СЕНЧЕСТИТЕ ПЕЩЕРИ

Стратегията беше правилна. Ния се оттласна от осмата платформа и се засили към последната, която беше хоризонтална. Успя да се хване за ръба й, набра се и стъпи здраво отгоре. Упражнението беше завършено и тя победоносно гледаше Локър с вдигната ръка. Изведнъж обаче платформата се обърна вертикално. Беше съвсем неочаквано и вампирката загуби равновесие. Полетя към земята... право в ръцете на Колин. Можеше да мине за реванш от предишното й падане, с тази разлика, че това може би го беше предизвикал той.

Подържа я известно време като я гледаше с лека усмивка. После изведнъж стана студен, лицето му окаменя и той я постави на крака.

- Справи се добре. Сега малко почивка и идват упражненията за издръжливост и стабилност.

Мъжът се обърна с гръб, но Ния успя да види как той изважда пак онзи негов тайнствен медальон и го заглежда. Стоя така около десет секунди. После го прибра и си дръпна от цигарата. Погледът му бе някак пуст. След това в очите му се четеше любопитство, което пък се смени с обичайния му вледеняващ взор. Май очакваше от нея да каже нещо.

Когато стигнах до последната колона, няма да крия, че останах доволна от себе си. Изведнъж обаче камъка се обърна и полетях надолу. Бях се приготвила пак да падна я по лице, я по дупе. За моя изненада Колин ме хвана. Как по дяволите попаднах в обятията му? И как по дяволите се обърна камъка? Копелето ли бе виновно? Погледнах го. За момент очите ни се засякоха и видях в неговите нещо странно. Потрепнах за няма и секунда. Побързах да се иозмъкна и той ме остави на крака. Загледа се в медалиона си...за втори път. Не го питах какъв е и защо. Не е моя работа и не ме интересува.
-Мисля, че за днес е достатъчно тренировки. По-добре ми разкажи повече за мисията, нали утре тръгваме.
Чудех се какво да кажа, само и само да не мисля за преди малко, когато бях в него. Това е странно...

Колин дръпна доволно от цигарата си. Седна на масата и я повика при него. Показа снимката отново и започна да обяснява.

- Нашата мишета се казва Лоренцо Фортуна. Управлява целия подземен свят в Милано. Той е пречка както се изрази Милена. Разпрострял е пипалата си навсякъде. Цялата градска охрана са негови хора. Самият той е пазен от минимум шестима горилоподобни. По осемнайсет часа на ден. Сега е отседнал в хотел Белисима в центъра на града. Трябва и ние да си вземем стая там и да го наблюдаваме. – той намигна бързо, кой го знае защо – Трябва да разберем какъв му е графика и да набележим подходящото време и място за да ударим. Може да се наложи да използваме теб за примамка. Трябва да минем покрай или през охраната и да го сгащим. Ще бъде интересно. Добре че имаш кола. Ще пътуваме с нея. Въпроси?

Той се намести на масата и пак я погледна. Имаше нещо неопределено в погледа му. Може би заради предстоящата мисия? Странен човек.

Върнах му снимката. Лукава усмивка се показа на лицето ми.
-Примамка, а? Чудессссснооооо - изсъсках леко като преобразих езика си в змийски и облизах устни. О богове, обичам това умение.
Станах и се обърнах. Тръгнах към изхода без да го поглеждам даже:
-Въпроси не. Чакай ме утре сутрин в 8 часа в градината. Ще съм пред колата си. Не закъснявай.
Излезнах като преди това му хвърлих един неопределен поглед, смесица от лунатичност, предвкусване на приключение и желание за кръв. Странен човек. Но не само той бе такъв.