СЕНЧЕСТИТЕ ПЕЩЕРИ

Възвърнах нормалната форма на китката си и я разтърках. Тоя стиска силно. Изгледах го повече от злобно и му казах нагло:
-Наистина жалко, че си с броня....
Пъхнах ножа в панталона, като само дръжката стърчеше. Трябваше да внимавам при ваденето му, защото нямах калъф за ножове и можех да се порежа. Но така пък щях да забавя. Всъщност пука ли ми дали ще се порежа? Не! Важна е целта, тъй че давай да върви. Положих ръце на кръста си, успокоих се, отпуснах се и го загледах. Ако бях срещу истински враг, за да го разсея би трябвало да му говоря, нали? Макар, че нямаше какво да си приказвам с този....щях да пробвам така:
-Знаеш ли, не е лошо да си смените персонала. Онзи барман съвсем скоро ще си изяде боя. Очите му шарят където не трябва, а устата му много знае. Мисля, че в най-скоро време ще се лишите от присъствието му. И още нещо...
Очите ми бяха съвсем спокойни и не издаваха по никакъв начин кога мисля да атакувам. Всъщност аз самата също не бях решила. Така атаката ще е изненада не само за него, но даже и за мен.
-И още нещо.....мисля рано или късно наистина да ти пронижа сърцето. Кога ли ще е?.... - положих ръка на брадичката си, защото мислех. - Хммм....Защо не рано?
При тези думи без да се усетя светкавично хванах дръжката, изкарах ножа и понечих да го наръгам. Този път бързината беше още по-голяма, но не използвах магия, а дланта ми бе още по-стабилна и силата бе увеличена. Въпреки че атаката стана за секунди, очите ми точно преценяха къде трябва да забия, а за да не успее да ме хване пак следях и ръцете му. Вампирските очи са много силно развити и долавят много стига да поискат. Точно така ги концентрирах и за това не трябваше никаква магия. Ако понечеше да ме спре се бях подготвила. Веднъж пробва ли да ме докосне, щях да извия китката си и с малко да изместя траекторията на удара си, избягвайки неговата, но резултата пак щеше да е успешен. Ако пък не просто щях да го улуча още сега.

Учителят рязко се наклони избягвайки удара, а ръката му светкавично се стрелна към пръстите й. Ударът му бе рязък и не можеше да се проследи с очи. Тя изпусна ножа на земята. Лека усмивка пробягна по лицето на мъжа. Явно тази игра му харесваше. Или просто искаше да подразни вампирката. Ножа беше паднал върху ботуша му и той го ритна във въздуха за да може Ния да го хване.

- Думите ти ми подсказаха твоя ход. Трябва да замаскираш атаката като обикновено движение. Това ти горе долу го постигна. Дишането е важно. Когато се приготвяш вдишваш. При атаката издишаш. Това е трудно ако говориш в същото време. Но майсторите го могат. Отново!

Колин застана на мястото си. За изненада на Мариовска той извади в ръката си едно макло книжле и зачете. Даже не поглеждаше към нея. Удобен момент или трик? Негова си работа...

Мръсно копеле! Когато ножа полетя рязко го хванах и наполовина инстинктивно замахнах към главата му, но се спрях. Вдишах и издишах да се успокоя и пак застанах пред него. Не ме интересува дали ще се прави на велик с тая книжка, щях да се подготвя и да атакувам когато съм готова. Прибрах ножа обратно и видях, че ивица кръв тече по корема ми. Порязването бе съвсем леко и вече заздравяваше. Даже не съм го усетила. Тук май трябваше да се действа не само с умения, но и с хитрост, за да се заблуди противник от такъв ранг. Избистрих мозъка си и го погледнах колкото можех добродушно:
-Виж мисля, че започнахме по лош начин. Ти се опитваш да ме научиш на нещо, а аз се държа като кучка. Съжалявам за което.
Протегнах ръката си за здрависване. Бях наистина искрена. Той може и да е гаден, но има защо. Имаше много хляб да ям докато го настигна. Колин ме погледна и видя, че в очите ми няма лъжа. След известно време протегна ръка, за да поеме моята. Точно това и чаках. Когато пръстите ни почти се докоснаха, се усмихнах лукаво, светкавично върнах дланта си към ножа, грабнах го и без да губя никакво време замахнах, докато ръката му още бе протегната. Острието бе насочено централно към лявата страна на гърдите му. Усетих как изпитвам нужда да пробия тази броня и как тя изпитва нужда да бъде пробита. Мозъкът ми предаваше заповеди на мускулите ми, които се подчиняваха идеално. Електромагнитните вълни караха ръката ми да е още по-бърза от преди. До колко от желание за успех, до колко на инат, нямаше значение. Важното е че давах всичко от себе си. Този път яростта ми се усети в дозата сила, която използвах. Сега бе още по-голяма и ако удара се окажеше успешен, имаше вероятност стоманата да пробие поне малко бронята.

Малката книжка увисна във въздуха когато загуби ръката дето я държеше. Китката на Мариовска беше отново стисната от ръката на Локър. Но от ножа и бронята хвръкна искра. По нагръдника имаше малка резка от острието. Може би учителят я бе подценил с книгата? Или й беше позволил да успее? Беше без значение. Искрена усмивка имаше по лицето му. Някак иронично и с насмешка прозвучаха думите му:

- Ау! Мъртъв съм.

След това Колин сложи предишната си безчувствена физиономия. Взе ножа и го заби дълбоко в масата. Свали нагръдника и се обърна.

- Имаш инстинкт на убиец. Доволен съм. Вярно е че си надарена. Но не се ласкай. Имаш още да научиш. И не, не мисля че започнахме зле. Ако искаш сега може да продължим с тренировка по твой избор. Но по принцип вече си свободна.

С това учителят запали нова цигара и се облегна на масата.


/Получаваш Светкавична Атака; Атака-5; Интелект-3; Късмет-3; Точност-3; Опит-5/

Вярно, че съм надарена? Това пък какво значи? Да не би някой да му е казал нещо за мен? Все тая, не ме интересува. Извадих и моята кутия цигари Black Devils и запалих една. Бяха тежки, не са типични за жена, но аз си ги харесвам. Дръпнах и го погледнах с безизразен поглед:
-По принцип, ми писна от теб за днес. Мисля да се омитам от тук. Имам работа. Джа...
Вдигнах ръка докато се отдалечавах към изхода за довиждане. Точно на входа на пещерата се спрях и без да се обръщам сухо му казах:
-Това, което казах преди малко....мислих го....Наистина някой ден....ще ти пронижа сърцето....
Излязох като оставих нахакания пикльо, защото за мен си бе просто едно хлапе, имайки предвид разликата в годините ни, сам. Какво се мъдреше в главата му не знам и изобщо не ме интересуваше.

Колин Локър си дръпна от цигарата и издиша дима. Гледаше след нея докато изчезна. Тази синекоса вампирка какво си мислеше? Това че е била жена на Заргин не значеше чак толкова много. Да, Милена му бе казала достатъчно за нея. Сега мъжът се наслаждаваше на авантюрата. Ако изобщо имаше такава. По скоро бе интрига с неизвестен край.

- Да скъпа, ще го пронижеш... И ще знаеш защо. – прошепна той по скоро на себе си.

Учителят се обърна и изчезна в тъмнината.

Дойдох тук. Беше близо 9 сутринта и както очаквах, той не е тук. Е нямаше да си губя времето. Изпуших една цигара за събуждане. Отидох до онази странна ръчка от снощи и я натиснах. От въздуха изпаднаха и увиснаха 18 нови торби с пясък. Започнаха да се въртят хаотично. Тъй като беше доста светло, а аз не можех да правя затъмнения, разкъсах долният край на тениската и си откъснах по цялото продължение на кръста парче достатъчно дебело да закрие очите ми. Вързах я и въпреки, че не беше тъмно пак не можех да видя мишените. Изкарах саите си и се обърнах към торбите. Искам да пробвам същото като вчера, но не с много ножове, а само с две. За целта щях да се движа. Тръгнах с лека засилка и навлязох по средата на въртенето като пробих първите две пред лицето ми и си направих път. Освободих звука си и почнах да долавям всяко едно движение. Изпаднах в леката медитация, отпуснах и малко магия и направих тялото си чувствено така, че да усеща материята преди да го е докоснало. Освободих сетивата си на макс. След вчера беше още по-лесно. Усетих, че към мен се приближава един чувал, който щеше да ме удари централно. Направих мост назад, преобърнах се като избегнах сблъсъка и преди да се е отдалечил го разпорих. Още два идваха. Наведох се светкавично, а с ръцете си направих хикс и пясъкът изпопада. Така почнах да се местя и да отбягвам торбите. Бях повече от бърза. Усетех ли нещо, чуех ли нещо замахвах силно, прецизно и точно. Пясъкът се сипеше като водопад. Броях всяка една. Оставаха ми пет. Застанах в бойна позиция, стиснах здраво саите и сама тръгнах към тях. Превъртях се така, че да избегна две, които идваха към мен, а аз разпорих третата, която се намираше пред лицето ми. Една се връщаше към мен. Вдигнах крак назад и я изритах, за да я отдалеча. Докато се връщаше се обърнах бързо и отрязах въжето. Оставаха ми само три. С лекота и ловкост разпорих още две, обърнах се рязко на другата страна. Последната мишена бе точно на 7 метра пред мен. Усещах я. Обърнах остриетата на оръжията си към мен, засилих се и ги изстрелях право напред. Махнах връзката и се огледах. Нямаше нито една здрава торба, пода бе обсипан с пясък. Саите ми бяха забити по средата на последният чувал. Дишах очистено 2-3 минути. Отидох и взех саите си. Облегнах се на стената малко да си почина и да изчакам мърдата. Мале колко пясък. Как ли става ония номер с пода? Е, не го знам, не го мога. Той ще си го изчисти като дойде.

Докато Ния гледаше бъркотията някакъв механизъм се задейства. Подът се вдлъбна както по-рано и пясъка се изсипа в дупката в средата. Тя се наслади за момент на пясъчния водовъртеж който се образува. Когато вдигна очи се сепна, защото видя Локър облегнат на стената. Гледаше я сякаш през цялото време е бил там.

- Добри новини. Имаме задача от Милена. Трябва да елиминираме един мафиот от Милано. Лоренцо Фортуна. – той размаха снимката - Тръгваме след два дни. Ще те запозная с подробностите и плана после. Ха честито! Първата ти мисия.

Локър се забавляваше искрено. Даже му личеше. Какво му бе станало днес? Той погледна Ния и продължи.

- Ако имаш да кажеш нещо давай. После ще работим върху слабостите ти: областта, в която си най-зле. За тази мисия трябва да си подготвена. Между другото добра тренировка.

Колин обикаляше около ученичката си и си подхвърляше една кама. Имаше нещо странно във въздуха. Вятърът ли беше?

Навъсих се:
-Научи се да не се промъкваш така. Досадно е!
Изгледах го студено от главата до петите, сякаш снощи изобщо не се беше случвало нищо, сякаш никога не сме говорили. Подминах го без да гледам снимката и докато вървях към стената с оръжията казах:
-С червеникава коса и жълти очи е, нали?
Последва мълчание от страна на Локър. Учуди ли се, г-нчо. Ха!
Стигнах до стената и взех един сребърен пистолет. Обърнах се към него. Гледаше леко сепнато. Вдигнах пистолета и се прицелих.
-Приемам мълчанието ти за Да. Не ме питай от къде знам.
Натиснах спусъка. Един сребърен куршум се изстреля от цевта и се заби на 10 сантиметра от главата му.
-Ха! Пропуснах! - усмихнах се лукаво. -Явно намерихме слабостите ми. - усмихнах се още по-лукаво.

Колин на свой ред взе един голям револвер и също го насочи към нея. Стреля два пъти. Куршумите минаха на милиметри от рамената на Ния и разпориха шевовете на дрехата й там където ръкавите бяха съшити. Стана по модерна по неговия вкус. Той не се изненада че тя знае без да гледа снимката. Имаше достатъчно информация за нея и знаеше способностите й.

- Ела с мен. – каза той и се запъти нанякъде

Вървяха през коридорите известно време и накрая стигнаха до една голяма дълга пещера леко осветена от факли. На близката маса имаше всякакви огнестрелни оръжия. Далеч в дъното на пещерата имаше кръгли мишени, много на брой. Всички бяха сиви само една беше леко жълта.

- Избери си пистолет. После застани отпред. Целта ти е да уцелиш жълтата мишена и то 9ка или 10ка. Тя обаче ще се движи заедно с другите мишени. Дали минава зад или пред някоя друга няма значение. Целта ти е да я уцелиш без значение дали ще пробиеш друга или не. Първо ще пробваш без магия. След това може би. Ако има нужда.

Мишените почнаха да се движат хаотично, жълтата беше повечето време зад някоя. Беше изключително трудно да се определи къде й е центъра така. Локър скръсти ръце и се облегна на масата.


/Избери си пистолет и опиши опита си да уцелиш. Резултата е от мен./

Избрах си един черен пистолет с предпазител. Приличаше на едновремешните по основа, но беше модернизиран, без мерник, по-лек и с бели куршуми. Не харесах как разпори ръкавите ми. Хванах ги и ги скъсах по шевовете. Тениската се превърна в потник. Минах покрай Локар, за да се върна към мишената. Спрях се пред него, наведох се към лицето му, като очите ни се впиха едни в други. Той ме гледаше злобно, аз го гледах злобно. Още милиметър към него и щях да докосна устните му. Тупнах парчетата плат на масата:
-Ако още веднъж скъсаш моя дреха, ще те накарам да я изядеш.
Леденият ми тон разцепваше тишината. Мразя някой да ми бара дрехите без мое позволение, направо се вбесявам.
Застанах пак пред движещите се мишени. Вдигнах пистолетът си, като стисках здраво спусъка. Ръката ми беше изпъната без никъде да се сгъва, чак жилите ми леко изпъкваха. Не съм много добра с пистолети, за разлика от хладни оръжия. Нямаше да стане от първият път. Трябваше да си помогна и очите ми щяха да направят това за мен. Нямаше да използвам магия, за да насоча куршума, но щях да подсиля очите си. Вкарах част от енергията си в очните ябълки, тя ги обви, протече по електроните и стигна до мозъка, а останалата част се насади в зениците и ириса. Зрението ми стана изключително остро. Зрение на истински вампир. Зрение, което може да види всичко. Това не гарантираше успех естествено, но доста ми помагаше. Гледах как мишената се движи зад останалите и от време на време минаваше пред някоя. Ръката ми се движеше наляво надясно, следяща жълтият кръг. Исках да изчакам да изскочи пред другите и тогава да се пробвам. След минута тя мина пред една сива. Това бе моят шанс. Малко преди да стигне до средата на сивата аз се прицелих. Очите ми виждаха ясно 10ката и секунда преди нивото й да достигне това на ръката ми натиснах спусъка. Идеята е докато куршума стигне до мишената, тя да е в средата и да улучи желаното място. Държах пистолета здраво и стабилно и оръжието не помръдна даже и за секунда, не се получи никакъв рикошет. Куршума не измести желаната траектория, движеше се точно накъдето трябваше. Въпроса бе дали съм се прицелила точно или съм объркала с малко.

Изстрелът проехтя и мишените спряха. Беше уцелена жълтата мишена. Седмица. Локър погледна и заяви:

- На прав път си. Всеки пистолет понякога дава отклонение. Минимално, но го има. Това се преодолява с концентрацията на стрелеца. Трябва да постигнеш определено състояние на мозъчните вълни. Това не е медитация, а е едно особено състояние, в което изпада всеки стрелец. Когато това стане, нещо като лека телекинеза насочва куршума. Кажи ми какво виждаше докато стреляше?

Беше странен въпрос, но може би основан на някаква теория. Или практика.

Презаредих и го погледнах:
-Нищо овен кръговете или по-скоро виждах само кръговете на 9-ката и на 10-ката. Предлагаш да си представям нещо, което искам много да улуча ли?
Погледнах го изпитателно.

Той гледаше все едно ей сега ще заспи. Хапливите й забележки и дръзкото държане не можеха да събудят емоция в него. Леко се усмихна и отговори:

- Добре. Виждаш каквото трябва. Някои виждат всички мишени или сенките около тях. Те не улучват никога. Истинският стрелец вижда само целта. Сега опитай както ти казах. Концентрирай се и почувствай оръжието като своя взор. Очите насочват не само ръката, но и куршума.

Мишените почнаха пак да се движат.

Изслушах го и пак вдигнах пистолета. Мишените започнаха да се движат. Реших пак да изчакам жълтата да се покаже. Още не съм прекалено опитна с огнестрелни оръжия, че да улуча без да я виждам. Очите ми шареха на всички посоки и я следваха неотлъчно. Ето я там, после тук. Показваше се и се скриваше. След малко се показа пак пред другите мишени. Пак съм аз на ход. Концентрирах се. Очите ми се отправиха към мишената, изпратиха и малко магия. Тя стигна до жълтият кръг и аз успях да видя всяка една част от него с най-малките детайли. Всеки кръг, всяка реска. Съсредоточих мозъчните си вълни към ръката си и натиснах спусъка за втори път. Куршума излетя от цевта и се насочи. Очите ми веднага го обхванаха, все едно куршума излиза не от стоманата, а от самата мен. Усещах как съзнателно или не, не мога да преценя, обхващах бялото топче и го насочвах, подтиквах го в правилната посока. Сякаш му подсказвах къде трябва да попадне. Сякаш му заповядах "Уцели 10-ката"

Мишените пак спряха. Изстрелът бе попаднал точно между 9-ката и 8-мицата. Локър беше доволен.

- Така. Схващаш го. Трябва само практика. Прекалено много магия може да отклони куршума вместо да го насочи, имай го в предвид. Това е така, защото понякога желанието на стрелящия не съответства с физическото насочване. То може да се манипулира в много тесни граници. Затова нищо не заменя добрия прицел. Когато изпаднеш в състоянието на концентрация за което говорех – а ти можеш да го постигнеш – ръката ти сама ще се насочи, куршума също. Отново!

Колин говореше спокойно и точно. Сериозността му вдъхваше респект. Той си подмяташе един пистолет и от време на време се прицелваше.


/Продължаваме/

Пак без да кажа каквото и да е вдигнах пистолета към наново движещите се мишени. За момент го изправих пред дясното си око и изпуснах магия, но не много, а малко както Локър каза, към пистолета. Тя проникна през предпазителя и се насади в цевта. Този път не обхванах куршума, а я насадих зад него за стабилизатор, нищо друго. Направих един вид връзка между мен и стоманата. Сега чувствах оръжието като продължение на собствената ми ръка и ми хареса. Наклоних малко дланта си, за да виждам ясно пред себе си и почнах концентрацията на мозъка си. Отне ми не повече от минута. Естествено след време този процес ще става за секунди. За сега не бързах защото за целият си живот съм хващала пистолет или друго огнестрелно оръжие не повече от два-три пъти. А за мен прецизността е от голямо значение, но тя не се постига с припряност и нетърпение.
И така след като направих връзката между мозъка и оръжието аз не мислех за нищо друго освен за определената цел - да улуча! Съсредоточих се и зачаках. Ръката ми се местеше непрекъснато, но накрая реших да си усложня малко ситуацията. Този път нямаше да чакам мишената да излезе напред. Видях как в един момент тя е зад сива, а в следващият се показва. Изчаках да тръгне да се скрива. Точно в мига, в който моята мишена застана между две други, които закриваха част от нея, аз стрелях. От жълтата се виждаше само средата, но не ми трябваше и повече. Все пак трябваше да улуча средата. Сега положението бе по-трудно защото тя всеки момент щеше да се скрие, а аз трябваше да я изпреваря. Когато куршума излетя аз не го насочих. Само леко стабилизатора, който направих по рано му подсказа траекторията, по която трябва да върви. Изпращах вълните от мозъка си към него и нежно го галих с тях. Колин беше прав - ръката ми сякаш сама се прецели, все едно инстинкта й бе заложен.

Куршумът проби дупка точно в средата на 9-ката. Колин се усмихна.

- Липсва ти още само едно нещо - стабилна ръка. Тя играе от дишането ти. Когато си готова да стреляш трябва да си поемеш въздух и да го задържиш. Ударите на сърцето, ако са прекалено силни, също влияят. Трябва да си спокойна. И хладнокръвна. С тренировките се свиква.

С това той пусна пак мишените и се прицели с неговия пистолет. Започна да стреля – изстрел след изстрел. Жълтата мишена ту се показваше ту се скриваше, но Локър не спираше. Когато изпразни пълнителя и мишените спряха, на жълтата имаше нарисувано усмихнато кръгло лице, а носът му представляваше три дупки в десетката. Учителят показа майсторство, но това си беше нормално за него.

Колин щракна с пръст и мишените затвориха дупките си.

- Пробвай пак. – каза той


/Последен опит, но ти ако искаш не спирай /

Сключих вежди. Отидох до другите пистолети и взех още един, същият като този, който вече държах. Застанах пак на позиция и без да поглеждам към Локър казах студено:
-Винаги съм хладнокръвна при тренировки или убийство.
Вдигнах и двете си ръце. Една до друга на нормално разстояние една от друга. Изпънах ги към вече движещите се мишени. Щом иска стабилна ръка, ще я получи. Влях малко аура в раменете си и я разпръснах по продължението на двата си крайника, през лактите, предмишницата, през китката, та чак до дланта и пръстите. Подсилих всяка част от ръцете си, всяко сухожилие, всяко кокълче. Вдишах и издишах голяма струйка въздух. Ще ми говори, че не съм хладнокръвна. Имам чувството, че Локър ме подценява. Какво си мисли, че съм поредната лигава ученичка?
Концентрирах се отново, почнах да дишам равномерно и спокойно, повторих връзката между мен и оръжията. Мислех да не го правя, но той ме предизвика. Обичам да си правя живота проблемен. Сега пак щеше да стане така. Мислех да не се насилвам да пробвам неща, които за сега не са ми по способностите, или поне така си мислех, но както казах той ме провокира. Най-много мразя да ме подценяват. Преброих мишените - 9 сиви и една жълта. Ей сега ви разкатах мамицата! Съсредоточих се максимално, очите ми следяха всяко едно движение на жълтият кръг. Тя се местеше постоянно. Хайдеее...Хайдеее...скрий се! Отпред, от страни. Ха! Жълтата почна да се предвижва зад една сива. Пукнах леко врата си и я загледах проницателно. отново можех да видя всяка нейна част. Пуснах магия към нея и още повече. Виждах всичко като на забавен каданс. Тя почна да се скрива. Съвсем малко преди да се изравни със сивата и сивата да я покрие, правеща я невъзможна за виждане, стрелях с дясната ръка. Куршума изхвърча светкавично. Подсилих го с част от енергията си и го направих по-съсредоточен и много по-бърз. Разви голяма скорост и за по-малко от секунда проби сивата мишена точно в центъра, премина през нея и се заби в жълтата. Не можех да видя дали е ударил 10-така, но усетих че е.
-Не ги спирай! - провикнах се заповеднически и мишените продължиха да се местят.
Две са улучени, остават осем. Без изобщо да си давам почивка презаредих автоматично старият пистолет и пак подсилен го изравних с другият. Ръцете ми почнаха да ръботят с неочаквана даже за мен бързина и точност. Една след друга сивите мишени попадаха в полезрението ми, прецелвах се моментално и стрелях. 7,6,5,4...улучвах 9-ка,10-ка,9-ка,10-ка. Оставаха само 3 мишени. Стрелях към едната, която се надигаше нагоре, с лявата ръка и улучих 8-цата.
-Хъх... -усмихнах се
Съсредоточих се още повече. Изпуснах малко магия към куршумите и ги изтрелях едновременно от двата пистолета, като единият сочеше левият край на залата, а другия десният. Там се намираха последните две мишени. Те изхвърчаха насочвани от мозъчните ми вълни и се забиха в средата. Кръговете се застопориха, а аз не бях променила стойката си даже с милиметър. Единственото което се променяше в тялото ми бяха главата и ръцете. Нито за секунда не свалих гарда си. До последно ръцете бяха изпънати и мозъка и очите вършеха своята част.
Чак сега си позволих да ги сваля. Огледах се доволно от добрата ми стрелба, но без да показвам по никакъв начин задоволството си. Преди никога не е била на това ниво. Приближих се до масата и хвърлих пистолетите на нея като гледах към мъжа студено. Остана господинчото да измести първата сива, за да видим дали зад нея жълтата е улучена където трябва.

Господинчото леко се бе усмихнал и гладеше брадичката си с ръка. Жълтата мишена беше улучена в десетката. Беше впечатлен от начина, по който ученичката му усложняваше тренировката. Ядна стрелба по всички мишени. Локър се зачуди дали занапред да си мери думите или пък точно обратното – харесваше му да я гледа ядосана.

Мишените се прибраха. Убиецът си запали цигара.

- Добре. Остава да кажеш дали имаш други „слабости” и ако нямаш минаваме на физическите тренировки.

Той застана до оръжията и ги подреди. Беше готов за още от темперамента на Мариовска.


/Получаваш Точна Стрелба; Атака- 6; Интелект- 4; Точност- 10; Опит- 7/

Замислих се:
-Сигурно имам, не съм перфектна, но в момента не се сещам. Нека са физически тренировки.
Зачаках да го видя какво ще измисли този път. Кой знае?...

Колин се обърна, но Ния успя да види злокобната му усмивка. Той й махна с ръка да го последва. Вървяха така няколко минути през различни коридори. Накрая влязоха в една просторна зала. Нещо странно имаше тук. Във въздуха висяха каменни платформи – големи и малки. Те просто се рееха във въздуха небрежно. Локър скръсти ръце и заговори с равен тон:

- Тук развиваме пъргавина и гъвкавост. Един убиец трябва да умее да се изплъзва, придвижвайки се по най-различни начини. Платформите се движат хаотично. Някой са вертикални, другите – хоризонтални. Трябва да скачаш от една на друга както се движат, без да докосваш земята. Някои са нестабилни. Вертикалните служат за оттласкване. Някои имат халки. Преди да се приземиш трябва да си докоснала или стъпила на всичките девет. Трудността нараства след всеки скок. Прави се без магии за да свикнеш с тялото си. Когато си готова започвай.

Колин се облегна на стената. Платформите започнаха да се движат, само началната стоеше на метър и половина във въздуха и очакваше Ния да стъпи на нея. Мъжът беше сложил безизразната си маска, но тя долавяше задоволството му.


/Опиши как се придвижваш от плоча на плоча. Гарантиран успех имаш с първите пет, за останалите - пиши как скачаш към шестата, пък после ще видим./

Не знам каква реакция очакваше Локър от мен. Не знам дали изобщо очакваше каквато и да е реакция, но и в двата случая не реагирах по никакъв начин. Хладнокръвна трябва да съм, нали така? С безизразен поглед положих стъпалото си на първата колона и се качих на нея. Следващите се движеха хаотично. Вторият масивен камък беше на не повече от метър разстояние. Скочих на него лесно защото беше хоризонтално разположен. Той се засили на страни и се размина с третият, който беше вертикална колона. Скочих и към него и се хванах за основата му с ръце. Сложих кракът си на един процеп и се покатерих отгоре, Застанах изправена и няколко секунди задържах равновесието си с разперени ръце. Оставаха още шест. Следващата също се оказа вертикална, но бе на по-ниско ниво. Това ме устрои, просто изчаках да се изравнят и скочих от едната на другата. Петият камък бе широк, хоризонтален и доста висок. Когато се доизравниха направих засилка, колкото мястото ми позволяваше и скочих рязко нагоре. Успях да се хвана за камъка с пръсти. Когато погледнах надолу видях че имаше няколко метра до земята. Придърпах дланите си да хванат по стабилно камъка и се набрах на тях. Вдигнах единият си крак и го преметнах на колоната. Същото направих и с другият, а торсът ми увисна надолу. Изправих се лесно, просто се повдигнах като свих и напрегнах коремните си мускули. Така се озовах в седнало положение, а пред мен имаше още пет камъка.
Изправих се и погледнах отново надолу. Шестата колона се доближава доста до страничната колона, на която беше облегнат Колин и ако паднех щях да се стоваря върху него. Да, да, по-добре да не става така. Само че колоната си беше далечко. Поне имах повече място за по-голяма засилка. Така и стана. Отидох до края на тази на която се намирах сега и забягах няколко крачки. Отблъснах се силно и "полетях" към шестата.

Ния се приземи успешно на следващата платформа. До нея минаваше седмата - една вертикална и тя трябваше да се оттласка от нея за да скочи на осмата. Когато се засили изведнъж камъкът на който беше взе да се клатушка. Тя скочи, но беше загубила от засилката си и се отблъсна от вертикалната прекалено леко. Не достигна осмата и полетя надолу право към Локър. Той я видя и се отмести, а тя се приземи на лицева опора.

- Скачането върху учителите не е препоръчително – нестабилни са. – захили се той – Давай пак, не му мисли много. Довери се на инстинктите си.

Плочите продължиха да се движат даже началната най-нагло се издигаше нагоре. За щастие друга се спускаше леко и сега Ния имаше избор – началната дето беше вече високо или другата която тамън слизаше.


/Забавлявай се. Давам ти успех със седем, после по същия начин/

пльоснах на земята и си ударих носа. Станах като го разтърках и погледнах Локър докато го подминавах:
-Можеше да ме хванеш, не съм тежка.
Застанах пак от началото и скокнах на първата колона преди да се е вдигнала прекалено много. Втората обаче идваше на долу и приземяването на нея бе най-лесното нещо. Третата бе първата вертикална от строя. Скочих на нея както преди, но този път по уверено и се приземих наполовина на нея. Когато се изправих се отблъснах силно и направих дълъг овчарски скок към четвъртата. Оказа се, че вертикалните си имат своите предимства. От там петата беше пак като преди - висока и стръмна. Отблъснах се с чисто физическа сила и пак се хванах с ръце за нея. Изкатерих я за няколко секунди. Седмата бе ниска, но далече. Поредната засилка и се озовах на нея, като леко залитнах. Успях да се задържа, не ми се скачаше към Локър отново. Огледах се за момент. Осмата колона пак бе вертикална и забелязах, че е доста гладка. Тука ще е трудно без магия. Другото бе, че е на същото ниво с тази, на която съм в момента и на някъде близо 2 метра разстояние. Тук обикновен скок с отблъскване от ръба нямаше да ми е достатъчен. Върнах се на края на седмата и приклекнах в поза състезателно бягане. Засилих се и когато усетих, че под мен вече няма твърдост, а въздух отскочих с разперени крака. Идеята бе дясното ми ходило да стъпи стабилно на повърхността на колоната и веднага след това лявото ми да го последва. За целта разпределих теглото си равномерно, малко повече наблегнах на торса, за да не залитна назад.