МУЗИКАЛНА ЗАЛА

Пристъпих в залата. Невероятно. Толкова много музикалн инструменти. А най хубавото беше че намерих един джубокс. Имах късмет, че бях виждал нещо подобно в една стара книга иначе сега нямаше да знам какво е това. Та тази техника беше от сто години преди Катаклизма. Исках тъжна песен. И тогава разбрах че имам проблем. Не се сещах за никакви тъжни песни, не знаех какво да избера. Започнах да избирам напосоки, сменях песните и накрая намерих нещо.



Заслушах се и се отпуснах. Насълзиха ми се очите при спомените. Истинските мъже могат да плачат. Сълзи не потекоха, само стояха там в очите ми и като премигнах ги нямаше.

Лежах си на фотьойла. Още малко музика и щях да отида да потренирам. Странно за ситуацията но имах нужда да пообщувам с някого. Дали щеше да дойде някой от учениците?

Тя вървеше по коридорите. Когато мина през музикалната зала чу звука от джубокса. Влезе и го видя - излегнал се на фотьойла гледащ в стената. Отиде и седна на другия срещу него. Гледаше го строго както винаги. Черните й очи го поглъщаха целия.
-Доста интересно пътуване ти се очерта. Заминаваш без изобщо да се замислиш, забъркваш се с погрешните хора. В последствие заради теб умира една бъдеща царица. Кажи ми, сбърках ли като те пуснах.
Въпросът й бе ироничен. Отговорът му не я интересуваше, но искаше да види той какво има да каже по въпроса.

Изправих се напред в стола. Гледах надолу. Пръстите на ръцете ми неволно се преплетоха. Говорих сякаш на себе си.

- Отидох с добри намерения – да погреба любимия си учител, нелепо убит без никаква конкретна цел. Исках да отключа неговия учебник и да се уча от него, за да стана добър войн. Не бях подготвен за тази мисия. Грешките са сторени... Сега принцесата е мъртва. Първоначалните ми цели сега нямат смисъл... Всичко се обърна. Вече не знам кое е правилно. Искам само отмъщение. Не знам... кое определя целите ни? Как да предпазим хората които обичаме? Защо светът стана такъв? Защо е всичката тази нелепа смърт? Манастира, войните, шаманите, учителите, Бека – всички си отидоха. Заради този хаос... Предпочитам да обвинявам себе си. Така намирам обяснение за грешките. Иначе ще се побъркам...

Милена сложи лакти на страничната облегалка на креслото и положи брадичка на тях. Все още продължаваше да го пронизва с поглед.
-Никой не знае защо света е такъв какъвто е. А хората като теб не знаят, че колкото и да се мъчат не могат да го прочистят. Хилядолетие няма да ти стигне да разкараш цялата тази сган от лицето на Земята. За съжаление Вескин, добрите намерения не са достатъчни.

Живота се ебава с мене.Трябваше да се концентрирам и да се поотпусна преди тренировките.Нямах енергия за фитнес, а разбрах, че имало музикална зала.
Ето, че я намерих.Залата беше огромна и с множество музикални инструменти.Жалко, че не можех да свиря, но винаги мога да се любувам на музиката.Това и смятах да направя.Звучеше доста приятна музика.
Поогледах се и видях моя спаринг партньор Вескин.Реших да отида при него, хем ми трябваше компания да се разведря малко.Имаше нещо странно в изражението му.Нещо го измъчваше.Видях го, че води някакъв разговор.Сигурно темата беше неговите тревоги.Изчаках ги да свършат и го поздравих.Не мислех да го разпитвам, ако реши сам би ми казал.

-Здравей, приятелю, готов ли си и днес малко да потренираме?Може би днес ще ме биеш, чувствам се изцеден.Но бих искал да се опитам, да се пробвам в екстремни ситуации без енергия какво бих направил.
Погледнах го в очите и му се усмихнах небрежно.

Милена видя новодошлия и стана. Някаква огромна сила накара Вал да се чувства като парцал пред нея. На пръв поглед тази дребна женичка излъчваше такава аура, че можеше да убие с нея за по-малко от секунда. Тя се обърна към Вескин:
-Приключихме. И между другото искам да видя дали този учебник си заслужава всичките неприятности.
Тя тръгна към изхода. Когато се размина с Валак се спря и се обърна към него. Черните й очи го изгаряха. Даже повече отколкото останалите членове на обществото. В тях се четеше омраза и злоба.
-Миришеш на нея. Явно Мариовска не си губи времето. Ти си будала.
Милена го подмина и излезе от залата.

Луда жена, къде изчезнаха добрите хора.Вече са голяма рядкост.Миришел съм на нея, абе аз се напръсках с AXE for men, освен и ния да използва същия.Тез жени опасно племе.Взех да се изнервям вече.Кой каквото иска да си мисли.На мен ми писна от всичко.Е поне имаше няколко добряка на това утрепано от живота място.Голяма част бяха отрицателно настроени.
Дори и Вескин не изглежда добре, това леко ме притесни.Явно това място така действа на всички, дори и на мен.

Погледнах Валак, а след това отдалечаващата се Милена. Исках да кажа нещо остроумно от сорта на това, че всеки мъж хванал се с жена е будала, но не казах нищо. То и без това не беше вярно. Интересно коя беше тази Мариовска. Нямаше да питам, нещо ми подсказвеаше, че скоро ще разбера. Обърнах се към младежа.

- Не знам какви ги вършиш, но гледай поне да не се разчуе. Да, готов съм за тренировка. Това с магията беше жестоко. Ако искаш да потренираме пак него в градината?

-Aз винаги съм готов за тренировки.Време е да се разсея малко, че тази жена направо ми взе акъла.Давай да тръгваме.
Нещо пак не можех да се концентрирам, меча ми се бошуваше нещо.Опитваше се да ми каже нещо, но какво?Нямам си и напредстава.

Влязох тук, ядосана, направо кипях от гняв. Идеше ми да изпочупя нещо. Точно затова дойдох тук, на единственото място където се чувствах комфортно. Ако нещо можеше да ме успокои това ще е музиката. Въртях се малко и видях това което искам. Отидох на дансинга и взех една електрическа китара - любимия ми инструмент. За жалост аз имам само класическа, но сега ще се разцепя с тази. Хванах я, сложих я през рамо, застанах в позиция и засвирих. Английският ми е перфектен и запях на него. Музиката която създавах в момента отразяваше емоциите ми през последните дни.
Catch me as I fall
Say you're here and it's all over now
Speaking to the atmosphere
No one's here and I fall into myself
This truth drives me
Into madness
I know I can stop the pain
If I will it all away

Don't turn away
Don't try to hide
Don't close your eyes
Don't turn out the light

I'm frightened by what I see
But somehow I know
That there's much more to come
Immobilized by my fear
And soon to be
Blinded by tears
I can stop the pain
If I will it all away

Fallen angels at my feet
Whispered voices at my ear
Death before my eyes
Lying next to me I fear
She beckons me
Shall I give in
Upon my end shall I begin
Forsaking all I've fallen for
I rise to meet the end

Servatis a periculum
Servatis a maleficum.

На соловото изпълнение паднах на колене и засвирих бясно. Накрая завърших с един от любимите си латински изрази. Този умрял език ме вдъхновяваше, щом и под татуировката ми бях написала латинска сентенция.

/Свиря и пея това https://www.youtube.com/watch?v=dcJUNajLMYA/

Изчаках я да си свърши песента и отидох при нея.
-Дори не ми даде възможност да ти кажа точно какво беше станало.Запознах се с бармана, взе нещо да ме зарибява и някви простотии да ми дрънка.И ме попита дали можело да се пробва с теб, казах му, че може.Защо ли, защото вярвам в теб и не бих паднала на толкова ниско ниво.Би го стъпкала и направила на нищо.Аз виждам картината по един начин, ти по друг.Но това си е изцяло твой избор.Ти така си решила да видиш цялата ситуация.Имам и свидетел, че по доста ироничен начин те предложих.Искам нещо повече, не просто за една вечер.Ако беше така, отдавна да сме се забравили вече.Но както си решиш.Оставям избора на теб, уважавам твоето мнение.Ако искаш продължаваме напред, въпреки недоразбрания инцидент или от днес нататък ще се държим все едно никога не сме се познавали.Когато решиш знаеш къде да ме намериш
Опитвах се да запазя спокойствие.Запътих се право към стаята си.

Ъъъъъъъъъъъъ, това момче ме подлудява. Докато излизаше махнах китарата и замахнах с нея. Идеше ми да я счупя в главата му, но се спрях. Оставих я на място и седнах на едно канапе. Облегнах се на лактите си, които бяха на колената ми. Трябваше да помисля. Какво да правя? Той твърди, че ония....Коки...е гати тъпото име...до някъде си е измислил нещата. И как така ще е сигурен в мен? Ами ако му се бях вързала на ония? Пфф то е ясно, че няма да му се вържа. Направо не знам какво да правя. От една страна това е добра възможност да го разкарам от живота си, така щеше да е в безопасност. Но пък аз не исках да го разкарам, исках го за себе си и точно затова толкова се вбесих. Той постоянно ме изкарва извън релси. Мразя го, но го искам, искам го, но ме е страх да го имам. Цялата ситуация е толкова объркана. Главата ми щеше да експлодира. Не можех да мисля повече за това. Трябваше да изпусна парата. Успях с музиката, но като дойде Вал пак ме напуши. Станах и излезнах. Трябваше да блъскам нещо.

Влязох в залата. Беше уж празна. Исках някаква музика за душата. Отидох до джубокса и след известно време намерих нещо. Пуснах песните и седнах на фотьойла. Първите две парчета бяха супер, а третото съвсем отпускащо. Стоях така и не мислех за нищо. Представях си че летя някъде над земята и не виждах разруха и печал. Светът такъв какъвто е бил някога...

Слушам ето тези песни:

Дойдохме до тук и влезнахме. Вече звучеше някаква музика, значи не сме сами. Аурата, която усетих ми се стори позната, но не мога да се сетя от къде по-точно. Когато се огледах, видях на единият фотьойл онзи тип от градината. Тръгнахме и тупнахме с Ани на единият диван, горе-долу разположен срещуположно на неговото кресло. Кръстосах крака в глезените, малко по мъжки, не обичах да слагам бедро върху бедро като жените, изгледах го нагло и казах:
-Я, виж ти! Кой бил тук! Пича с птицата! Онова соколче пак ли е тук да ми избоде очите?
Не ми беше до заяждания, но като се сетих за проклетата птица не се сдържах.

Аха. Синекосата вампирка. Довела си е приятелка. Тя пък бе руса. Със същите очи като нейните. Явно бяха от един и същ вампирски род. Или кой знае? Не ги разбирам аз тези неща. Леле как ли се балансира на такива високи токчета? Гледах да не давам много воля на мислите си, за да не ги усетят с вродената си телепатия. Странно, човек би казал че двете са най-обикновени красиви момичета, но грацията им издаваше факта че са живяли повече от обикновените хора – нещо което забелязах още в градината като видях синекоската. Между другото тази нейна прямост можеше или да я доведе до пълна победа над каквото и да е, или да я вкара в гроба. Е, аз имах успокоителен отговор:

- Сокола не влиза в стаи почти никога. Сигурно спи на някой клон. Сигурен съм че можеш да бъдеш и приятна компания ако пожелаеш, затова ще остана да проверя. Този път ще разбера ли името ти? Аз съм Вескин. – казах и погледнах към двете.

Погледах Анита с учуден поглед.
-Анита, мога ли да бъда приятна компания ако искам? - почесах се по главата като някакъв дебил. Въпроса беше реторичен естествено, но важното бе шоу да става. - Знаеш ли убедена съм, че Вескин тук си мисли, че четем мислите му, хахаха. Дали да му обясним, че не можем защото не сме пълнокръвни вампири?
Положих пръсти на брадичката си:
-Хммм, може би щеше да е по-добре да те държа в заблуда, хахаха. Както и да е, отплеснах се.
Предадох си сериозен вид и отговорих на въпроса му:
-Името ми е Ния! Ния Мариовска. Макар че не съм убедена, че си заслужил да го разбереш. Не го казвам на всеки срещнат. Нали знаеш - колкото по-малко хора те познават, толкова по-добре!

Ха! Мариовска? Според думите на Милена към Вал, тя беше жената, с която той се бе забъркал. Леле... Трябва да си поговоря с него. Реших да не говоря с нея за това сега. Анита – русото момиче изглеждаше по-сговорлива, макар че още нищо не бе казала. Усмихнах се леко и най непринудено казах:

- Съгласен съм. По-добре малко приятели отколкото сбирщина използвачи... Не заслужавам значи. Добре тогава, ще се правя че не го знам, а ти ще ми го кажеш пак когато го заслужа. Интересно какво трябва да направя за да стане това.

Между другото това за мислите което каза тя можеше да мине и за лъжа. Вампирите са изключително интелигентни, това може би беше хитър ход за да се отпусна... или беше само моята параноя? Е аз нямах тайни. Пък и казаното от нея само предртазполагаше към тези мои разсъждения. Хитро да.

Имаше нещо странно в тази ситуация. От време на време получавах такива моменти – виждаш нещо което не се е случвало, но въпреки това ти го помниш като предишен сън. Такъв момент беше този. Винаги се чувствах особено когато това ставаше. Не издадох мислите си с какъвто и да е жест, просто си седях и се усмихвах.

Моите песни свършиха. Подканих ги:

- Момичета джубоксът е ваш.

Очаквах и Анита да каже нещо. Дано поне да не е в стила на Мариовска.

Засмях се.
- Забавни сте.
Станах и отидох до джубокса и си избрах моите си песнички.
- Сорка, хора, но мен ми се слуша бруталия.
Започнаха жиците и на устните ми заблестя усмивка.
- Ния, Ния. Забавно е с теб, иначе не знам, никога не съм имала приятели. Вескин, интересно име имаш. Но все пак отказвам да ми викат вампир, сорка, но ме бъркат с вампир прекалено много години.
Смеех се и се наслаждавах на музиката, малко ме избиваше на диващина, но какво да се прави, има ги и такива моменти. Отидох и си взех питието и отпих голяма глътка.
- Май, трябваше да си взема шишето. - Казах замислено, като поклатих чашата и се загледах в леда в нея.

-Хахаха. Точно така, Вескин. Анита тук е дампир и за сега тя е единственият заслужил приятелството ми.
Обърнах се към нея небрежно:
-Между другото добър избор.
Замислих се над думите на мъжа. Какво ли наистина трябва да направи, че да съм благосклонна към него? И аз не знам, не вярвам на никой. Е почти никой! Но виждах, че той се заинтересува от мен повече отколкото показваше. И то след като научи името ми. Защо ли....?
Погледнах пак към Ани, която се беше концентрирала прекалено много в чашата си:
-Моме, давай го по-полека, че ще се алкохолизираш, хахаха...
Беше голям сладур, като някое малко дете, макар че е по-възрастна от мен.
-Е Вескин, кажи малко повече за себе си. Стана ми интересно.
Подпрях брадичка на лакътя си, който беше на съседната маса и ококорих очи като пърхах с мигли. Беше ми забавно.

Хмм, Ния показваше харктер. Изглежда се забавляваше. Моята история беше тъжна, но какво пък – нейната може би беше по-лоша. Всеки попаднал на това място имаше труден живот. Трябваше малко да викам та да се чуваме, защото музиката беше силна – яки жици.

- Аз преди живях в един манастир в Тибет – учех се за бойни изкуства. Подготвяха ме за Драконов войн, когато изведнъж мястото бе разрушено от едни огнени изчадия. Не знам за други оцелели. Наскоро загубих добра приятелка, опитвайки се да отключа стария учебник на учителя си. Трябваше да се върна там. Тя нямаше нищо общо с това. Онези изроди си бяха там и пак искаха живота ни.

- Дойдох тук за да проължа обучението си. Оказа се че за осем години в манастира съм научил много малко. Това е в общи линии.

-Кофтииии, кофтииии, брат.... - цъках с уста и въртях глава със съжалителен поглед. - И сега сигурно ти е много трудно, а? Сигурно те тормозят яко, мислиш си, че се намираш в дупка, нямаш си никой и си на прага на депресията. Познах ли?
Пак се ококорих и даже леко наведох напред глава, за да виждам реакцията му по-добре. Като цяло жалка история, но нещо не можа да ме трогне. Къде къде по-големи драми съм виждала. А и предполагам, че съм претръпнала към такива неща. Все пак кървищата и жертвите бяха част от живота ми и от живота на тези като мен.

Тази дама май изпитваше радост от мъката на другите... или поне интерес. Очевидно й беше забавно. Е аз нямаше да показвам тъгата си пред нея. Усмихнах се с полуотворена уста и казах:

- Знаеш ли в момента се чувствам доста по-добре. Не знам, може би го дължа на теб и твоето съчувствие. А каква е твоята история?

-Това е чудесно! - усмихнах се колкото мога искрено, предадох си вид все едно съм радостна за него. Този тип криеше нещо от мен и аз трябваше да разбера какво. Очите ми почнаха да блестят. Погледнах към прозореца и видях, че луната се е показала. Ясно защо. Погледнах го, а той очакваше отговор. Е щеше да го получи, но нямаше да е този който може би очакваше:
-О, ами моята история....Хммм...всъщност тя не е трагична като твоята. Даже изобщо. Отраснах в голямо и щастливо семейство. Имах две сестри и един брат, все се закачахме, а баща ни умираше за мен - буквално - Какво да ти кажа семейна идилия, явно просто съм късметлийка. Животът ми премина в радости и веселие. Даже когато ме превърнаха във вампир не го приех толкова лошо, а нашите ме подкрепиха въпреки първоначалният страх. Тук дойдох от скука, а и да си развия потенциала. И като цяло е това.
Говорех повече от въодушевено, обяснявах и даже ръкомахах с ръце докато го правех. Анита стоеше до мен и мълчеше. Едва ли разбираше защо крия истината, а и да се беше усетила не ме издаде, разбира се. Държеше на думата си да не казва на никой нищо. Наистина го оценявах, усетих, че може да се разчита на нея.

Ставаше все по-забавно. Това което тя каза беше най-неприкритата лъжа която бях чувал. Е, може би след като не заслужавах да науча дори името й, не заслужавах да разбера и защо е тук. Интересно дали тя мислеше че моята история е лъжа. Нямаше значение всъщност. Тази мадама ми се стори съмнителна поне за момент. Интересно какво щеше да каже приятелката й.

- Ами ти, Анита? Каква е твоята история? – попитах гледайки към нея.