улица, от време на време подминаваха минувачи и ме изглеждаха странно, усещах как погледите им изгарят кожата ми. По средата на магистралата се чу рязко спиране на кола точно пред мен. Някакъв мъж почна да вика и да псува от вътре. Нещо от сорта, че съм побъркана. Колко прав бе само. Спрях се за малко, в ръката си държах ножа и гледах напред. Без даже да се обръщам изпратих бавно струйка черна енергия към него, докато още викаше. Тя влезе през колата и се прокара през гърлото му. Виковете спряха, мъжа почна да се гърчи и задушава. Само след две минути стенание издъхна, а от устата му излизаше пяна. Продължих напред все едно нищо не се е случило, като оставих реска по колата от оръжието. Скърцането по принцип би ме подразнило, но не и в момента. В момента нищо нямаше значение.

Колин подтичваше по улицата. Забеляза някаква суматоха. Имаше линейка и много хора, както и полиция. Подмина ги хладнокръвно. Някаква катастрофа навярно. Странно защо му се струваше, че вампирката има пръст во това. Обзет от още по-мрачни мисли той продължи по следата.

Маршрута се оказа по-заобиколен от предвиденото и дъждът завари Локър с Ния в ръце на половината път. Тя мрънкаше нещо неразбираемо и се мяташе в ръцете му. Скоро щеше да се събуди – водата валеше отгоре й. А Колин си призна, че никога не се беше чувствал толкова странно. Това загриженост ли беше? След всичките тези години той я бе проявил само към един човек и не вярваше, че ще може пак да изпита такова чувство. Този път му се стори, че не се заблуждава. Беше загрижен за ученичката си, колкото и да не му се искаше да признае. „Сега го загази Локър.” – помисли си той. Застопори мислите си, не искаше да разсъждава повече. Забърза крачка под дъжда.

-Мммм....
Капките падаха отгоре ми. Намусих се, още веднъж и още веднъж. Изведнъж отворих рязко очи и погледнах към мъжа над мен. Дъжда валеше изведро. Погледнах към небето и видях, че луната е закрита от облаци. Бързо скочих или по-скоро се отскубнах от ръцете му и паднах на земята на колене. Хванах се за главата, наведох я и покрих лицето си, така че да не ме отразява лунната светлина. За миг всичко, което се беше случило ме озари. Моментите проблеснаха като филмова лента в съзнанието ми. Сълзите потекоха по лицето ми. Вече бях себе си, но ако луната ме покрие отново щях да се превърна в онова заблудено създание. Не смеех да погледна Колин. Не смеех да вдигна очите си нагоре. Даже не можех да повярвам, че ме е пощадил. Аз не бих го направила ако бях на неговото място.
-Защо не ме уби, когато имаше възможност? -бе единственото което успях да кажа.

Локър въобще не се замисли. Изстреля отговора си сякаш беше очаквал въпроса.

- Ти не нападна мен все пак. Засега заслужаваш само малко бой. Но ако направиш някоя по-голяма глупост може и да те убия. Имам въпроси. Като стигнем в стаята ще трябва да получа отговори. Постарай се.

Той я дръпна да стане и я завлече по улицата към хотела, който се виждаше отпред в края. Държеше се грубо, но само за да не издава мислите си. Не продума по целия път. Наближиха вратата на Белисима и едно пиколо им отвори. Бяха странна гледка - той с шлифера си, а тя по нощница. Но това не влизаше в работата на момчето, затова нищо не каза.

Вървях по тротоара и гледах право напред. Даже не обръщах внимание на минувачите. Държах голямата торба с дрехите в ръка и се отправях към кабарето. Този идиот! Този отвратителен идиот! Спрях се за момент да си поема въздух. Разтърсих глава. Ууууу, мразя го! Мразя го за това, че ме кара да се чувствам....да се чувствам....не знам как. Не мога да си го обясня. По дяволите! Какво си мисля? Тук сме за мисия. Не се харесваме, даже не се понасяме. Като куче и котка сме. Отгоре на всичкото в имението ме очаква Вал, аз аз си губя ума по този мъж. По този арогантен, високомерен, безчувствен....гаден.....красив...интересен...завладяващ....мъж....
-Аааааа! - извиках ядосано и няколко души се обърнаха към мен.
-Какво сте ме зяпнали? - извиках им заплашително и преди да направя някоя глупост продължих да вървя напред. Запалих цигара и запуших по-бързо от обикновено.

Колин подтичваше след Ния като... младо яре след майка си... Като петел след кокошка... Или най-точно като гълъб след женска... Чувстеваше се много глупаво, но незнайно защо бе и щастлив? Е, това вече беше изключително. Този път целувката не беше престорена за пред някой друг. Това беше истинско и той се опитваше да разбере как го бе заслужил. Увлечение? Сексуална несдържаност? Просто уловен миг? То май и самата вампирка не знаеше защо го направи. Недопустимото се случваше и Колин умаше усещането, че това далеч няма да е всичко. Той ускори крачка, настигна Ния и я улови за ръката.

- Хей!... По бавно. – успя да каже.

Други думи бяха излишни. Вървяха по улицата с блуждаещи погледи. Неловко мълчаха и продължаваха. За това кратко време Колин си беше дал сметка, че сякаш е познавал тази жена от години. Тя беше толкова недоверчива и в същото време открита. Уж му беше ученичка, а на моменти сякаш тя командваше парада. „Какво толкова?” – казваше си той, но сам знаеше че много я цени. Все още не осъзнаваше какво му става. Дали това объркано чувство не беше взаимно?

Кабарето... трябваше да отидат там. Трябваше да преговорят плана. Колин – нещо като мениджър, а Ния – гостуваща танцьорка. Той искаше да каже нещо, но думите не излизаха.

Вървях без даже да се обръщам към него. Погледът ми беше леден, ако можех да убивам с него, Колин до сега да е изпепелен милион пъти. Пушех цигара след цигара. Бях нервна и то много. На моменти забързвах крачка, други намалях, само и само да не вървя плътно до него. Исках да го убия. Представях си как го убивам. Как му прерязвам гърлото. Или не, не - как му чупя гръбначният стълб. Или още по-добре - как го наръгвам в хълбоците и корема, за да умре бавно и мъчително. И всичко това само защото ме караше да се чувствам несигурно. Какво трябваше да му кажа - "Искам те, но не мога да бъда с теб" ? Да бе! Предпочитам да съм сама на този свят, съвсем самичка. Ще разчитам само на себе си, но поне знам, че никога няма да се предам или да си забия нож в гърба. А той е поредният човек. А хората са толкова изменчиви. Не можеш да им имаш вяра. Никога, колкото и да те убеждават в противното. Вървяхме още известно време в мълчание и стигнахме до така известното кабаре. Спрях се малко преди входа, обърнах се към Локър и заговорих бавно, студено и делово:
-Когато влезем ти си ми мениджър, аз съм певица. Ще измисля пак ново име, не се учудвай. Дръж се подобаващо. Не забравяй, че сме артисти. Не говори празни приказки, ласкай собственика. Хора като тези обичат когато другите признават, че заведенията им са най-хубавите. Всичко ти е ясно нали? Добре!

Запалих нова цигара докато вървях по улиците. Тези улици с толкова много хора. Мразех всеки един от тях. Погледите им разяждаха кожата ми. Всички тези хора с всичките тези погледи. Ако зависеше от мен щях да оставя кървава река след себе си. Но не го направих. А може би трябваше. Вървях и се опитвах да не мисля за нищо. Не се получаваше много, но всеки път когато мислите ми се отдалечаваха в посоки, които не желаех почвах да наблюдавам заобикалящите ме сгради и да вниквам най-подробно във всеки един детайл.
След по-малко от час бях пред хотела. Влязох в него и се качих в стаята си.