Хотел "Белисима"

Луксозен и хубав хотел в центъра на града, в който обслужването е от първо качество. Стаите са единични и двойни, на последният етаж са разположени апартаментите. На входа на хотела винаги стой пиколо, което ви посреща.

Поех саковете и се отправих към хотел Белисима. Дано името му отговаря на обслужването. Пиколото веднага се ококори, когато видя една на пръв поглед крехка жена да мъкне три сака и се притича да ми помогне:
-О, благодаря ти, момчето ми! Не са толкова тежки колкото изглеждат! - усмихнах се леко и влязох във фоайето. Отидох на рецепцията и леко се облегнах:
-Buongiorno! Vorrei affittare un appartamento per me e per mio marito. Името ми е Изабела Морети. Мъжът ми e Фабио Медичи. Когато се върне го насочете към стаята ни. Ще отседнем до края на седмицата.
Рецепциониската записа имената, показах й фалшивия паспорт и затърси в една голяма отчетна книга за свободен апартамент. След минута ми се усмихна любезно и ми даде един ключ:
-603 на седмият етаж, мадам. Това е един от най-хубавите ни апартаменти. Точно за млада двойка като вас!
-Magnificamente! - възкликнах и взех ключа.
Отворих чантата си, извадих портмонето си и платих сумата за три дена. Запътих се към асансьора, а пиколото ме последва с багажа.
Заведе ме до стаята ми и влезнахме:
-Оставете ги където намерите за добре, моля!
Обърнах се към младока и му дадох тлъст бакшиш. Трябваше да се държа като тешкарка все пак. Той се зарадва, пожела ми приятен престой и излезе. Не подредих дрехите в гардероба. Нямаше смисъл, нямаше да ги използваме много. Занесох ги в спалнята и ги тупнах до леглото. То беше голямо и...едно. Намусих се. Може би беше по-добре да се направим на брат и сестра и да искаме двойна стая. Е, вече е свършен факт. Оти да се косим, камо ли ми мине? Подредих основните неща, които щяхме да използваме. Колин нямаше да го има известно време затова реших да се разтегна малко. Направих си една фит загрявка и йога упражнения докато не се изпотих. Съблякох се и влезнах в банята. Напълних си ваната и се потопих в нея. Беше огромна от черен мрамор и с джакузи. Позволих си да се поглезя, все пак плащам скъпо за всичко това. Не, че не мога да отседна и в някой долнопробен мотел, но господин мафиота е решил да живее широко. След близо два часа излязох от банята, взех книгата си и зачетох докато съхнех. Четох доста време и реших, че е време за другият тип тренировка. По-трудният лично за мен. Станах и си облякох бельо-бял дантелен сутиен и бели дантелени бикини. Наметнах си и халата от хотела - бледо лилав, от сатен и доста къс. Колкото да закрие дупето и малка част от бедрата. Изкарах от сакът си едни страшно красиви и в същото време страшно неудобни обувки. Ако ще прелъстявам Фортуна трябва да съм елегантна, а няма по-елегантно нещо от тези 8 сантиметрови тънки токчета и тези каишки около пръстите и глезена, направени от диаманти. Помня, че бях хвърлила луди пари за тях, а се оказаха ужасни за носене. Обух ги и почнах да се разхождам из стаята. Трябваше да свикна с тях, защото знаех, че ще ги сложа пак тези дни. Вървях залитайки така повече от час. Чудех се дали да не си сложа книгата на главата, но се отказах. Аз да не съм манекенка?! Чувствах се като патка. Лакатушкаш се с разперени ръце, чупих стойки и се преплитах, но след час и половина почнах да им свиквам и не ме убиваха толкова много. На масата имаше оставена бутилка бяло вино - скъпо и отлежало. Отворих го и си сипах. Наближаваше шест вечерта. Отправих се към терасата. И тя голяма и просторна, колкото и останалата част от апартамента. Качих се на парапета, който беше доста широк и застанах в полу-седнало положение. Гърбът ми беше облегнат на стената, краката леко свити в колената, а токовете стабилно поставени на парапета. Бях странна гледка - косите ми падаха свободно, в лявата си ръка държах чашата и от време на време отпивах, с блестящи обувки, краката ми бяха целите разкрити, а халатът леко се беше разхлабил и паднал надолу, така че раменете, деколтето и част от сутиена ми се виждаха. Бях се загледала в гледката и мислех за видението, което бях получила вчера. Щеше да се случи скоро....Много скоро...

Колин влезе в апартамента. Не видя Ния и почна да я търси. Намери я на терасата.

- Добри новини. Фортуна ще ходи на кабаре утре вечер в 23 часа. Сега трябва да те уредим вътре като певица или танцьорка. Планът е да го съблазниш, да отидете в стаята му и там го убиваш. – странно защо асасинът потръпна като говореше за съблазняването. И той се зачуди защо.

- Предлагам да измислим как ще те внедрим и после да те заведа на кабаре... мадам. – каза той и се усмихна.

Въпреки че изглеждаше че се забавлява, Колин чувстваше как нещо го изгаря отвътре. Ревност? Не, не, не може да бъде. Може би бе от горещината. Обърна се пак към Ния и зачака отговора й. Беше леко разсеян.

Когато видях Колин се усетих, че съм малко по-разголена отколкото трябва и загърнах раменете си с халата. Това естествено нямаше как да стане с краката ми, но не ме интересуваше кой знае колко. Сякаш го виждах, но не го гледах. Не спирах да мисля за това, което предстоеше тази нощ. Вдигнах чашата до устата си и изпих цялото вино.
-Добре. Утре ще уредя работата с кабарето. Знам как да играя, собственика няма да се усъмни, а до края на вечерта Фортуна ще лази в краката ми.
Говорех някак си отвеяно, в момента това не ме интересуваше.
-Поръчай нещо за вечеря по рум сервиза. Каквото и да е. Не ми се излиза никъде, предпочитам да вечеряме тук.
Обърнах се пак на другата страна и се загледах в небето. Почваше да се смрачава.
-Знаеш ли, днес ще е пълнолуние... -глухо казах повече на себе си отколкото на него.

Асасина се отдалечи навътре в апартамента. Поръча печено пиле, две салати и бутилка червено вино. Скоро щяха да пристигнат. След това се върна при нея и загледа небето. Нощта беше красива. Въпреки че улицата долу беше по принцип оживена, сега бе някак тихо. Сега той мълчеше но не защото не му се говореше, а понеже не знаеше какво да каже. Странно му беше защо се чувства толкова глупаво покрай тази жена. Спомни си и че при своята мъртва възлюбена се бе чувствал така. Но как бе възможно това? Той запали цигара. Прозя се. Погледна Ния и я загледа с усмивка.

- Харесва ли ти пълната луна?

-Не!
Погледнах мъжа с празен поглед, който беше непосредствено близо до краката ми и ми се усмихваше. Беше толкова красив. Тази мисъл моментално изчезна от съзнанието ми защото се замени с тази, която ме мъчеше цяла вечер. Пълната луна....Мразех я!
Изправих се и седнах на парапета, а краката ми висяха във въздуха. Погледнах празната чаша в ръката си. Съзерцавах я минута, може би две, протегнах ръка и я пуснах във въздуха. Тя полетя надолу към улицата, падна и до нас се донесе лекият звук на счупено стъкло. Обърнах се и скочих на терасата. Локър ме гледаше с неразбиране. Нормално. Кой ли може да ме разбере? Погледнах го в тъмните очи. Бяха дълбоки, можеш да потънеш в тях. Той не знаеше какво да ми каже, а аз без да се усетя се приближавах все повече и повече към очите му. Моите вече бяха почнали да блестят. Сигурно можеше да види отражението си в тях. Такива бяха те. Всеки можеше да се огледа в тях, но не можеше да прозре през тях и да види душата ми.
На вратата се позвъня и аз се сепнах сякаш се събуждах от някакъв сън.
-Рум сервиз! - се чу от другата страна на вратата.
Двамата тръгнахме натам и аз отворих вратата. Момчето влезе с лъчезарна усмивка и внесе количката.
-Добър вечер! Добре ли си прекарвате?
Лицето ми напълно се измени. От отвеяно стана весело и жизнерадостно.
-О, да! - възкликнах аз - Чудесна ваканция, нали скъпи.
Изтичах плавно до Колин и го хванах под ръката. Хванах с дланта си лицето му, обърнах го към мен и го целунах леко по устните. Трябваше да изглеждаме като истинска двойка, но когато го докоснах цялото ми тяло потрепери. Какво е това чувство? Момчето нареди вечерята на масата, отвори виното и тръгна да излиза.
-Скъпи дай му добър бакшиш - усмихнах се.
Колин ме послуша и му даде една банкнота. Младежът се сбогува и излезе. В момента, в който затвори вратата, аз пуснах Колин и се отдалечих от него. Колкото по-близо до него бях, толкова по-странно се чувствах. Не можех да си го обясня. Вал не ми влияеше така. Но защо?....
Отидох до масата, налях си една чаша вино и седнах, като изпих половината. Посочих му стола срещу мен и почнах да ям. Не знаех какво да му кажа за целувката, затова просто мълчах. Оставих го той да подхване разговора.

Убиецът също мълчеше, не беше очаквал това. Още усещаше нейните устни върху своите. След неловка пауза подхвърли:

- Много добра актриса си.

Той просто реши да приеме че тя се бе превъплатила в ролята си – нейното прикритие трябваше да е идеално. Тя сега ядеше и дори не го поглеждаше, което затвърди този факт. И все пак му се струваше че през цялото време е искал точно това – една целувка от нея. Или повече? Ама че работа. Локър бе объркан. Извади отново медальона си, отвори го и погледна. Стараеше се тя да не забележи, затова се извърна леко. След всичките тези години, през които той се бе научил да свиква със самотата, сега някаква друга жена бе с него в апартамент в хотел, беше го целунала, а сега вечеряха. В мислите му избухна хаос, който той трудно овладяваше. Колкото и да му се щеше да не признае, имаше някаква симпатия към Ния, нещо което не можеше да обясни, нещо смътно, но същевремено силно. Не, не, няма начин. Всичко е просто работа. При това мръсна. Колин се нахвърли върху храната. Не искаше да мисли за това, не беше сега времето. Дано само да не беше забелязала медальона. Той не каза нищо повече, просто вечеряше и от време на време поглеждаше към нея.

Гледах го с крайчеца на очите си. Изпих първата чаша вино, налях си нова и почти изпих и нея. Тази вечер пиех много. Но в главата ми цареше такава буря, че нямаше как иначе. Колин, мисията и тази скапана пълна луна. Как само я мразех....Как само мразех какво ми причинява....След известно време видях верижката на медальона, който забелязвах, че Колин гледа няколко пъти. Чудно какъв е. Тишината ме убиваше. Колкото повече мълчахме толкова повече си мислех за преди малко. Чудя се какво ли си помисли за държанието ми преди да дойде вечерята. Може би не му направи впечатление. И по-добре.
-Не помня от кога не съм яла нормална храна. - казах спокойно като лапнах едно парче пиле. - Сигурно има месеци. Понякога забравям какъв е вкусът на хляба или на месото. Забравям дали сметаната е сладка, дали ягодите са сочни и дали солта е солена. Хъх...мисля, че съм достойна за завиждане на всички анорексички.
Усмихнах се, макар че усмивката ми не бе от радост. Погледнах към врата му и го попитах:
-Искам да ти задам един въпрос. Не си длъжен да ми отговаряш ако не искаш. Този медальон, който винаги носиш. Какъв е?
Изгледах го въпросително и с любопитство и зачаках за отговор.

- Това е годеницата ми. – каза той разсеяно.

По дяволите! Как можах да й кажа?! Колин се усети едва след като отговори. Но как така? Той не смяташе нищо да й казва, това беше нарушение на принципите му. Убиецът се бе зарекъл да не говори с никого за миналото си. Защо точно с Ния всичко беше с главата надолу? Тя направо объркваше всичко – така му влияеше. Нямаше връщане назад. Трябваше да продължи:

- Казва се Евелийн. Сега не е между нас.

Той отвори медальона и Ния видя едно прелестно момиче с бледоруси коси, зелени очи и нежни устни. Беше се усмихнала лъчезарно. Колин не смяташе да й казва нищо повече. Дано този път да успее да задържи устата си затворена. Асасинът се чувстваше много глупаво. Неловко. Хлопна медальона и го прибра. Той очакваше някакъв въпрос от сорта на „Колко време бяхте заедно?” или „Много ли я обичаше?” и затова погледна към вампирката. Мъката отново се върна в сърцето му и това си личеше в погледа. Премигна леко.

Загледах се в снимката, после той я хлопна. Кой да предположи, че Колин Локър може да се влюби.
-Красива е! - казах тихо. Нямах намерение да го разпитвам за нея, това само щеше да го депресира. Щом носи медальона значи още има чувства към нея.
-Съжалявам за загубата ти. Знам какво ти е.
Интересното бе, че бях искрена, наистина ми беше жал за него, макар че го мразех на моменти. Въздъхнах и отпих от виното.
-Когато Николас напусна гилдията бях щастлива. Каза, че не може да се занимава с това повече. Бях щастлива защото когато трябваше да върши здание или мисия отсъстваше със седмици, понякога с месец, а аз стоях и го чаках без да знам дали ще се върне жив и здрав. Помня деня, в който ми каза, че се е отказал. Беше готов да създадем семейство, най-накрая след толкова години. Но малко след това го убиха.
Последва мълчание от моя страна. Бях вперила поглед в масата и сякаш не виждах нищо.
-Знаеш ли, бях бремена. Тогава, когато го убиха. Чаках дете. Най-накрая успях да задържа плода си повече от месец. Тогава се намирах в петият. Бях толкова съсипана от смъртта му, на прага на лудостта, че грабнах един нож и разпорих стомаха си. Не исках това дете без него. Само щеше да ми напомня за това, което съм изгубила.
Загледах се в червеното вино. Червено като кръв. Спомних си как намерих Ник на прага на смъртта близко до къщата ни. Издъхна в ръцете ми. Погребах го в една гора. Имахме си любимо дърво. Сега трупът му лежи в земята под него. Върнах погледа си към Колин.
-Ти познаваше ли го? Успя ли да се запознаеш с него или дойде в имението след като той напусна?
Не знам защо това ме интересуваше. Не знам и защо му споделих всичко това. Не бях споделяла на никой с такива подробности за онзи период. До някъде Локър и Ник си приличаха - студени и двамата. Безчувствени към всички, освен към жените, които обичат. Същите като мен.

Колин седеше с поглед вперен в пода. Беше събрал върховете на пръстите си, наведен напред. По дяволите, този разговор не трябваше въобще да започва. Тези теми бяха едва ли не забранени. „Какво да й кажа сега?!” – мислеше си той. Някой неща трябва да останат в миналото и да не се говори повече за тях. Но нещо му подсказваше че един ден Ния ще узнае всичко. И тогава тя може да загуби главата си. Не беше задължителен сценарий, но като я познаваше май точно така щеше да стане.

- Не си общувахме много. Работихме заедно близо три години. Той не се разбираше с гилдмайсторите. Един ден му писна и напусна.

Асасина говореше без да гледа към нея. Дръпна от цигарата си и издиша спокойно. Той си даде сметка че току що бе казал най-малко две лъжи. Не искаше да усложнява нещата. Те и така си бяха достатъчно объркани и нелогични. Прииска му се да заличи или забрави всичката тази кръв по някакъв начин. Да я забрави може би, но не и другото. Не и докато я имаше Ния. Мина му през ума да я заколи още сега. Но нещо го спираше и той го знаеше. И това също беше в пълен разрез с принципите му. Напоследък често му се случваше да ги нарушава. Всъщност откакто се появи вампирката.

Той се облегна на стола си и продължи да пуши. Загледа се в пълната луна.

-Разбирам! Типично в негов стил.
Усмихнах се при мисълта за мъртвата си любов. Всичко беше толкова странно. Дали някога щях да обичам някой колкото него. Едва ли. Но нещо в Колин ме привличаше по особен, необясним начин и все пак си повтарях, че това са само илюзии и заблуди. Толкова години съм изграждала тази стена около себе си, няма да я пропукам точно сега и точно заради него. Някаква смесица между омраза и симпатия изпитвах към него и не знаех от къде идва нито едното, нито другото.
Остатъка от вечерта говорихме за плановете си утре. Как ще отидем във въпросното кабаре и ще се престорим на изпълнителка и нейният мениджър. Как ще репетирам, ще направя едно представление, което ще шашне публиката. Това поне го умеех. През деня щяхме да отидем да накупя някои нужни дрехи и прочие и такива неща. Трябваше да не продължаваме темите за смъртта още повече след като знаех какво ме очаква тази нощ. Минаха близо два часа и решихме, че е време да си лягаме. Беше сравнително рано, близо 11 часа, но и двамата имахме нужда от почивка. Утре щеше да е изморителен ден. Оправихме масата, почистихме я, изпихме виното, изпушихме по някоя друга цигара и се отправихме към спалнята. Вървях напред без да кажа нищо, а Колин ме следваше. Усетих го, че се сконфузва при вида на единичното легло. Аз отидох до него, взех една възглавница, обърнах се към мъжа и му я подхвърлих.
-Ти, скъпи, ще спиш на дивана.
Усмихнах му се чаровно и в същото време подигравателно и преди да успее да протестира го избутах извън стаята. Вратата между спалнята и хола оставих отворена да се проветрява. Той си мрънкаше нещо недоволно, но дивана си беше големичък, така че едва ли ще му убива. Съблякох халата си, махнах и сутиена и нахлузих една дълга бяла мъжка риза, която стигаше до средата на бедрата ми. Винаги спях с нея, вместо с нощници и пижами и ме шмугнах под юргана.
-Лека нощ, Колин... - казах след известно мълчание. Предполагам, че вече се беше настанил. Гледах в тавана известно време и мислех за толкова много неща. Имаше и още една причина поради която не исках той да спи до мен. Страхувах се. Страхувах се от себе си...Затворих очи и се опитах да заспя.

В другата стая Колин беше легнал на дивана. Допуши си цигарата и се протегна. Беше обзет от мрачни мисли. Бъдещето. То имаше толкова неизвестни. Въобще не виждаше хубава развръзка. Тези отношения с вампирката можеха само да се влошават. А не му се искаше да е така. Но какво?! Какви отношения, защо по дяволите мислеше за това? По принцип нямаше никакви сериозни намерения относно нея а сега се беше размислил за отношения. Колин беше озадачен. Все още не разбираше какво изпитва към Ния, но му се струваше повече отколкото бе планирал. И въобще всякакви планове относно нея бяха безмислени. Тя беше олицетворение на хаоса. Непредвидима. Утрешния ден можеше да бъде идеален, а можеше в същия миг да стане кошмар. Имаше известна тръпка и адреналин в това. Затова ли му харесваше тази игра? „Играчка-плачка” – помисли си той, но се усмихна.

Опита се да заспи но не успяваше. Въртеше се в дивана и гледаше луната, която надничаше през прозореца. Накрая се унесе леко, може би защото си беше намерил най-удобното положение.

Случвало ли ви се е да имате моменти като на сън? Все едно се виждате от страни-движите се, говорите, но не сте вие. Сякаш тялото следва собственият си път, пренебрегвайки разума. На мен ми се е случвало. Случва ми се всеки път когато изгрее...пълната луна...И тогава се пролива кръв. Невинна кръв...
Отворих клепачите си бавно. Лунната светлина влизаше през прозореца и отразяваше блестящите ми още повече ириси. От зениците ми нямаше почти следа, бяха се превърнали в малки точици. Бяха се загубили така, както се бе загубила и душата ми. Сега тя бе някъде дълбоко затворена, тропаща, искаща да излезе на повърхността, но неспособна. Каква ирония само-да не можеш да се контролираш. Просто звярът в мен си каза думата.
Изправих се плавно, не усещах нищо, не мислех за нищо, само за жаждата. Стъпките ми бяха тихи, не издавах нито звук, косите разчорлени, краката голи и боси. Доближих се до рафта в другият край на стаята и взех един от ножовете на асасина. Острието засвети на светлината и успях да видя безизразното си отражение на него. Какъв пуст поглед само...
Обърнах се и закрачих към терасата, стъпих на парапета и се загледах в небосвода пред мен. След минута протегнах кракът си и просто се отпуснах. Падах надолу сякаш бе цяла вечност. Изпратих магията си към земята и се приземих на два крака сякаш никога не съм падала.

Нещо не беше наред. Колин долови някаква промяна. Някой бе взел негово оръжие. Веднага стана и отиде в стаята където спеше Ния. Тя бе празна а вратата към терасата отворена. Един от ножовете му липсваше. Той взе останалите и скочи през терасата. Никой не го видя. Тръгна по следите на откраднатия си нож. Точно за това беше се замислил. Непредвидимостта на Ния се беше провяила даже по-рано отколкото бе очаквал. Къде беше отишла сега?

Влязоха в апартамента си. Колин избута Ния до спалнята й и я метна на леглото. Седна на близкия стол и погледна вампирката въпросително.

- Искам да знам... ако въобще имаш някакво обяснение... та кажи ми какво точно се случи преди малко?

Въпросът беше просто зададен. Асасина въртеше ножа си и вдигна брадичката си. Не се чувстваше като убиец на разпит с жертвата си. По-скоро като баща пред детето си което бе направило беля. Надяваше се това да не си бе проличало в гласа му.

Прибрахме се и Колин грубо ме метна на леглото. Паднах по гръб с поглед към тавана. Искаше отговори. Можех ли да му ги дам? Щеше ли изобщо да разбере? Повдигнах главата си към него, но очите ми се застопориха към терасата. Облаците почнаха да се изместват и луната малко по малко почваше да се показва. Скочих бързо от леглото, отидох до завесите и ги спуснах като закрих цялата тераса така, че от никъде да не може да влезе светлина от лунните лъчи. Обърнах се и се облегнах на стъклото, по-скоро на пердето. Намирах се на няколко крачки зад Локър, гледах го в тила и заговорих:
-Вампирите имат нужда от кръв. Всички я набавяме по един или друг начин. Няма да лъжа, че се задоволявам с животинска, но това което стана преди малко няма нищо общо с това...Пълнолунията ни влияят по особен начин. Тогава жаждата във вампира или вълколака се засилва, сетивата се изострят, силата се увеличава. В нормалните ситуации просто излизат и ловуват в някое градче или село. В моя случай е по-различно. Сякаш губя себе си. Не знам защо се случва, не знам с какво съм по-различна, може би е защото не съм чистокръвна и психиката ми отслабва. Може би е заради нещо друго, но веднъж озари ли ме светлина от пълнолуние изпадам в нещо като транс и тогава не просто ловувам, а докарвам хаос. Не мисля толкова за прехраната си, а за това как ще опръскам нечия невинна кръв. Всеки месец е едно и също. Всеки месец убивам някой невинен. Не го искам, но нищо не мога да направя, за да се спра. Както ти казах преди малко...аз съм просто едно...чудовище...
Гледах към земята, сълзите отдавна бяха спрели, но болката си оставаше. Това бе единственият момент, в който изпитва угризение на съвестта защото в нормалните дни сама избирах кой да убия и кой не, а тук не можех да се контролирам.

Той беше вперил поглед в нея и не казваше нищо. Прибра ножа си и чак тогава каза:

- Ти си първият вампир който не може да се контролира по пълнолуние. Знам много за тях от Айвън и Саша, но за твоя случай никой не ми е казвал нищо. Това е странно. Откога казваш се случва това?

Колин беше заинтригуван. В главата му започнаха да се прокрадват мисли от сорта на „Обсебване от дух” или пък „Черна магия от Заргин”. Ха, второто беше по-вероятно, но с каква цел? Трябваше да научи повече за тях двамата. Той се бе заредил с търпение и само чакаше удобния момент, в който да я подпита за тяхното съжителсво. Но сега реши да изчака. Тя беше разстроена. Сега му стигаше да знае откога Ния бе такава.

-От както ме превърнаха във вампир.
Погледнах го. Изразът му бе тип "Какво по дяволите ти има"
-Хаха, ако си мислиш че съм обсебена или нещо такова едва ли. Всъщност аз си го обяснявам с нещо друго.
Замълчах за момент. Подбирах думите си ли? Не, просто не исках да ги изрека.
-Мисля, че нощните "фиести" са ми по наследство. Истината е че ако не бях станала вампир щях да съм вещица. Трябваше да съм вещица....като майка си. Имам част от нейните дарби трябваше само да ги доразвия против съгласието на баща ми. Точно затова и ме уби, знаеш ли. Защото бях почнала да се превръщам в нейно копие. Уплашил се е от мен и е наел Николас да ме убие, така че никой няма да го свърже със случая. Нещата просто се отклониха от пътя си. Всичко това го отдавам на тази вещерска магия в себе си.
Замълчах. Сетих се как Ник ме беше пощадил. "Не можах да те убия" каза той, "Беше прекалено красива". Спомних си как вървях през голямата си мрачна къща, окървавена, с разкъсана нощница. Открехнах вратата на стаята му и нахлух. Като ме видя с това извратено изражение изпищя като малко момиче. Ръката ми хвана гърлото му и го запратих в стената. Такава сила....Не можех сама да повярвам, че притежавах такава сила. В следващият миг забих зъбите си в него и изсмуках живота му, точно както той беше наредил да изсмучат моя. Само че за него пощада нямаше. Това бе първата ми жертва. Толкова ме беше гнус и в същото време ми достави огромно удоволствие. При този спомен ме побиха тръпки.

Изведнъж Колин разбра... просветна му като гръм от ясно небе. Ама разбира се! Всичко беше толкова логично... и зловещо. С черната си магия Заргин беше „програмирал” Ния да убива всеки месец. Обсебените винаги оставят отпечатък когато убият някого. Така Николас можеше да надуши жертвите й и да знае винаги къде е! „Хммм... проверката е висша форма на доверие.” - помисли си саркастично той. Но дори да й го кажеше, тя нямаше да иска да чуе. Горката... Колин знаеше, че един ден тя ще разбере каква марионетка е била всъщност – инструмент за амбициите на Заргин. Дали въобще я е обичал някога? След всичко което бе направил и което Локър бе видял от него, той се съмняваше. Добре, Николас може да я проследи, но сега е мъртъв. По всички закони на магията това негово влияние трябваше да го няма вече. Дали пък просто не беше прекалено силно? Асасинът усети как смътното лошо предчувствие се плъзга по кожата му като змия. Студена, отровна пепелянка.

- Да си лягаме. Утре ни чака работа. Аз ще спя на стола за да мога да те наглеждам.

С това той се настани във фотьойла и се уви с едно одеало. Щракна с пръст и лампите угаснаха.

-Добре.
Отидох на леглото и се завих през глава. Стоях така близо час. Не можех да заспя, беше ме страх и да погледна под завивките. Не че влизаше някаква светлина но просто не можех. След още половин час все още бях будна. След още половин все още. Отвих се и се огледах. Видях Колин на креслото. Одеялото му се беше свлекло, главата му беше клюмнала на страни. Изглеждаше ту спокойно, ту притеснено. Станах от леглото и отидох до него. Клекнах и се загледах в лицето му. Толкова красиво...За момент ми се прииска....не не...Вдигнах ръка и погалих страната му....не не, Ния, въобразяваш си. Побутнах го малко
-Колин...Колин...
Той се събуди и ме погледна рязко, сигурно си мислеше, че пак ме е обзела параноята.
-Би ли дошъл да спиш при мен? Моля те!
Гледах го умолително, изпитвах някаква нужда да е близо до мен. Някак си знаех, че ако усещам допирът му ще мога да заспя.

Колин се събуди и погледна Ния. Може би защото бе още сънен, или по някакви подсъзнателни причини той бе склонен да направи поисканото. Въздъхна леко и стана. Двамата се настаниха на леглото. Локър даже остави ръката си на корема й. След минута пак заспа. Тя остана будна до него и все още не можеше да повярва на факта че асасина спеше до нея. Но това нищо не значеше... нали?

Стоях така и гледах в тавана. Той заспа доста бързо. Как го правеше? Чак му завидях. Обърнах главата си към него и тихо продумах:
-Благодаря....
Не можеше да ме чуе защото вече спеше, но това нямаше значение, просто исках да му го кажа. Не смеех да мръдна. Ръката му си стоеше спокойно на корема ми, но го изгаряше. Какво ми ставаше по дяволите? Защо ми се искаше да го сграбча и...НЕ! Не, не, не, не. Не мога. Положих ръка върху неговата и затворих очите си. След близо половин час заспах. Даже се учудих, че успях, явно наистина допирът му ми помогна. По някое време през нощта съм се обърнала и съм положила глава и длан на гърдите му. Чувствах се толкова добре. По-спокоен сън не съм имала от доста време насам.

Сутринта дойде. Слънцето се опитваше да пробие през спуснатите завеси и почти успяваше. Колин се събуди и погледна... Ния спеше кротко на гърдите му. Той се усмихна полу радостно полу скептично и погледна нагоре към тавана. Ама че работа... По принцип би трябвало поне да я отмести от себе си. Но той не го направи. „Принципите, Колин, къде отидоха принципите?” – питаше се той. Май вече беше свикнал да си ги нарушава, така де, правеше го за кой ли път тези дни. Той я загледа с любопитство. Тя спеше като дете върху него и му се стори толкова... успокоена. Сякаш огънят който той все виждаше да бушува в нея сега го нямаше. Напук на всичката му привързаност към Евелийн и всички негови убеждения че няма да погледне друга... напук на всичко това сега в главата му звучеше песента “I don’t want to miss a thing” на Aerosmith. Колин чак си удари лек шамар. Какво ставаше сега? По-добрият въпрос беше „Защо ставаше това?” Предвид всичко което знаеше около историята със Заргин и Ния това... тази симпатия към нея не трябваше да я има. Това не биваше да става и беше в разрез с всички възможни сценарии. „Животът е непредвидим нали?” – каза си асасина. Но точно ставащото сега беше възможно най-опасната развръзка. „Това не може да продължава!” – мислеше си той и сам усещаше присмеха на вътрешния си глас, който сякаш знаеше, че няма да стане на неговото.

Колин прокара нежно пръст по лицето й, беше замислен и объркан. Бързо свали ръката си и се надяваше тя да не бе усетила допира му. Не спираше да я гледа.

По някое време сутринта, слънцето озари лицето ми и естественият завършек бе моето събуждане.
-Ммм....об...чам... те...К...ин... -Измънках в полусън. Често си мрънках под носа когато се събуждах, а даже и не се усещах. Най-вече част от сън или нещо, което се случваше в подсъзнанието ми. Добре, че не говорех и през ноща. Отворих бавно очите си и примигах няколко пъти докато успея да фокусирам добре всичко. Обходих стаята с поглед и за момент се застопорих върху завесите. Опиах се да не си припомням сношната случка. Вдигнах леко ръката си и усетих бузата на Колин. Повдигнах главата си към него, все още стоеше а гърдите му. Поледах го за миг, само за миг с полуотворена уста. Даже и след сън изглеждаше страхотно, макар и леко да ми се струваше, че не е тук мислом.
-Добро утро - се изкара от устните ми и сякаш лека усмивка се прокрадна по лицето ми