ВОРТЕКС

Това е мястото където се тестват умствените способности на учениците. Те биват подлагани на големи умствени и волеви напрежения. Залата е предимно малка, обрисувана в сини нюанси и е оборудвана с последната мода в технологията. Тук учители са Никол и Арида.

Почуках на врата и влезнах без да изчакам отговора.
- Капитан Нероу, от Старкс научих, че трябва да потърся Арида за един много важен за мен въпрос. Добър ден!

Картинката пред Нероу беше странна. Стаята бе пълна с най-различни технологии, скенери, подобни на компютри машини, скелети на животни и прочие. На едно бюро стоеше жена, ако може да се нарече така. Тя беше с изключително бяла кожа, на някой места синееше, а косата също бе черно-синя. От главата й излизаха някакви капсули, които прекрепяха няколко диска с лупи по средата. Жената гледаше през малък телескоп и записваше нещо в една тетрадка.
-Добър ден!- продума тя, без да обърне внимание на новодошлият.
След няколко минути свърши със записките и можеше да се заеме с него. Стана и го подкани да влезе. Тя се приближи, хвана главата му и почна да я оглежда, като прокарваше студените си пръсти през лицето му.
-Интересен експонат. Силен физически.
Тя се загледа в очите му, не по-скоро проникна в тях.
-Памет непокътната, мозъкът не е увреден, в идеална форма.
След малко жената го пусна, отиде до бюрото, отвори тетрадката и записа " Проект Нероу".
-Какво точно те интересува?

- С две думи - интересува ме как да върна човешкия си образ, ако е възможно изобщо... Времето прекарано на черната планета ИСР се отрази на мен... ъъъ... сама виждате. Нито човек, нито сянка. Останал съм някаде по средата. Едно разлагащо се нещо ми каза, че тук мога да открия отговои и за това дойдох. Посрещнаха ме с изпит и решиха, че има шанс. Вие какво ще кажете? Дали ще мога отново да имам кожа и коса и... така де, ще приличам ли на човек отново?

Тя го погледна с очи, които не издаваха никаква емоция - никога.
-Прекалено много ненужна информация. Знам какви са методите на гилдията, няма нужда да ми обясняваш. Ела!
Тя го постави да легне на скенера, който наподобяваше тези от неговото време, но нямаше капак. Постави дланта си върху едно очертание и във въздуха над мъжа се появи нещо като лазер, който се предвижи по продължението на тялото. Отчиташе външните и вътрешните му специфики. След няколко минути диагностиката приключи.
-ДНК-то ти се е променило. Възприел си част от способностите на тези същества. Станал си по-бърз. Засичаш неща, които не си можел преди. Но си изгубил човешкият си вид.
Арида помисли за секунда:
-Възможно е да си го върнеш, но няма да е лесно. Имай предвид обаче, че ако се стремиш да си го върнеш, способностите ти на сянка ще намаляват и пак ще се превърнеш в обикновен човек, който умее да стреля прилично за времето си. Трябва да решиш към какво искаш да се развиваш- към новите си способности или към старите.

- Интересно, ще загубя силите си, усещам, че в тази епоха ще са ми нужни но... Има ли начин да остана сянка, но да придобия външен вид на човек. Усещането ми е, че повечето хора се плашат като ме видят и с право! Свикнах с новите ми сили и... не искам да се разделям с тях. Едно време имаше холограми или както там им казваха, сега при вашите технологии не може ли да се измисли нещо което да покрие... сянката ми... Да изглеждам като човек, по-точно всички а ме виждат като човек, а когато съм сам или насаме да свалям... покривалото си и да съм такъв какъвто съм... Дори и да е трудно, имам желанието и тренировката да постигна толкова много - моля ви, кажете ми, че има нещо което може да се направи.

-Искаш твърде много. Но не е невъзможно.
Тя прелисти тетрадката в търсене на нещо. Не че имаше нужда, всичко бе в главата й. Мъжът пред нея беше решил, но дали имаше силите за това, което го очаква.
-Няма такова нещо като обвивка или холограма. Технологията и аз ще ти помогнем, но всичко зависи от теб. Начина да върнем видът ти е като проникваме в съзнанието ти и се опитваме да извлечем кожата, лицето ти и окосмяването ти наяве. Ако успеем ще можеш да се променяш в сянка когато пожелаеш.
Тя замълча за миг, сякаш предаваше допълнителна тежест на думите си.
-Трябва да те предупредя, капитан Нероу, че мъките и болката ще са неописуеми и пак не мога да дам 100 процентова гаранция. Сигурен ли си, че си подготвен за всичко това.

- Мадам, ако има нещо което искам най-много е хората да не се плашат от мен. В този ми вид, никой не ме поздравява, всички ме гледат странно или уплашено. Децата дори пищят от страх само като ме видят, а аз обожавам малки деца. Ще направя всичко по силите си. Аз съм войник, за мен е по-добре да загубя живота си отколкото да живея като едно безчесто създание. Ако няма медикаменти които да потушат поне малко болката, ще стискам зъби, ще крещя но ще издържа. Важен е резултата, а не средствата с които го постигаме. Всеки може по лесният начин, важното е да съумееш и по трудния. Тогава хората ще те уважават и ще има респект към теб, дори и посмъртно... Готов съм!
Надявах се речта ми да е била достатъчно убедителна за да може Аида да приожи знанията си над мен и да ми помогне да си върна външният вид.

-Хммм...Впечатляващи слова. - тя го изгледа проницателно - Добре, но не ми викай Мадам. Арида е достатъчно.
Тя се преближи до него, сложи длан на гърдите му и го избута пак да легне. Преди да може да каже и гък от скенера изскочиха метални каиши и закопчаха китките, врата и краката му. Как всичко тук се движеше светкавично бързо? Арида ли издаваше командите? Явно да, но как? Единственото обяснение е по телепатичен път. Тя седна на един стол до него и отсече:
-Да започваме!
След миг от вените й излезнаха два кабела и се насочиха към главата на прикования. Войникът за първи път виждаше такова нещо. Ужасът личеше в очите му. Кабелите се впиха силно и бързо в челото му и намериха път през черепа, стигнаха до мозъка и се вкопчиха в него като щипки. Неописуема болка разцепи главата на Нероу. Писъкът, който излезна от гърлото му озвучи цялата стая. Пяна потече от устата му. Чувстваше, че сърцето му ще се пръсне. Опита се да реагира, но каишите не му позволяваха да мърда. Единствено можеше да се тресе в агония. След още минута очите на жената-робот станаха чисто бели и почнаха да предават откъси от спомените на войника.
-Капитан Нероу номер 45181967, 148ма сухопътна дивизия за специални операции. Успокой се!
Нямаше файда, мъжът продължаваше да се тресе. Ако продължаваше с това темпо, щеше да умре.
-Успокой се Нероу, много е важно да си спокоен.

Адската болак разцепваше мозъка ми из основи, а нервните ми окончания горяха. Процедурата започна. Не съм изпитвал такава болка, дори когато бях случайно ранен и шрапнела едва не отнесе половината ми глава, оставяйки огромен белег. Като се сетих за това - виж сенчестата ми природа скриваше този неприятен спомен от автобиографията ми. Опитах се да се фолкусирам, защото от този миг насетне не оставаше нищо друго - връщане назад няма!
Кой би могъл да се фокусира в момент на адска болка!?! Трябва, няма да се предам, защо не пробвам да отрия нещо за сенчестата ми природа, щом помогна с един белег, защо не и с това!?! Напрех всичките си ментални сили за да отключа крайниците си. Металните каиши не поддаваха. Трябва да има изход от болката, по дяволите, трябва да има!
Всяко движение причиняваше адска болка, сякаш са пуснали 100 таралежа във вените ти и те вървят из цялото ти тяло без да им пука, че те раздират отвътре.
Така дойде и отговора, трябва да спра да се движа! Напрегнах мозъка си, който имах чувството, че е 10 пъти по-голям и иска да излезе от подобието на череп което имах. Болката ме заля отново, но този път съиумях да задържа крайните си неподвижни. В този момент поне идеята да ги отрежа отпадна. Останах като вцепене. Без да мърдам каквото и да е по "тялото си".
В следващият миг мозакът ми изключи. Дали беше част от преобразяването или вече бях мъртъв - предстоеше да разбера...

Методът му беше на прав път. Тялото беше спокойно и болката малко намаля. Арида продължаваше да ровичка из мозъкът му.
-За да възвърнеш обликът си трябва да изкараме наяве всичко запечатано в главата ти - от първият до последният спомен. Сега искам да се концентрираш въпреки болката и да ми кажеш кое е първото нещо, което помниш от животът си.
Болката и налягането бяха смазващи, но Нероу трябваше да свикне. В крайна сметка, това нямаше да е последният път, в който се подлага на тази процедура. Всичко тепърва предстоеше.

Опита да си спомня нещо беше пометен от нова доза болка. Тя проникваше със скоростта на светлината и заличаваше всичко. Въпреки това трябваше, трябва! да си спомня.
Малко по малко започнах да отпускам хватката около мозъка ми, макар и с болка, трябваше да се сетя за нещо - първото нещо.
Най-яркият ми спомен от детство е от около 6 годишната ми възраст. Тогава бяхме на почивка във френските Алпи. Времето беше тихо. Предната вечер падна дебела снежна покривка. Аз греех на фона на снега. Дете високо около метър и десет, русолява коса, мургав тен, правилни черти на лицето с леко чип нос. На черешовочервената ми уста винаги грееше усмивка - учеха ме, че с нея всичко се постига. Загорялата ми кожа контрастираше на фона на белия сняг и придаваше странно очарование на детето заровено почти до шия в снега.
Излезнахме да играем със сежни топки. Макар и само шест годишен аз имах най-точният мерник от всички деца - малки и големи. Само баща ми беше по-точен от мене, той ме учеше на тънкостите. Навярно това предопредели и сегашната ми професия, но тогава защитата и атаката ми бяха неотразими. Черните въгленови очи горяха при прицелването на всяка топка, а веднага след това угасваха за да премина в защита - така ме учеше баша ми - пести си силите и винаги ще си най-добрия. Синият водонепромокаем костюм ме правеше адски забележим и именно в това беше тънкостта, илюзията породена у "врага" за лесна мишена винаги се обръщапе срещу него. Безоблачни четири дни в които играта не спираше дори под нощното небе ме белязаха като най-добрият във войната със снежни топки.
Изведнъж обзелата ме емоция предизвика гигантска вълна от огън... Прекратих спомена и отново замръзнах... Чаках инструкции...

Споменът препускаше в съзнанието на Арида и тя видя цялата тази зимна картина. Постави пръстите си на пулсът му, беше забързан, но нямаше голяма опасност. Справяше се добре. Болката го изгаряше, но съумяваше да я притъпява поне малко. Човеци... странни създания. Нямаше да го мъчи още много. С тези тренировки не трябва да се прекалява иначе мозъкът става на каша.
-Добре сега искам мислено да се обрисуваш преди да заминеш на тази планета. Искам да видя как изглеждаш по принцип, с най-малките подробности.

Напъвайки съзнанието си болката се засилваше - няма начин ще се търпи, колкото и да трябва. Споменът започна да изплува, от начало блед след което една сцена преди заминаването ми изплува в съзнанието ми.
Бяхме аз и лейтенант Корниц в съблеканите при огромните огледала, точно след като бяхме взели душ. Огромният негър стоеше до мен и се опитваше да ме скрие в огледалото. Контраста между двама ни беше толкова чрък, че ако ни бяха видели щаха да направят анимационен филм по нас...
Огромният Корниц и аз... високо метър и седемдесет и пет, с къса русолява коса, четъртита челюст, леко извити навътре уши, скулите ми бяха впити, носа леко чип, очите широко отвореи с блестящи зеници, гарваночерниете ми очи... Брадичката издадена напред издаваща потекло на благородник, къса шия в права линия с гръбнака и тяло което много хора биха определили като слабо. Единствено Корниц биказал друго. Преди по-малко от час, огромният негър изпита жилавостта на "слабото" ми тяло и за малко не попадна в лазарета. На пръв поглед, без мускули, кожа и кости. Но от тренирочъчния лагер ни бяха оформили идеално. Телосложенито отговаряше на функциите които изпълнявахме - снайпериситте не носеха много багаж, а още повече, че аз бях и командир, който трябва да оцелее на всяка цена! Без грам подкожна мазнина, без излишни плочки и тем подобни глупости, мускулатурата ми беше добре очертана но без да крещи - вижте ме! Ръцете малко по-дълги от обичайното, но ми служеха добре, краката ми бяха добре развити както в прасците така и в бедрата, килограмите снаряжеие изискваха голяма доза идръжливост на преходи. Стъпалата ми бяха сравнително малки. Носех най-малкият номер в цялата девизия, номер 40, но след първата седмица всички бяха единодушни за предимството на малкият номер обувки. Стойката ми беше идеално изправена - в армията друго не допускат, погледа устремен а умът - готов за всяка ситуация.
Мислех, че Корниц е извадил клъсмет като не замина с нас, но явно кошмара тук е бил съпоставим в този на чрнат планета.
Изплувалите спомени изпратиха огромна доза болка в крайниците ми. Отрново замръзнах на мястото си, не исках да загубя онова което исках да си върна толкова много.

-Достатъчно!
Арида, измъкна кабелите от главата на Нероу и освободи каишите. Ако продължаваха щеше да има последствия за него. Мъжът беше потен и го тресеше. Едва ли беше изпитвал такава болка до сега. И все пак си личи, че е силен физически, а и акъл не му липсва. Иначе до сега отдавна да е пукнал...буквално.
-За днес добре. Така общо взето ще протичат процедурите. Свиквай защото болката няма да става по-слаба, но с времето резултата ще е налице.
Тя стана и записа нещо в тетрадката си.
-При мен ще идваш през ден. Не трябва да се прекалява. През другото време тренирай уменията си на сянка. Главата ще те боли през по-голямата част от денонощието. Няма какво да ти дам, ако искаш мини през лечебницата. Сигурна съм, че Хикару ще измисли нещо за облекчение. Сега си свободен.
С това тя се върна към работата си с телескопа. Нямаше какво повече да му каже.

/Ванка получаваш Сила-3, интелект- 2/

Замайването продължи около 15 минути след като сеансът приключи. Станах и се опътих към вратата. Болката в главата вече беше като силна мигрена. Може би трябва да потърся нещо за нея в лечебницата или да изчаками да видя ще мога ли да свикна.
Връщайки се към покоите си усетих силно замайване и почти се строполих на земята, а още не бях стигнал стълбището. Май трябва да отида в лечебницата.
Върнах се в стаята на Арида да я попитам къде е лечебницата защото от болката в главата ми не бях в състояние да си спомня в коя стая трябва да влезна.
- Извинявай, Арида, в коя стая тябва да отида за помощ относно болката, главата ми не се чувства на място все още...

Арида го изглед леко странно. Явно нямаше да свикне толкова лесно с болката.
-Ела след мен.
Тя вървеше сковано и умерено пред него. Фигурата й бе висока, силна, сякаш конструирана.

/Пиши в лечебницата, но изчакай моят пост/

Почуках но никой не отговори. Все пак натисках дръжката и влезнах.
- Добър ден, Арида!?!
Няма отговор, или е тук или е някъде другаде.. ще изчакам малко, ако се появи добре, ако не ще я потърся по-късно.

След десетина минути пристигна и въпросната жена...робот...жена. Тя леко изненадано видя, че Нероу е тук толкова рано.
-Добър ден! Гледам си подранил. Ако си готов се настанявай, знаеш къде вече и да почваме.

- Готов съм, запасих се със спомени и билки. Да видим как ще мине сеансът. Малко съм изморен но ще се справя! Да започваме.
Неравносотйната битка в атлетиума беше изцедила част от силите ми, но те се възтановаваха доста скоростно. Явно сенчестата ми природа все пак имаше положителни черти. Като се замислиш даже никак не е лошо, само дето хората бягат от теб, именно това трябва да постигна, да не бягат хората от мен...

Нероу беше завързан както и миналият ден, за негова сигурност. Арида застана до него и вкара кабелите си в черепа му. Болката пак прониза тялото на мъжа, но не толкова кожата, а самите органи боляха. Самата тя не беше намаляла, просто сега беше подготвен за това какво го чака. Жената сложи ръката си на челото му, което почна да се поти и почна да го изстудява с ледената си ръка. Това беше нещо ново - температурата му се стабилизираше. Нероу не очакваше такъв жест от човека-робот.
-Така! Днес искам да ми покажеш кога за първи път си изпитал болка в живота си - първо физическа, а после и душевна. Искам докато си спомняш това да се опиташ и мислено да опишеш как си изглеждал по време на тези тежки моменти - мимики, сълзи, всичко. Започвай.

Болката започна да прониква в съзнанието ми, но този път бях подготвен. Ужасът настъпи когато проникнах в спомените си... Колкото по-надълбоко прониквах, толкова повече болеше, но трябва...
Първият ми спомен за физическа болка... Първият ми спомен за физическа болка е от около 3 годишната ми възраст. Тогава бях още малко глезено дете, едно в цялото семейство. Както казва народът - много баби, хилаво бебе. Аз бях олицетворение! Малък, глезен и винаги недоволен. Родителите ми даваха прием. Не бяхме голямо семейство но случаят беше специален. Мама чакаше второ дете. Докторите бяха казали,ч е няма да има друго, но те бяха успели. В началото на приема, когато готвачите привършваха с основните ястия, мама дойде в кухняата да погледне как върви всичко. Аз разбирасе стоях там още от началото и давах нареждания с какво искам да ме хранят. Бях се надул като плондер и когато видях мама исках да я гушна за да се полигавя с нея. Не беше в много напреднала бременност но коремчето и се виждаше... В момента в който скочих от столчето и се затичах, пред нас минаваше един готвач с пълна тенджера олио в което беше пържил нещо... Не рабрах как изникна иззад барплота и се спъна в мен, а тенджерата полетя към мама! В последният моменът един от сервитиорите я дръпна от пътя наолиото и то се разля върху котката. Грозотата на писъка на горкото животно потресе всички в кухнята а и мама се извика силно, когато пристигна татко и видя ситуацията пресметна светкавично, че аз съм виновен. След като ме вдигна от земята ми заби двата най-страшни шамара в живота ми. Имах чувството, че главата ми ще хвръкне, бузите ми гортяха като котлона на който се пържеше олиото, а сълзите ми като че ли оставяха горещи още по-горещи бразди по горящите бузи. Болката която изпитах в този момент не съм изпитвал повече през целия си живот. За щастие бебето не беше загубено, уплахата на майка не я беше стресирала толкова много...В продължние поне на две седмици нямаше усмивка по лицето ми, колкото и да се извиняваха, аз вече бях белязан...
Скоро след това се появи душевната ми болка, няколко дни след като мама роди сестричката ми я донесоха вкъщи... След като я видях изпищях ужасен от картината която се разкри пред мене. Известно е поверието, че ако родилката се залее с нещо то детето получава белег за цял живот. Мама не беше залята но явно уплахгата стигаше... Сестричкат ами приличаше на опържената ни котка... Цялат акожа набръчкана и в нюансите на червеното... грозна гледка., Тогава осъзнах, че заради моята глупава постъпка сестричкат ами винаги ще бъде подложена на тормоз заради външния си вид. Тя нямаше да има хубостта ан мама и чара на тате, щеше да бъде подиграна от останалите... Тогава не ядох и не спях 2 дни. Макар и още дете разбрах, че ужасът да си отхвърлен от обществото може да е реален... Болката в душата ми беше толкова силна, че получих една бръчка на челото, от този момент нататък, реших, че няма да изпитвам повече толкова силни чувства, това определеи вероятно и съдбата ми а перфектен убиец...
Мисълта з агорката ми сестричка, подпали и октите на крайниците ми, спрях спомена за да не се изпържа като котката в мазнината... Успокоих пулса си и замръзнах на място...

Спомените преливаха един след един. Сполучливо се беше сетил за тези моменти. Точно това искаше Арида. Когато прекъсна беше минало може би малко повече от час. Тя изкара "пипалата" си от него и едва забележимо се усмихна. Нероу я виждаше усмихната за първи път.
-Нзаеш ли какво се случи сега?
Видя недоумението му, стана и поднесе едно огледало пред него. Когато Нероу погледна за малко да се разплаче. Очите му се бяха променили. От напълно черни сега се бяха очертали в правилен много тъмнокафяв ирис и черни зеници. Отново бяха човешки.
-Видя ли, капитане. Всичко се постига стига да имаш желание.

Нвероятно! Очите ми придобиха човешки облик, но как... Няма значение, важното е, че отново има надежда и този път е по-силна от всякога.
Погледнах Аида и се опитах д аи благодаря но забелязах, че говоренето нещо не ми се отдава. Само конвулсии и откъслечни звуци. Може би напрежението и болката бяха блокирали способността ми да говоря или изменението беше свързано със загубата на други умения....
След като ме загледа з амиг в тази така да се каже комична ситуация, тя ми поадде лист и химикал.
Написах, доколкото си спомням какс е пишеше, следното изречение:
" Благодаря, но... какво е това по-дяфолите, как така не можа да говоря?!? Ще мога ли да се опрафя?"
Очите ми, предполагам влажни, се насочиха към Аида в очакване на отговор, може би ако имах и лице, щеше да долови безнадеждността в погледа ми, но за съжаление нямах такова и трябваше да се задоволя а стова което имах... Очаквах отговора и, като се надявах да е положителен...

Нищо чудно. Арида прочете въпроса и заговори както винаги с монотонният си равен тон:
-Спокойно, Нероу, ще говориш. При така наречените трансформации се губи част от способностите, но само за малко. Нещо като времена парализа. След няма и половин час отново ще си както преди. До тогава може да се опитваш да мърдаш мускулите на устната кухина за по-бърз ефект.
Тя стана и остави листа.
-Аз предлагам да свършваме за днес. Няма да се напрягаме. Денят е в началото си, съветвам те да го използваш пълноценно. До колкото разбрах си пренасочен и към Миньон. Може да минеш през него. Той ще ти помогне да запазиш и развиеш сенчестите си умения.