СЕНЧЕСТИТЕ ПЕЩЕРИ

Погледнах го с невиждащи очи. Какво каза? Да подчиня? Кое? Той ми дава, отдава ми се. Опитах се да взема контрола над тази магия, която излизаше от мен. Тялото ми отпадаше, но умът ми бе бистър. Беше толкова спокойно. Премигах няколко пъти и тръснах глава. Източникът се съпротивляваше малко, но накрая се подчини и започна да изпомпва още и още от черния дим. След известно време мислех, че ще спре, но той продължаваше и продължаваше. Както каза той, взимах ли взимах. без той да спира да дава, Изгубих представа за времето, но димът не спираше да излиза. Всичко бе толкова странно. Въпреки първоначалното си съпротивление, магията се подчиняваше на всяка моя прищявка, даже имаше нетърпение в нея да излезе и да обгърне всичко наоколо. Нямаше стихване на потока или забавяне. Имах чувството, че никога нямаше да спре. В съзнанието държах дракона и той ме гледаше с умиление и доволство. Знаех, че няма да ме предаде. Успях да се поизправя и вече не се чувствах отпаднала. Енергията изригваше и ни обгръщаше. Тогава осъзнах, че Миньон ме държеше. Погледнах го с бистър поглед.
- Как е?
Запитах го и направих опит да се усмихна. Май и тази нощ щях да спя.....

Той й се усмихна:
-Виж сама!
Тя се огледа и забеляза че цялата пещера е пълна с черен дим. Това бе пълният потенциал на нейната енергия, както трябваше да е станала преди много години, а не чак сега. Още повече - с времето тя щеше да става още по силна, заедно със самата Блейк. Той я пусна, вече беше сигурен, че тялото й ще издържи на натиска на магията, а след време нямаше изобщо и да има натиск.
-Сега остава само да я прибереш обратно в себе си и да я разположиш така, че да не се събира на едно място, а да може да тече по целият ти организъм, за да не изхабиш органа. Давай!

Бях доволна от себе си. Дигнах ръце и накарах всичко това да се просмуче в тях и да започне да циркулира в кръвта ми, по цялото ми тяло. Внимателно наблюдавах свиването на всичко това и попиването по ръцете ми, все едно бях гъба попаднала във вода. Всичко заприлича на лека вихрушка, която се засили към ръцете ми. Побра се в мен и в кръвта и мускулите ми. Даже и костите ми поддържаха малка част да минава през тях и ставите и свръзките. Нямаше по мен място което да не е пропито в облака. Свалих ръце и тогава усетих лека болка в гърбът ми. От месеци не беше пулсирал дракона толкова силно и болезнено. Но усещах радост в това усещане. Емоция, до сега която не бях мислила, че може да я има в татус.
- Ох, леко дискомфортно, но ще си намери правилното място, май?

-Сигурен съм в това....
Франсоа се отдалечи и почна да подрежда няколко предмета, които бяха паднали от магията.
-Познай какво! От теб май ще стане доста добър убиец. Днес положихме една основа. От тук нататък почваме да надграждаме.
Той я погледна и се усмихна мистериозно:
-Добре дошла в нашият свят, Анита Блейк.

/Получаваш Създаване на Черна магия - интелект-10; защита-5; атака-8; опит-8/

Отидох до него и го прегърнах и преди да се усетих го целунах по бузата. После се усетих и аз. Дръпнах се няколко крачки назад.
- Ъмм, благодаря. Не знам, защо го направих. Извинявай. Рефлекс, съжалявам. Амм имам само един въпрос към теб и те оставям, на колко си години?
Мамка му, тялото ми се движеше по собствена воля. Скръстих ръце пред тялото си. Трябва да се махна от тука, но исках да знам това единствено нещо, защо ли? Боговете знаят....

Той леко се хвана за бузата. Не е нещо ново, даже напротив, но тя не бе като повечето нахални жени. Отдръпна се и се засрами.
-Няма проблем. Не се притеснявай. На 29 съм. Доста по-млад от теб предполагам. Чудя се какво ли е да живееш вечно. Сигурно е самотно....
Миньон погледна към единият факел който озаряваше помещението. Загледа се в играта на пламъка докато говореше на Анита. Сигурно наистина е самотно...

- Хах, близо 300 години по-малък. Самотно, ако обръщаш внимание на околните. Е, аз те оставям, ще се видим пак тези дни.
Обърнах се и тръгнах към изхода. Трябваше да се отърся от всичко и бе време за почивка.

Дойдох тук пушейки и влезнах в подразделението на асасините. Тук определено бе по-светло. Стигнах до една пещера, където на една маса стоеше един мъж втренчен на някъде. Дрехите му бяха кафяви, косата и очите също и пушеше цигара. Беше ужасно красив, но си личеше, че е от онези хора, които не показват емоциите си и странят от другите. Явно имахме общо. Облегнах се на отвора на пещерата и го загледах като дърпах от фаса си и изпусках дима, като правех кръгчета. Наистина беше много хубав, чак ми се прииска да му скоча, но нямаше да го направя защото май бях влюбена.
-Колин Локър предполагам? - попитах го студено както винаги и зачаках отговор с ленив поглед.

Непознатият леко се обърна като я гледаше с едното си око изпод качулката. Той небрежно хвърли на пода и стъпка цигарата си.

- Добро предположение. А ти си Мариовска. Идваш навреме.

Мъжът се изправи бавно, огледа я от глава до пети, но лицето му остана безизразно. Той мина покрай Ния и се спря пред оръжията на стената. Гледайки към тях продължи:

- Казвам го на всеки: Когато учиш при мен емоциите само ще те объркат. Не им се оставяй. Сега си избери оръжие за хвърляне.

Учителят се държеше хладно, усещаше се по интонацията му. Огънят от факлите по стените взе постепенно да намалява. Ясно се очертаваха само оръжията по стената, които проблясваха на малкото светлина. Локър се отмести за да може Ния да избере.

Отидох до него и застанахме един до друг. Докато оглеждах оръжията пред мен казах хладно колкото и него:
-Чудесно! Не съм им се оставяла до сега, нямам намерение да почвам.
Грабнах две средно дълги ками и ги насочих към него. За миг си представих как клъцвам хубавото му вратле с тях. Нещо в този мъж ме привличаше, сякаш исках да му изпия кръвчицата, но не точно. Беше странно.
-И сега какво, Локър? - попитах докато сочех ножовете към него и го гледах изпитателно в очите.

Мъжът се подсмихна леко. Факлите почти загаснаха, стана доста тъмно. Чу се дрънчене на вериги и Ния успя да види как от тавана се спускат две метални плочки с дървено по средата, които висяха на тях. Започнаха да се въртят около нея като винаги заставаха от двете й противоположни страни.

- Плочките са дървени само по средата. Искам да ги уцелиш и двете едновременно. Те ще се въртят все по-бързо затова не чакай. Не ползвай очите си, осланяй се на другите сетива. Не използвай магия.

Плочките се завъртяха, като почти не издаваха звук – само леко свистене и подрънкване на вериги.

-Много изобретателно, Колин - казах с лукава усмивка и разгледах плочките, докато не стана тъмно. Мислех да вкарам вампирските си очи в действие, но той каза да не го правя. Да се осланям на другите сетива! Така да бъде. Докато още можех да виждам плочите прецених скоростта, с която се движеха и колко е интервала между различните забързвания, а той бе точно 5 секунди. Значи на всеки 5 секунди усилваха скоростта си с километър. Затворих очи, макар че не беше необходимо и се заслушах в ритъма на сцеплението между вятъра и плочите. Веригите леко тракаха и ми подсказваха къде се намират мишените. Хванах всяка кама в ръка и ги нагласих кръстосани с остриета едно към друго. Избистрих умът си и си представих въртящите се предмети, които почваха да засилват. В мозъка си ги виждах ясно, ушите ми работеха на макс, което подпомагаше усещането. Виждах и усещах дървото, което сякаш ме молеше да го улуча. Оставаше да изчакам подходящият момент. Ето, че той настъпи, когато двете плочи се намираха от лявата и дясната ми страна. Малко преди да стигнат това положение стабилно стиснах камите и ги изтласках във въздуха, като приклекнах, за да може удара да е пронизващ. Докато ножовете летяха, по изчисленията ми плочите трябваше да са тъкмо на място....

Камите изсвистяха... Дясната се заби точно в дървото. Лявата удари металния ръб около дървената част и отхвръкна. Размина се на косъм.

- Добър опит. – каза Локър. – Трябва да поработиш с лявата ръка. Отново! Не използвай разума за изчисление на траекторията. Осланяй се на инстинкта. Медитация и концентрация. Подхода ти да усетиш плочките беше правилен. Целта е ясна. Давай.

Плочките пак се завъртяха, този път по-бързо отпреди.

-По дяволите! - бе единственото нещо, което казах.
Добре, Евгения, хайде пак! Затворих пак очи и се концентрирах. Не мислех за нищо, освен за плочките, които засилиха, а втората кама пак беше в ръката ми. Така поставих и двете в дланите ми и ги стиснах, но не прекалено силно. Избистрих съзнанието си напълно и се опитах да установя връзка между мен и дървото. Обичах природата, а това дърво по средата си беше част от нея, въпреки и в това състояние. Вникнах надълбоко в мозъка си и изпаднах в лека медитация, но малка, за да мога да движа свободно тялото си. Концентрирах се още повече, повярвах във възможностите си и след секунди усетих връзката между нападател и жертва. Засилих се отново и стрелях. Наблегнах на лявата ръка, чувствах стоманата като част от пръстите, като продължение на крайника ми. Въпреки че не виждах се постарах изхвърлянето да е по-стабилно и насочено от преди. Отворих очи да видя дали съм успяла.

Остриетата излетяха от ръцете на Ния. Чу се тъп звук. Когато тя отвори очи видя как плочките си висяха свободно, а камите бяха безпогрешно забити в дървото.

Реакцията на Колин беше минимална. Той просто повдигна брадичката си.

- Продължаваме. Сега ще наблегнеш и на силата си.

От тавана се спуснаха още две плочки. Станаха четири. Първите две се въртяха както преди а новите – в обратната посока. Имаше само един момент, в който плочките се припокриваха една зад друга от двете страни на вампирката.

- Искам да уцелиш мишените както преди, но само когато се припокрият за да ги нанижеш две по две. Трябва да използваш повече сила. Пак без да гледаш. Започваме.

Плочките се завъртяха даже по-бързо от последния път. Чуваше се ритмичното свистене и лекото тракане на вериги.

Ставаше все по-забавно и по-забавно. Лукавата усмивка се върна на лицето ми и Колин я забеляза. Хванах камите и зачаках. Не бездействах естествено. Сега потънах още по-надълбоко в себе си и отключих всичките си сетива, без зрението. Носът ми почна да долавя мириса на дървото и на стоманата, когато плочите се припокриваха аромата ставаше по-тежък. Вампирите се славим и с изключително добър слух. Отключих и това си сетиво и долових едва чуващото се иначе леко свистене когато двете плочи се разминаваха една до друга. Точно това ми и трябваше. Съсредоточих се и насочих тези с сетива към мишените. Следях много внимателно препокриването и след няколко пъти успях да усетя точно къде и кога става то. Приготвих оръжията си. Стиснах ги здраво и силно, но без да използвам магия. Въпреки, че изглеждах крехка всъщност бях доста силна физически.
Ето че дойде очакваният момент. Стиснах за последно камите като стегнах мускулите си и ги изхвърлих точно тогава когато плочките трябваше да се препокрият. Движението ми идваше от цялата ръка за повече сила, а не само от китката. Бързината ми беше по-голяма от преди, за да може удара да е по-пронизващ. Самите ми ръце описаха при хвърлянето права, стегната черта. Бяха повече от стабилни, не се отместиха от траекторията си нито милиметър. Оставаше да видя резултата.

Камите се бяха забили, но само в първите плочки, не и в задните, защото удариха метала. Колин наклони глава и я зягледа.

- Закъсня с милисекунди. Това е защото звукът не се движи мигновено и свистенето се чува малко по-късно. Както предишния път – усети духа на дървото. Когато се припокриват е по силен. Не знам защо забрави да го направиш. Трябва да не мислиш за наученото. То става част от теб и ти го забравяш като информация. То става инстинкт. Хайде пак. Успееш ли минаваме към последното упражнение.

Колин запали нова цигара. Леденият му поглед минаваше през Ния и я изучаваше. Камите бяха отново в ръцете й. Плочите се завъртяха бясно.

Ъх, не е толкова лесно да се стане асасин, но аз исках да се обуча в този занаят много. Имам още един опит и не трябва да го пилея. Отново избистрих умът си и се опитах да направя връзката с дървото. Колкото повече се задълбочавах, толкова повече почвах да усещам материята. Усетих топлината и аромата на дървото. Усетих студената, грапава стомана. Сега това усещане идваше от четири различни посоки, но не след дълго различавах всяко едно от тях. Всяко дървено парче, въпреки отсечено имаше частица живот. Усетих това и в съзнанието ми се очертаха повторно квадратите. Пак вкарах ушите си в действие, но този път трябваше да изтрелям секунда преди свистенето. Зачаках да дойде момента и този път го усетих много по-лесно от преди. Ароматът и аурата на дървата станаха двойни и тогава разбрах, че е дошъл момента. Изстрелях светкавично ножовете със същата сила като преди, даже и повече. Жилите на ръцете ми изпъкнаха леко при изтласкването, заради силата и скоростта на замаха. Всъщност всичко това ми доставяше удоволствие и когато ги изхвърлих се провикнах:
-Булзаййййй...
Ха дано, хаха. Отворих очи и първо погледнах към Локър. Забелязах, че ме гледа някак настъпателно. Малко като Гридор когато се запознахме. Какво им ставаше на тези мъже, защо все ме гледаха така.
-Научи ли това, което искаше? - попитах го строго и вдигнах глава да видя резултата.

Колин успокои погледа си. Опъна от цигарата си. Едва едва се усмихна. Камите бяха забити този път и в двете двойки плочи. Те спряха да се въртят и се прибраха в тавана. Без да каже и дума той взе от близката маса един колан с ками и го подаде на Ния. След това отиде до една ръчка в стената и я натисна надолу. От тавана се спуснаха торби с пясък, висящи на въжета. Те се движеха в различни посоки, разминаваха се без да се удрят.

- Аз научих каквото трябваше. Въпросът е ти дали си научила което исках. Сега ще разберем. Застани в центъра както преди. Без да гледаш искам да уцелиш всички осемнайсет торби. По една кама за всяка. Когато свършиш искам всичкият пясък да е на земята. Използвай същия метод.

В залата стана тъмно като в рог когато Ния застана в средата. Тя можеше да чуе само скърцането на въжетата и да долови лекия полъх от движението на мишените. Локър доволно изсумтя.


/Опиши как хвърляш камите. Какво усещаш, какво мислиш. Колко си уцелила ще ти кажа след това. /

-Хммм... - изсумтях аз и го погледнах нагло - Прав си, ще разберем!
Окачих колана на кръста си и застанах по средата. Стана толкова тъмно, че даже и да исках да използвам вампирските си очи, нямаше да има ефект. А и май господинчото ги блокираше още повече. Няма нищо, не му се сърдя. Все пак това бе целта. Торбите почнаха да се движат без да се докосват. Избистрих наново мозъкът си и заповядах чрез мозъ1ни вълни на ушите си да доловят и най-малкият звук. След не повече от минута усещах хаотичният ход на всяка една от тях и ясно чувах търкането на въжетата. Каза да използвам стария метод, така че се пробвах да усетя пясъка. Представих си как се намирам сред море от бежов, чист пясък и как той почва да се събира в 18 торби. Исках да си го върна и затова трябваше да разцепя торбите. След още минута различавах всяка една от тях, но за да се застраховам отпуших максимално носът си и задуших. Вампирите сме ловци по природа, надушваме плячката си и сега долавях аромата на всяка една торба сякаш всяка беше с различен такъв. Лед като усетих всичко това и направих връзка между мен и тях, така че да преценя кога да замахвам, поставих длани на колана. Затворих очи и взех две ками. Лявото ми ухо долови как едно чувалче минава от страната ми. С дясната си ръка бързо изхвърлих ножа натам. Трябва да съм улучила защото не чух ножа да пада на земята. В следващият момент друга минаваше пред мен - помирисах я и хвърлих рязко камата в лявата ръка, като внимавах с нея, както Локър ми каза. За няма и секунда извадих още две ками и последва същото. Сетивата ми работеха на макс. Долавях всеки шум, всеки мирис, даже усещах и този на Колин. Една след друга камите летяха в различни посоки, но всяка една имаше конкретна цел. Не ги хвърлях просто така с надеждата да улуча по късмет. Замахът ми бе бърз, точен, изпънат. Усещах оръжието като част от мен, която се нуждае от пясъка и ако не улучи губи същността си. След две минути камите свършиха. Поех си дъх, почти не се бях изморила и отворих очи с очакване да стане светло и да видя резултата.

Локър беше по-близко до факлите и когато те възстановяваха светлината си неговото лице беше първото нещо, което можеше да се види. Той беше доволен – нещо което му се случваше рядко напоследък.

На пода имаше много пясък, а останалото все още се сипеше от пробитите торби. Тринайсет мишени бяха уцелени безпогрешно, на останалите торби бяха отрязани въжетата и те бяха тупнали на земята, но не и разрязани.

- Мога да кажа спокойно, че има хляб в тебе. Обикновено на това изпитание учениците уцелват пет мишени и тринайсет остават. При теб е обратното. Нужна ти е само малко практика. Ще идваш тук когато можеш и ще повтаряш упражнението. Почини си сега. След това ако искаш ще продължим.

Колин дръпна от цигарата си и направи няколко кръгчета. Изглежда му бе забавно. Той отметна качулката си и Ния можеше да види небрежната му прическа. Пода се наклони и пясъка се събра в една дупка в средата. Залата беше пак чиста и учителят застана до оръжията.


/Получаваш Хвърляне на Острие; Атака-10; Сила-5; Интелект-7; Точност-9; Опит-8/

Погледнах го. Дразнеше ме леко, но мен кой ли не ме дразнеше. И все пак имаше нещо в него....Извадих кутията с цигарите си и запалих една. Димът проникваше в дробовете ми и ги изпълваше с наслада.
-Аз не съм като повечето ученици. И да ще си почина колкото да си изпуша цигарата после мисля да продължим. Даже съм си наумила с какво по-точно.
Облегнах се на стената и си пушех. Едва ли с него щяхме да водим много разговори, имайки предвид характерите ни, но кой знае.

Минутите минаха бавно. И двамата се бяха умълчали и всеки опъваше от цигарата си. Когато свърши Колин я угаси на масата и отиде до един рафт с брони. Взе един масивен нагръдник и си го сложи. След това пристъпи към Ния и каза с ледения си тон:

- Сега ще научиш още нещо. Нещо много присъщо за всеки убиец. Понеже се справи добре с предишното упражнение ти разрешавам да използваш любимите си оръжия. Задачата ти е следната: Приближаваш се до мен и заставаш свободно, не в бойна позиция. Целта ти е да извадиш оръжията си и да пронижеш сърцето ми, тоест да удариш нагръдника. И то преди да успея да се защитя. Това е светкавичната атака на асасина – да убиеш противника без той да е подготвен за атаката ти, без да я очаква. Да го убиеш преди да е мигнал. Когато си готова избери си острие и да започваме. Когато приключим можеш или да си ходиш или да тренираш нещо по твой избор с мен. Друга работа засега нямам.

Колин сложи ръцете си зад гърба и зачака ученичката си.

-Хах... - възкликнах докато вървях към стената с оръжията - Жалко, че ще си с нагръдник!
Докато казвах това очите ми заблестяха злокобно. За секунда си представях как го наръгвам и се строполява в краката ми. Разгледах оръжията и си харесах един среден нож, с вълнообразно, черно острие. Дръжката бе сребърна, с нишки от бяло злато. Прекрасна изработка. Взех го, обърнах се и тръгнах към Колин като поставих върха на ножа върху долната си устна. Обичах да правя това. Подминах го, като го изгледах небрежно и застанах пред него с мушната лява ръка в джоба на дънките си. Бяхме на две крачки разстояние един от друг, стоях отпуснато както ми каза той. Не ми беше нужна магия за подсилване на удара. Физическата ми сила щеше да е достатъчна, а и разстоянието бе малко. Но това не означава, че не мога да съм бърза. Всъщност точно това е целта. Аз вече бях подобрила скоростта на тялото си, а сега ми хрумна да използвам и наученото от Айвън. Време е за Пара бин ду в акция. Както си стоях така и леко потупвах устната си с ножа, без да я порязвам, събрах част от енергията си в китката и нагрях сухожилието, което я свързваше с останалата част от ръката. Енергията попи и мускулът стана по-гъвкав и подвижен. За мое учудване целият този процес отне секунди, явно наистина го бях усвоила. Изведнъж стиснах малко по-силно дръжката и светкавично като използвах развитата си скорост, разтегнах мускула и дланта ми тръгна да забива острието в бронята. Силата ми бе умерена, достатъчно голяма, без да прекалявам. Целех се точно в сърцето, държах стабилно ножа и не се отклонявах. Останалата част от ръката ми стоеше неподвижна. Може би той щеше да отбие удара, защото е най-добрият, но срещу повечето хора тази атака ще е безпогрешна. Малко хора знаят как да разтягат тялото си така и никой не би очаквал някой да го може. А тези хора са все вампири. В този момент аз се радвах, че съм такава.

Ножът на Ния достигна почти до бронята... Ръката й замръзна, застопорена от тази на Колин. Въпреки че неговите ръце бяха зад гърба му, той бе успял да я хване сякаш цял живот бе очаквал точно този неин ход. Той изви болезнено китката й и я отблъсна назад.

- Вампирските номера тук не помагат. Когато изполваш магия, тя може да бъде усетена от аурата на опитен враг. Така той предвижда намеренията ти. Пробвай без магия. Този път сложи ножа на кръста си все едно си разговаряла с опонента в същия момент.

Локър отново застана пред нея. Изглеждаше съвсем спокоен и отпуснат. Гледаше я със студения си поглед.