Паркът

В центъра на града се простира голяма парк-градина с фонтан по средата. Там идва всеки, който иска да си почине сред свеж въздух и зеленина.

Преминах улицата и навлязох в централният парк на града. Вървях така вглъбена, затворена за заобикалящият свят близо десет минути. И тогава го намерих. Младеж на не повече от 19 години. Стоеше на една пейка, клатеше глава в ритъма на музиката, която излизаше от слушалките му и отпиваше от бирената кутия. Без нито една грижа на света. Издебнах жертвата си и застанах зад нея безшумно, като сянка, като привидение. Наклоних се леко, прокарах ръката си по гушата му и забих острието. Момчето се изцикли и извика. С другата си ръка го хванах за устата с такава сила, че сподавените му ридания нямаше как да стигнат до нечии уши. Ръката ми се движеше от ляво надясно и разпорваше бялата му кожа, дълбоко и дълго. Кръвта изблика като водопад и изпръска ризата ми. Заклах го като прасе, наведох се още повече и положих устата си на гърлото. Кръвта се вливаше в мен като благодат, изпълваше дробовете и тялото ми и се почувствах жива. Почувствах се...добре...Звярът в мен бе задоволен, звярът в мен искаше жертва и я намери. Млада, крехка жертва....Звярът в мен да, аз не....След като изпих и последната капка го пуснах и облизах устни. Подминах го и седнах на пейката срещу него. Бяхме застанали лице в лице. Аз безизразна-той с последният си ужасяващ израз. Аз бледа-той блед. Държах ножа на пейката до мен, бях окървавена и гледах момчето в изпъкналите, влажни очни ябълки. Пълната луна осветяваше зловещо убиецът и невинната му играчка. Предсказанието се беше сбъднало. Нищо не можеше да се направи....

Ния усети една силна ръка на рамото си. Някой я застопори и опря нож в гърлото й. Силата му беше непреодолима. Тя не можеше да мръдне. Ножът й беше изчезнал от пейката. Гласът на Локър просъска в тъмнината.

- Какво си мислиш че правиш?!

Асасинът беше ядосан. Тя можеше да привлече вниманието на хората към тях, а това проваляше цялото им прикритие. Хубаво се престори на негова годеница в хотела, а сега убиваше хора насред парка. Вярно, имаше тръпка. Но задачата беше по-сериозна и важна от това. Спомни си какво бе казала Милена – да я убие ако представлява заплаха. Натам вървяха нещата. Въпреки това, нещо му подсказваше, че няма да го направи. Той я стисна още по-силно.

- Отговаряй!

-Какв.....прав....
Само това успях да чуя. Някой е там! Има някой до мен! Този глас....това е Локър. Съзнанието ми почна да тропа и да се мята още по-силно. Искаше да разруши този затвор, в който се намираше, но не можеше. Толкова много исках да се издигна на повърхността, но бях заключена. Сега на показ бе другото ми аз...животното и то не чуваше, не възприемаше, само гледаше напред вглъбено и нереално. Бях като в транс. В себе си се свлякох на студеният циментов под в душата ми и заплаках. Виждах какво правя, виждах това момче и как отнемам живота му, но не можех да направя нищо. То бе по-силно от мен. Да си вампир е ужасна участ от която не можеш да избягаш. Още по-лошото е, че знаех че ще се случи и въпреки това пак не можех да променя нещата.
-Отговаряй....
Просто си стоях така и гледах в трупа. Стискаше рамото ми, но аз не изпитвах болката. Ако бях в нормалното си съзнание щях, но сега даже не ми пукаше дали ще пререже гърлото ми. Даже не можех да разбера ситуацията, в която се намирам. Не, не е така-аз можех, но То не. Думите заизлизаха от устата ми пусти, формални и бавни. Гласът беше мой, но някак променен, без индивидуалност, без интонация:
-Аз съм чудовище, нали. Правя това, което правят чудовищата-проливам кръв. Мислиш ли, че Тя може да избяга от това, убиецо? За Нея няма спасение. Ти не можеш да Я спасиш. Единственият начин да Я избавиш е като забиеш острието...
Звяра млъкна и продължи да се наслаждава на жертвата си. Толкова мразех това. И преди съм убивала и то много, но не и невинни хора, а това момче бе невинно. Очаквах всеки един момент Локър да ме заколи и нямаше да го виня. Плачът ми не спираше, мразех се в момента и се проклинах заради това дете. Толкова е...
-Толкова е млад... -се изтръгна от гърлото ми като болезнен вопъл. Една сълза потече по бузата ми. Бях успяла да пречупя малко стъклото, но едва ли щях да имам повече такава възможност. Не и докато пълнолунието не се скрие.

Какви ги дрънкаше тая жена? Бълнуваше и говореше несвързано. Колин беше... озадачен, може би. Изглежадаше му обсебена. Той се замисли за миг какво да прави. След това махна ножа от гърлото й и стисна сънната артерия. Вампирката изпадна в несвяст. Учителят я понесе на ръце и изчезна в тъмнината. Щеше да мине по заобиколен маршрут далече от полицията на улицата.

Колин въобще не знаеше какво да мисли. Затова не мислеше нищо. Когато се събуди ще научи отговорите... може би. Тъмни облаци закриха луната. Май щеше да вали.

- Добре! Така да бъде. Харесва ми. Към парка, скъпи Джон!

Колата потегли. По пътя си говореха общи неща за времето, града и магазините. След като пристигнаха Лоренцо я отведе навътре между дърветата на една самотна пейка близо до малко езерце със стилизиран фонтан в средата. Наистина красива гледка. Настаниха се. Той уж неволо се приближи към нея и продължи да й прави комплименти за роклята, косата, очите и какво ли още не.

Песента на щурците изпълваше нощта. Даже се мернаха малко светулки. Пейката не беше много осветена, създаваше се романтична атмосфера. Но джентълменът май се позабрави с хвалебствените изказвания по адрес на Ния. Време беше за по-задълбочен разговор. В един момент и двамата млъкнаха, чакайки другия да започне. Лоренцо май реши да остави дамата да бъде първа.

Галантен мъж, ей богу. За момент ме дожаля, че трябва да го убия...но само за момент. Реших да се вслушам в съвета на Колин и да не се давам прекалено лесно. Пред погледа ми препърха една светулка и аз скочих и я последвах да я хвана. Тичах след нея като малко дете и накрая я грабнах в шепите си до фонтана. Надзърнах и няколко секунди се любувах на красивата синя светлина. После разтворих длани и тя излетя. Беше свободна...Сигурно е прекрасно... Седнах на фонтана, загребах една шепа вода и изпръсках с нея Лоренцо като се засмях.
-Наистина е красиво тук. Чак ми се иска да запея.
И без да дочакам отговорът му почнах да пея като гледах как водата изкача нагоре от фонтана и се разлива на дъното. Пръските падаха по лицето и косата ми.

-Чувала съм, че има таен акорд
Че Дейвид свирел и се молел на Бог
Но ти не се интересуваш от музика, нали?
Чуй....четвъртият, петият
Минорът се понижава, мажорът се повишава
Обърканият крал композира Алелуя.
Алелуя, Алелуя, Алелуя, Алелуя

Вярата ти беше силна, но ти трябваше доказателство
Видя ме огряна от лунна светлина
Красотата ми те върна на земята
Виждала съм знамето ти на мраморна арка
Любовта не е победен марш
Студен е и разбит, Алелуя
Алелуя, Алелуя, Алелуя, Алелуя

Може би горе има Бог
И всичко, което научих от любовта
Беше как да стрелям в този, който ме привлича
Това не е вик, който можеш да чуеш в нощта
Не е някой, който е виждал светлината
Студен е и разбит, Алелуя
Алелуя, Алелуя, Алелуя, Алелуя...

Не можех да се сдържа. Изглеждаше, че мисля за Лоренцо, но вътрешно виждах лицето му. Само неговото. Нито на Ник, нито на Вал. Само тези лешникови очи, само тази тъмна коса, само тези меки, топли устни. И защо, един господ знае.

Мъжът слушаше захласнат. Усмихна се благо. Когато песента свърши той каза едва чуто:

- Много ми харесва как пееш. Откъде се взе?... Не съм и очаквал да срещна такава очарователна певица и то в това кабаре, което посещавам често, но нищо не ми харесва. Тук е красиво. Искаш ли да се разходим? Бих искал да науча повече за теб...

Той неволно я погали по рамото. Не се знаеше дали се опитва да го прикрива или не, но босът си падаше по момичето. Може би повече отколкото му се искаше.

Ния инстинктивно се огледа. В храстите зад тях мерна качулката на Колин. Може би го видя само защото той бе поискал така. Гардовете бяха на почтително разстояние от пейката, но не твърде далеч. Никой не усети убиеца. Той бе там... и наблюдаваше.

Получаваше се по-добре отколкото очаквах. Личеше си, че мафиотчето е захапало. Горкият! Това ще е най-голямата му грешка. И последната....
Когато видях качулката на Колин потръпнах. Някак си ме обхвана срам и смут, че се лигавя с някакъв непознат мъж. Надигнах се бързо и хванах Лоренцо под ръка:
-Да, нека се поразходим навътре в парка. Какво искаш да знаеш за мен?
Исках по-бързо да се отдалечим от асасина. Тръгнахме навътре. Обърнах се и видях, че гардовете му ни следват. Трябваше да го отделя от тях, за да може Локър да се погрижи за тях, а аз за него. Направих леко разочарована физиономия и го погледнах с ококорени искрени очи:
-Хей, хей....имаш ли нещо против да кажеш на момчетата да останат тук. Някак си...някак си се чувствам некомфортно в тяхната компания.
Наведох срамежливо глава, даже леко се изчервих. Продължих в същия тон:
-Иска ми се да останем малко насаме....Освен ако нямаш против. Не съм много нахална нали? Нахална ли съм? По принцип не се държа така с всеки срещнат мъж. Не искам да си мислиш лоши неща за мен.
Още повече се изчервих. Ролята на чаровна, самоуверена, но и в същото време притеснителна госпожица доста ми допадаше. Определено ми беше забавно.

Лоренцо се замисли за миг. Дали пък не бе права? В парка нямаше никой, беше доста късно. Беше му особено приятно в тази компания, наистина искаше да останат насаме. Той трепна за миг.

- Съжалявам, скъпа, но работата ми го изисква. Заради важния си пост аз имам врагове. Подземния свят няма да ми прости ако се отпусна. Гадните копелета са навсякъде. Гардовете ми са много лоялни... все пак ще ги накарам да се отдалечат.

Той направи жест с ръка.

- Момчета осигурете ми лично пространство.

Мъжете само кимнаха и се отдалечиха в сенките на парка. Ния ги виждаше сред дърветата. Имаха визуален контакт, бяха на около 20 метра от тях. Проклятие. И това копеле имаше наглостта да се изкарва жертва на мафията?! Каква наглост!

Колин бе разбрал намеренията на вампирката. Имаха добър шанс. Ния леко се сепна като чу гласа му в мини-слушалката която й бе дал:

- Трябва да действаме едновременно. Ще чакам ти да нападнеш него. Тогава ще се погрижа за бодигардовете. Ти си на ход, примами го когато си готова.

За подземният свят не знам, но ние определено няма да му простим. 20 метра? Бяха достатъчни, пак е по-добре от нищо. Усмихнах му се:
-Предполагам, че трябва да съм доволна и на това.
Продължавахме да се разхождаме.
-Но наистина, такъв важен пост. Толкова врагове. Не те ли изморява всичко това? Сигурно не можеш да водиш нормален живот като останалите хора?
В тонът ми се четеше съжаление и загриженост за плячката ми. Надявам се да ми отговори, че си е поживял добре, че се е насладил на всички мръсотии, защото това ще е последният му час на тази страна на земята.
Седнахме на една неосветена пейка и аз зачаках отговора си. Беше се замислил как да подбере думите си.

- Аз... не знам. Свикнах вече и не ми прави впечатление. Не е чак толкова зле. Имал съм и хубави дни, забавлявал съм се, ходил съм на хубави места покрай работата. – той въздъхна сякаш му бе неприятно да лъже за работата си – Такива мигове като този, споделени с някого, ми донасят достатъчно радост за да понасям всичко. Затова ти благодаря, че сега си с мен.

Изглеждаше искрен, поне за живота си. Може би това, с което наистина се занимаваше му бе като дълг към родителите или някой който го е спасявал невремето. Може би той никога не е избирал да стане мафиотски бос? Дали не бе просто жертва на обстоятелствата? Не, не може да е така. Това не е шега работа, не може да се вземе такъв избор без да се знаят последствията. Лоренцо Фортуна - жертва или не – Ния също нямаше голям избор.

Ококорих се. Благодареше ми. Ама че работа! Явно добре си е поживял. Не правеше впечатление и на лош човек, но действията му казваха друго. Не, че ми пукаше. Аз не го съдя. И защо, нямам право. Все пак кой е убиецът в тази ситуация? Аз! Трудно ще се намери по-жесток човек от мен, но хей...съдба.
Но все пак трябваше да си предам вид, че ми пука за него. Погледнах го ту жално, ту весело за признанието. Положих ръка на лицето му и доближих моето до неговото. Докоснах устните му с моите и прошепнах:
-Много се радвам, че имах възможността да се запозная с теб тази вечер. Не искам да пребързвам, но се страхувам, че няма да мога да остана много дълго в този град, затова ме извини ако ти се струвам като повлекана.
Впих нежно устните си в неговите. Държах лицето му в дланите си и леко се притиснах към торсът му, за да ми е по-удобно. Въпреки, че е симпатичен не исках да целувам който и да е. Затова си представих, че вместо него целувам Колин и се получи. Вкарах голяма доза страст в тази целувка и в допирите си. След няколко секунди се откъснах от него като още го държах и го загледах в очите. Чаках да видя каква ще е ответната му реакция.

Лоренцо гледаше с искрящ поглед. Лека усмивка заигра на лицето му. Без нищо да каже той я притисна страстно до себе си и я целуна пак. Ръцете му се плъзнаха по кръста й надолу, стигнаха почти до задните части, спряха точно навреме – все пак имаше малко благоприличие. Личеше си че е опитен любовник. Целувките му бяха ту бързи ту бавни и нежни. Думите бяха излишни. Пък и има ли смисъл – никой от двамата не казваше вярни неща.

Колин видя как гардовете се подсмихват гледайки шефа си и неговата току-що завоювана мадама. За миг му се прииска да наруши плана и да избие всички, включително Лоренцо, който сега бе мишена да Ния. По дяволите, защо бяха нужни тези игрички? Паркът бе голям, къде ще избяга дори да го подгонят с вампирката и да избият гардовете пред очите му? Той стисна зъби и зачака синекоската да атакува най накрая. Дали нарочно разтакаваше, да не би да й хареса този мафиот? Асасинът усети че ревнува бясно. Той леко промени позата си – приведен зад храстите и затаи дъх. Всеки момент... всеки момент.

Цялата игра беше много забавна, но трябваше да приключи вече. Долових през слушалката как Колин ръмжи от бяс в храстите. Ха! Нека! Лека лукава усмивка се прокрадна през лицето ми. Сякаш ми доставяше удоволствие да го дразня. А сега да се заема с господинчото, който така нежно ме докосва.
Придадох си вид, че почвам да се разгорещявам. Повдигнах се, седнах в скута му като го обкрачих и продължих да го целувам. Притиснах бюста си в гръдния му кош. Усещам милиони впити очи в гърба ми. Очите на гардовете му, които сигурно си умираха от кеф, очите на Колин, които сигурно бяха кървясали от гняв. Докато продължавах с милувките малко по малко освобождавах част от аурата и енергията си. Вкарвах ги в устните и гърлото си и при всяка нова целувка ги вмъквах в неговия организъм. Време беше да използвам Гласът върху някой по-слаб от онова очилато вампирче, просто за всеки случай, за да не се налага да му чупя ръцете когато почне да се съпротивлява. Вкарах една струйка ароматна аура и прошепнах заповеднически, с дебел, сигурен тон:
-Сега не шавай скъпи. Остави се в моите ръце.
Той несъзнателно се подчини и ме пусна като положи ръцете си на пейката. Продължавах да го целувам - устата, лицето....Насочих се към вратът му, облизах го. Кожата му бе вкусна. Мммм...ще се насладя на това. Вдигнах устни до ухото му и тихо казах.
-Знаете ли, кой е най-сладкият начин за човек да умре, г-н Фортуна?....
Очите му се разшириха при въпроса ми. Време беше. Това бе и знакът, който Локър толкова много искаше. Дано да не са му се пръснали вените от ярост, хахаха. Погледът ми се промени. Стана хищен. Поглед на звяр. Не...на цяло чудовище. Кривата лунатична усмивка сега блесна с пълна сила. Преди да успее да отговори аз продължих съскайки:
-......От вампирска целувка.....
Единственото, което излезе от неговата уста бе някакво стенание, може би опит за спасителен вопъл. Зъбите ми се появиха светкавично, силно го стиснах за раменете, макар че все още беше под влияние на магията ми. В следващият миг острите ми зъби пробиха кожата на врата му. Исках да изсмуча всичко, което може да ми даде. Нямаше да го пусна докато и последната капчица живот не стане моя. В този момент времето спря. Единственото, което ме интересуваше бе плячката ми. Предполагам, че Колин обезглавяваше онези смешници на 20 метра от нас и също се забавляваше.

Най-накрая! Захапа го и започна да изпива кръвта му. Още при зловещия й въпрос към Фортуна, Колин замята кунаите си към гардовете. От позицията си можеше да уцели всички. Ния леко погледна настрани и видя как мъжете падат без стон със забито острие във врата. Почти не се чуха звуци. Сега остана само агонизиращата жертва. Мафиотът се гърчеше в ръцете на вампирката, но не можеше да се измъкне. Локър се приближи до тях и загледа умиращия с безизразно лице.

- Ти... – успя да промълви Лоренцо преди да припадне от загубата на кръв. Скоро щеше да издъхне.

Асасина си стоеше там и просто се наслаждаваше. Може би сега щяха да възникнат въпроси. Явно мафиотът познаваше Колин. Това обясняваше защо закри лицето си когато се разминаваха с лимузината на Лоренцо на път за хотела. Е, няма проблем – въпроси, отговори... има време.

Откъснах зъбите си от месото му и станах. Загледах го с празен поглед в изцъклените очи. По устата и брадичката ми течеше кръвта му.
-Ти.... -каза той гледайки Локър. Намръщих се. Избърсах кръвта от лицето си. Лоренцо Фортуна издъхна убит по най-сладкият начин. Обърнах се към Колин и тръгнах към него. Застанах срещу него, повдигнах кървавата си ръка и го зашлевих. Кръвта изцапа бузата му. Силно се съмнявах да го е заболяло, но това изобщо не ме интересуваше.
-Използваше ме да ти свърша мръсната работа ли?
Гласът ми бе студен, лишен от каквито и да е емоции.
-Тц.... - изръмжах збръчквайки вежди и го подминах без да чакам отговор.
Тръгнах в посока хотела като го оставих сам с всичките трупове.
-Ти се оправяй с боклука. -бе последното, което му казах преди да се изгубя в мрака.

Колин не беше оставил отпечатъци. Механично изтри следите от ръцете на Ния по жертвата й, избърса бузата си и тръгна след нея. Труповете остави – да си мислят че е показно убийство.

Той тръгна след зловещата си спътничка.

/Поли, получаваш Атака – 4; Интелект – 10; Опит 10/