МУЗИКАЛНА ЗАЛА

Не ги слушах внимателно какво говореха , а си гледах чашата... изпих я на екс!Погледнах ги и има казах:
-Сладури, аз ви изоставям, някой друг път ще се разберем!Ще се видим утре!Вескин ще те оставя да гадаеш за моята история!
Обърнах се и излязох ....




- Извинявам се много, компютъра ми се прецака , на ремонт е, ще вляза ако мога от някъде или ще се видим след седмици!

Странно, защо реши да си отиде толкова рано? Тъкмо се завърза хубав разговор. Е добре. Ния беше още тук. Реших да питам за не толкова важни неща. Дано поне да бях заслужил да отговори на този въпрос.

- А кои са твоите учители сега, Ния? Аз първо бях при Колин Локър, но после ме преместиха при Евенстийл. Нещо не бяха се разбрали.

Хах, Анита май се понапи. Няма лошо, да ходи да почива. Обърнах се към Вескин. Едно име привлече вниманието ми:
-Колин Локър, а? При него трябва да отида утре. Другият е Айвън Сергеевич. Какво да се прави, все на мъже попадам.
Усмихнах се леко. Всъщност предпочитах мъжете. Жените не ме харесваха, като изключим Ани.
-Всъщност изобщо не ме интересува кой ще ме обучава стига да си върши работата, а да не лентяйства. Има още доста неща които не знам....въпреки всичко...
Замислих се. Бях доста опитна, но защо Ник не ме е научил на всичко? Не е като да не е можел, имайки предвид силата му или да не сме имали време. Имаше нещо гнило в цялата работа.

Хмм. Дано не се изнерви от студеното държане на Колин. Гледах я как си седи срещу мен, сините й коси се спускаха свободно по раменете й, а очите й блестяха. Мина ми през ум че тя невинаги е била вампир, някога е била обикновено момиче може би. Сигурно бе преживяла нещо гадно за да стане каквато е сега. Е, не й личеше. Сега се държеше подозрително весело и осмиваше мен и учителите. Сетих се да задам един въпрос който ми беше интересен:

- Знаеш ли чудех се... откъде си набавяш кръв тук в имението? Носят ли ти или ходиш да ловуваш в гората. Тук са много гостоприемни, храната е хубава, но не знам дали доставят кръв... Или може би учениците мистериозно намаляват, а? – подхвърлих весело.

Стрелнах го светкавично и през очите ми за секунда мина искра. Сетих се за захапването на Вал, както и за моята кръвозагуба и за всеки път, в който съм убивала за да се храня. Хич не бяха малко случаите. Като се замисля хората са копелета, така че си го заслужаваха. Усмивката ми беше изчезнала. Има неща за който не трябва да се говори с един вампир и кръвта е такава тема. Отговорих му спокойно, студено както си говоря по принцип:
- И от двете по малко!
Въпреки че не бях посягала на член от имението все още, знаех че и това ще стане. Каничката веднъж седмично беше достатъчна колкото да не умра, но аз не обичам да се мъча. Имам ли нужда от нещо си го набавям...по един или друг начин...
Погледнах го с леден поглед и съвсем делово го попитах:
-Страх ли те е?
Най-лесното нещо щеше да е да го вцепеня с телекинеза и да му скоча. Дали щеше да ме провокира да го направя?....

Тази тема май не й се понрави. Разбрах, че я раздразних и се зачудих как да успокоя ситуацията. Хрумна ми нещо което беше приемливо ако искаше да си го изкара на мен:

- Да разбира се че ме е страх. Но ми се струва, че ти не убиваш без причина и това ме успокоява донякъде. Изглеждаш доста опитна. Ако искаш да направим един спаринг?

Скръстих ръце пред гърдите си и краката в колената, въпреки че не обичах тази стойка. Погледнах го изпитателно и в следващият момент без даже да помръдна изкарах вълни черна магия от тялото си. Бяха към 4-5 и съвсем спокойно и бавно ги отправих към него. Те го обвиха и застопориха, беше му трудно да се движи:
-А ако бъркаш? Ако убивам просто за забавление?
Вълните почнаха да стягат още повече тялото му. Станах и отидох до него като наведох глава до неговата и прошепнах:
-Какво точно целиш Вескин Сентинел? Искаш да пробваш бялата си магийка срещу моята черна? Искаш да докажеш, че доброто ще надвие злото? Или просто ти е скучно и искаш да си разнообразиш живота?

Не очаквах това. Усетих леден полъх и в следващия миг нещо нечисто стегна тялото ми. Беше като пипала или голяма невидима ръка. Трудно си поемах въздух. Напрегнах сетивата си и оформих нещо като обвивка от магия около себе си за да спре натиска. Почувствах се леко по-добре, но положението ми никак не бе комфортно. С усилие успях да промълвя:

- Просто... се държа приятелски. Не всички имат задни мисли. И говорех... за физически спаринг.

Отпуснах се и се успокоих доколкото бе възможно в тази хватка. Настроих енегията си да абсорбира черните вълни. Извиках в себе си смиреност и хармония. Аз нямах намерение да я нараня, за разлика от нея – в случая баласна се нарушаваше, това не беше битка. Би трябвало просто двете сили да се изравнят и неутрализират. Още малко...

Съвсем лека лукава усмивка се появи на лицето ми. Пусна си "чистотата" в действие. Колко мило! Замахнах с ръка назад и прибрах магията си. Той си пое въздух и се успокои.
-Противоречиш си, Сентинел. Държиш се приятелски, но ми предлагаш да се бием. В същото време казваш, че се страхуваш от мен. Как може да си приятел с някой като се съмняваш, че може да ти захапе гърлото и да не пусне докато и последната искра живот не те напуснат?
Стоях все така срещу него и го гледах в очите проницателно:
-Кое е вярното, кое е лъжата? Мислиш, че не забелязах промяната в изражението ти, когато си казах името ли? За глупава ли ме мислиш? Е, кое е?

Натискът спря. Изправих се от стола с рязко движение. Ама че мнителна жена. Да, мнението ми за трудния й живот се затвърди. Явно досега бе срещала само отрепки и лицемери – хора които със сигурност са заслужавали да умрат от зъбите й. Но по дяволите аз такъв ли бях? Повиших малко гласа си:

- Не си ли чувала за приятелски двубой?! И двамата сме ученици тук – трябва да се упражняваме. Колкото и странно да ти звучи аз не искам главата ти. Има много гняв в тебе, но не съм аз този, на когото трябва да си го изкарваш. Не се познаваме още, а си готова да ме накълцаш! Изражението ми? Съжалявам, носят се слухове че си любовница на Вал. Той нищо не ми е казал, но Милена намекна за това. Искаш ли откровеното ми мнение: ако така се държиш и с него със сигурност ще го нараниш. Той си пада малко мазохист, но съм сигурен че ще му дойдеш в повече. А колкото до страха – ти така искаш. И го всяваш в хората. Аз не съм изключение. Друго нещо неясно има ли?

Не знам как не си бях тръгнал досега. Тази жена ме нервираше. Какво по дяволите си мислеше? Аз съм войн, обучаван да се бие с чест и достойнство. Ето че сега бях обвинен в мнителност. Безпочвено. Колко жалко – да се държиш приятелски, а човекът отсреща да си мисли че му кроиш нещо. Всъщност от край време беше така. А не трябваше.

Рязко се надигна и застанахме един срещу друг изправени. Почна да говори как не ми искал главата. Беше развълнуван, чак се опитваше да ми се кара. С всяка следваща негова дума очите ми се разтваряха повече и повече, а устата ми беше полуотворена. Докато не каза нещо:
-Изражението ми? Съжалявам, носят се слухове че си любовница на Вал. Той нищо не ми е казал, но Милена намекна за това. Искаш ли откровеното ми мнение: ако така се държиш и с него със сигурност ще го нараниш. Той си пада малко мазохист, но съм сигурен че ще му дойдеш в повече.
Когато чух това очите ми се свиха, устата ми се затвори и се изкриви в гняв. Стиснах юмрук, който едва сдържах. Той продължи още малко:
-Друго нещо неясно има ли?
Без да му отговарям бързо вдигнах юмрук и го забих силно в носа му. Той залитна назад и падна в креслото. Струйка кръв потече, но хрущялът не беше счупен. Хванах го за блузата го придърпах малко към мен като юмрукът ми стоеше вдигнат срещу лицето му и готов за нов удар. Ръката ми трепереше от яд. Говореше за неща, за които не знаеше абсолютно нищо. Нито знаеше нещо за мен, нито знаеше за отношенията ни с Вал, нито нищо за онази малка кучка. Мръсната гадина не е разбрала с кой спя от слухове. Тя го е разбрала сама даже без да ни е виждала заедно. Гледах Вескин и мислех за всичко това. Нямах време за него. Пуснах го и той се облегна на облегалката.
-Нали искаше спаринг?
С тези думи тръгнах към вратата. Нещата почваха все повече да се заплитат. Защо Милена ще се интересува от мен. Беше свързано с Николас, усещах го. И щях да разбера какво е. Излезнах от залата като оставих Вескин сам. Имах по-важна работа от това да ме налива колко съм гадна и прочие. Това вече го знаех, така или иначе.

Ау! Носът ми... Това беше много емоционално. Явно се обиди от думите ми за Валак. По принцип знаех, че вампирите са спокойни и уравновесени същества. Това явно не се отнасяше за нея. Все повече се затвърди мнението ми за хората тук в това имение – първо те бият, а после задават въпроси. В цялата работа имаше нещо гнило. Може би трябваше да поразбера някои неща за тази Мариовска. Значи да намеря Валак. Къде можеше да е? Хмм... в иралната зала? Да. Тръгнах натам.

Леко открехнах вратата и надзърнах с едното си око. Нямаше никой. Повече от перфектно. Не се чувствах добре. Нещо ми тежеше. Срещата с Локър ми се отрази странно. Напомняше ми много на него. Държанието, начина на изразяване, погледа. Копеленцето ме дразни и в същото време по необясним начин ме привлича. Май ме обхвана депресията и то яко. Напоследък се случва често, я заради моите проблеми, я заради Вал, сега и заради този.... Отидох до инструментите и хванах една класическа китара. Моята си я оставих в стаята, не искам да я разнасям наляво надясно. Застанах пред една стойка с микрофон и пръстите ми засвириха. Запях на английски, харесвам езика, можех да творя много лесно на него. Песента ме сдухваше още повече, но не можех да се спра.
I stand, look in my hand
talk with this line
That's not the answer
cry and now I know
look in the sky
I search an answer

So free, free to be
I'm not another liar
I just want to be myself... myself

And now the beat inside of me
is a sort of a cold breeze and I've
never any feeling inside
around me...
I bring my body
carry it into another world
I know I live... but like a stone I'm falling down

Damned, looking into the sky
I can feel this rain
right now it's falling on me
fly, I just want to fly
life is all mine
some day I cry alone,
but I know I'm not the only one
I see that another day is gone, gone
I don't wanna die...
Please be here when I'll arrive, don't die... please...

And now the beat inside of me
is a sort of a cold breeze and I've
never any feeling inside
around me...
I bring my body
carry it into another world
I know I live... but like a stone I'm falling down

Стоях така и пеех. Една сълза потече от окото ми, втора я последва от другото. Чувствах се наистина празна, а имаше толкова много причини, че вече не знаех точно коя е виновна сега. Нещо ме караше да се чувствам адски сама, въпреки хората тук, въпреки Ани, въпреки Вал...Въпреки всичко. Трета сълза потече и престанах да свиря.

https://www.youtube.com/watch?v=pjszrhgTol0&feature=related (Пея тази песен)

Сълзите премрежваха погледа на Ния. Тя премигна няколко пъти и погледна пред себе си. Когато фокусира достатъчно го видя. Колин Локър стоеше със скръстени ръце, облегнат на стената и я гледаше мрачно. Той бавно се придвижи до един от столовете и седна. Без да каже нещо той бръкна в блузата си, погледна един медалюн и след малко го прибра. Бижуто беше в ръката му и Ния не можа да види нищо друго освен синджира. Все така мълчалив той погледна към нея с някакъв странен благ поглед. Стояха така няколко минути. Накрая Колин продума:

- Хубава песен.

Когато го видях се стреснах и се хванах за стойката. Бързо избърсах очите си. Кога е успял да дойде и даже да не го усетя. Този мъж ставаше все по-дразнещ и по-дразнещ.
-По дяволите....изплаши ме...
Гледаше ме някак странно. Познавах го само от днес, но това си беше особено. Не можех нищо да разбера, чудя се дали и той ме разбираше. Едва ли... Но аз съм си нагла и когато искам да знам нещо, просто питам. Този момент не правеше изключение:
-Защо ме гледаш така, Локър?

Колин премигна леко. Облегна се във фотьоила.

- Да кажем че ми е интересно. Или по-точно любопитно. Ти си богат персонаж. Освен това съм изненадан че се виждаме пак този ден.

Той се държеше спокойно. Запали си нова цигара и си дръпна като задържа дима. Отпусна се на облегалката и пак я погледна.

- Харесва ли ти тук? Това място... не е за всеки. Тук са най-добрите.

В гласа му се долови ирония. Задаваше въпросите някак непринудено, почти приятелски. Леко се долавяше пословичната учителска надменност, разпространена в това имение. Може би беше професионално изкривяване. Колин най-накрая издиша дима. Той отметна качулката си назад и прекара ръка през косата си. Погледна отново Ния със спокоен поглед, сякаш я изучаваше. Май беше искрен. Наистина му беше любопитно.

Скръстих ръце пред гърдите си. Ирония ли долавям?
-Не ми харесва. Префърцунено е, хората се мислят за велики и е на гъза на географията.... - погледът ми се измени. Ако до сега бях нацупена сега се забеляза лунатичната ми сянка. Присвих очи и продължих гордо, но не със надменност. Да кажем, че вярвах във възможностите си:
-Но щом е за най-добрите....значи съм точно където трябва.
Хванах пак китарата, отидох до него и седнах на отсрещното кресло. Вдигнах крака и ги кръстосах по турски. Положих китарата в позиция и изсвирих няколко акорда. Погледнах го и долових желанието му да ме накара да се почувствам по-низша от него. Е, не му се получаваше. Живяла съм прекалено много и съм видяла прекалено много, че да ми влияят чужди манипулации. Казах му небрежно като посочих цигарите му:
-Може ли една? Забравила съм моите в стаята си.

Колин се пресегна и й подаде кутия Marlboro. Ха, колко старомодно. Но поне запалката му беше оригинална. Тип Zippo, с някакъв рунически символ. Двамата пушеха така няколко минути. След това мъжът зададе странен въпрос:

- Мислиш ли... че ще получиш това което искаш тук?

Той промени положението на тялото си. Сега бе леко наведен напред, с лакти на коленете. Позиция излъчваща думите „Можеш да ми се довериш” или нещо такова. Прибра запалката и цигарите. Дръпна си силно и издиша синкавия дим. Този разговор изглеждаше толкова нетипичен за него. Сякаш му бе трудно да говори. Изглеждаше затворен човек, който не общува със всеки срещнат. Привилегирована ли трябваше да се чувства вампирката или нещо тук не беше наред?

Той ми подаде кутия Марлборо. Взех я. Десният край на устните ми се изкриви съвсем леко в усмивка:
-Старата школа!
Взех една, върнах му другите, запалих я и запуших. Оставих китарата отстрани на креслото и се обърнах към прозореца. Вдишвах дима без да го гледам. Небето беше потъмняло, звезди обсипваха небосвода. Беше толкова красиво! Толкова обичам нощното небе! Една падаща звезда полетя надолу и остави след себе си синкава опашка. Бързо стиснах очи, свих устни по детски и си пожелах нещо. Помня, че като малка видех ли падаща звезда бягах при майка ми да й я покажа и правех същата физиономия. Не мога да повярвам, че след толкова много години още имам този навик. Още повече не мога да повярвам, че изобщо си пожелавам нещо. Без това нямаше да се сбъдне...
Когато вдигнах клепачите си, ирисите ми блестяха...за поредна вечер.
- Мислиш ли... че ще получиш това което искаш тук?
Бавно се обърнах към него и го загледах централно в тъмно кафявите очи. Рядко ми се случваше да гледам някой в очите. Странях от всичко това, от близостта, от привързаността. Бях самотна и вглъбена и не допусках никой на 100 процента в себе си. Този мъж...не знам какво очакваше, но също нямаше да го допусна. Просто не съм способна на това....от много, много години.
-Искам?... - запитах глухо, повече себе си -Спряла съм да искам и да мечтая за каквото и да е. Мечтите остаряват преди мечтателите...
Гледах го безизразно като отпуснах тялото си назад. Удължавам разстоянието между нас. Позиция значеща "Не мога да ти вярвам". Защо в неговото присъствие се чувствах особено, необяснимо?

Локър се усмихна леко. Гледаше да подбира думите си за да не засегне Ния по някакъв начин. Знаеше че е свръх емоционална. Когато тя погледна към небето той прокара очи по цялото й тяло. Дали не го усети? Нямаше значение. Тя все още се държеше студено, също като него. Но имаше разлика помежду им – тя бе по-темпераментна, той – хладнокръвен. Него го интересуваха други неща. Неща които тя не казваше още.

- С времето тук ще намериш цел... Ще преоткриеш смисъла. А кой знае... може би ще имаш и мечти?

Той се намести в стола. Допуши цигарата си и стана. Отиде близо до прозореца и се загледа. Леко се обърна и добави:

- На тренировката каза че ще ми прободеш сърцето... Ето че имаш мечта. – той се ухили за миг – Аз тръгвам, имам работа.

Учителят тръгна към вратата. Като я стигна се спря и се обърна сякаш очакваше някакъв отговор. След това излезе.

Когато тръгна да излиза се спря и се обърна. Не го видях, но го усетих. Стиснах очи и изкривих леко главата си, за да не се поддам на емоциите отново. Той излезе. Изпуснах последната дръпка дим като въздхнах:
-Мечти, а.....
Станах от креслото и се запътих към пианото. Седнах и поставих възглавничките на пръстите си на клавишите. Натиснах до-то просто ей така. Погледнах пак към небето и се вглъбих в себе си. След минута се обърнах и се втренчих в черно-белите клавиши. Почнах да свиря без да знам какво. Просто импровизирах. Музиката обля цялата стая и притъпи тишината, която ме убиваше. Бях сама. Сам. Да, това беше думата, най-ужасната дума. Думата "убийство" бледнее пред нея, а думата "ад" е просто жалък синоним. Две сълзи паднаха върху пианото. Предполагам, че не можах да се сдържа. Колко съм жалка само....

https://www.youtube.com/watch?v=4XZkLmomNgA това е

Когато чу звукът от пианото Колин се спря. Облегна се до рамката на вратата и заслуша. Музиката му напомняше за дните от миналото му. Меланхолична мелодия от спомени. Тогава беше друго време... Тогава той бе щастлив. Въпросът „Защо?” беше излишен. Всичко се променя. Някои неща не се връщат никога...

Музиката спря. Локър като че ли се събуди от транс. Тръсна глава и с бърза стъпка се запъти към покоите си. Ботушите му не издаваха и звук.

Постоях така още няколко минути, като натисках клавишите безцелно. Сълзите ми бяха изсъхнали и реших, че е време да се хвана в ръце. Рязко се надигнах, оставих китарата на място и си тръгнах от тук. Нямах намерение да ходя където и да е било другаде. Просто исках да се прибера.