Градината

Тя се разделя на две, като обгръща имението. Предната част се състой от езеро, в което растят водни лилии. Едно малко каменно мосче свързва двата бряга. Задната част е обсипана от всякакви цветя и черешови дървета. Тя е началото на гората Шеридан

Озовах се в голяма градина. В предната й част имаше езеро с водни лилии. Вътрешната порта беше здраво залостена и колкото и да чуках никой не отвори. Това някакъв тест ли беше? Минах по малко мостче и отидох на другия бряг. Намерих една пейка под красиво дърво и реших да поспя, пък утре може би домакините щяха да са по-приветливи. Градината беше наистина красива и спокойна. Намерих нещо като намек за гостоприемство в това тайнствените домакини да ме поканят да спя в градината им. Не след дълго щурците ме приспаха.

През ноща някакви странни звуци събудиха младока. Той стреснато се озърна, но не видя никой. Дали не бяха щурците? Не! Това беше...детски кикот?! Една бяла пъпка от дървото падна върху главата му. Той надигна поглед и видя малко момиче на най-много 12 години. Тя бе с виолетови очи и дълга розова коса, която падаше под клоните. Ако протегнеше ръка младока можеше да я докосне. Приличаше на някоя приказна фея- толкова нежна, толкова нереална. Това да не е сън? Не, определено не е. Момиченцето го наблюдаваше с големите си очи и се кикотеше.
-И ти ли обичаш да спиш навън? - попита наивно крехкото създание.

Ей виж това не го очаквах. Да, първоначално помислих, че сънувам и затова разтърках очи. Тя си стоеше там и ме гледаше. Седнах на пейката и я загледах на свой ред. След неловка пауза отговорих с усмивка:

- Да, то така е най добре. Много хубава градина. Аз съм Вескин. Ти коя си?

В ъгъла на съзнанието ми се зароди мисълта, че ако са ме очаквали едва ли ще пуснат малко момиче да ме посрещне, но реших, че тя просто се е измъкнала от стаята си под носа на родителите й. Трябваше да бъда внимателен.

-Аз съм Роза. - eнтусиазирано отговори тя - Елф съм. Родителите ми ме изпратиха тук, за да ме обучава най-великият елф в света. Той е чудесен и мил и, и....ахххх...
Малката се отдаде на фантазиите си за миг - два, докато птицата на непознатият не долетя до нея, кацна на клона и й позволи да го погали. Усмивката на момичето озари тъмнината. Прекара няколко минути в игра с животното и пак се обърна към мъжа под нея:
-Но ти не трябва да спиш тук. По-добре се прибери в имението, през ноща става студено. Ще настинеш.
Колкото повече я наблюдаваше, толкова повече Вескин си даваше сметка, че едва ли е виждал по-чисто същество от нея.

Тази нейна наивност чак ми се стори подозрителна. След това изпъдих тази нелепа мисъл. Естествено, че е наивна – нали е дете? Ама че съм мнителен.

Посочих сокола.

- Казва се Хаяте.

Тя го погали нежно и пак се усмихна. След това се сетих за какво говорихме и продължих:

- Ами аз чуках, но никой не отвори… Някой знае ли че съм тук? Аз също дойдох да се уча. Не знам дали съм на правилното място… Влязох съвсем случайно.

Или не съвсем, доколкото предполагах, но не исках да занимавам детето с това.

- Уморен съм. Ще ме приемат ли да спя вътре? – попитах любезно.

Очите й се разшириха очудено.
-Оооо... ти си нов! Тогава ще трябва да почакаш до утре. Трябва да отидеш в катедралата за да положиш изпит. Така е с всички новодошли. Мен ме изпита мадам Милена. Доста лоша жена, но е много силна. Гридор е по-мил. Дано се паднеш при него. Ако не минеш няма да те допуснат.
Момичето се огледа. Въпреки, че беше само дете беше живяла повече от Вескин и можеше да познае промяната на часовете. Нали е елф все пак. А сега инстинктите й подсказваха, че скоро ще се съмне. Тя го погледна:
-Е щом положението е такова ще те оставя да си починеш, за да се справиш добре утре. Харесваш ми, гледай да не се издъниш.
Тя се засмя лъчезарно, погали за последно сокола и преди мъжът да се усети изчезна в сенките.

Ясно. Предстоеше ми важно изпитание. Реших да поспя и после да медитирам през останалото време до сутринта.

Когато първите слънчеви лъчи озариха градината и птичките почнаха да пеят, аз се запътих се към Катедралата, където със сигурност вече ме очакваха.

След още час каране стигнах до градината на въпросното имение. Паркирах и скочих от колата, без да си правя труда да отварям вратата. Добре, че е кабрио или по-скоро аз го направих такова. Взех саите си и ги мушнах в дълбоките джобове на мантото. Качулката продължаваше да закрива лицето ми от носа нагоре. След като се огледах видях някакъв рус, набит младок да размахва един твърде голям меч за него и да се опитва да отсече едно дърво. От километри си личи, че е от типа хора които се правят на много силни, а всъщност са въздух под налягане. Та даже не държи меча правилно! Това да не ти е тояга!? Приближих се до него и го попитах как мога да бъда приета в обществото. Той се обърна рязко към мен, явно ядосан, че му прекъсвам "тренировката". Като ме видя се изпъчи още повече, а малките му злобни очички ме гледаха на кръв. Или е тъп и му е трудно да асимилира въпроса ми или иска да подсили влиянието си върху мен, защото изобщо не ми отгови.
-Е, ще ми кажеш ли какво трябва да направя или ще си мълчим ?
Тц, този хич не е кавалер.

"Тъпакът" продължи със заниманието си. Явно идеята да обяснява на непознати за имението не му се нравеше много много. Блъскането по дървото спря след точно тринадесет минути. Огледа се и забеляза странното мумиевидно същество увито в мантия да седи и го наблюдава с явно недоволство и изнервеност, левият и крак не спираше да барабани по земята.
- Въ... ти още ли си тука уа, кво търсиш тука, няма нищо за тебе. Градината е за ей таквиз като мене. Отивай тама в катедралата да се молиш следващата ми тренировка да не си ти! - изцеди злобния през зъбите си.

Ха! Можел да говори....горе-долу. Ама че идиот. Идеше ми да извадя саите и да му отсека главата. Но вместо това ми дойде нещо друго наум. Разкопчах шлифера, махнах качулката и го свлекох на земята. На свой ред се откри високото ми, стройно тяло, което без това не бе много облечено, а сините ми коси се изсипаха като вълни по раменете, та чак до кръста ми. Използвала съм външният си вид в моя полза когато се налага, но това изобщо не ме е вълнувало особено. Не мога да преценя колко съм хубава, но ония се облещи толкова, че очите му още малко и аха аха да изкочат от орбитите си. Приближих го и му грабнах меча, като го избутах малко настрани. Толкова време се мъчи и пак не можа да го отсече това дърво. Само наръфа кората - пълна загуба на време.
-Сега ще ти покажа как се прави- казах строго.
Замахнах няколко пъти във въздуха, за да усетя меча и да свикна с големината му. Стиснах уверено дръжката, но не прекалено здраво, за да не възпрепятствам движенията. Вдигнах го напред и изправен, а не като блондина с надолу обърнати китки и застанах в бойна позиция срещу дървото. Приклекнах с левият крак, а десният изкарах напред за опора. Чувствах се комфортно и удобно. За секунди абсорбирах магията си от едната ръка и усетих как тя минава от дланта по продължението на ръката, през врата, стече се по другото рамо и се застопори в дясната длан. Видях как магията попива в пръстите ми. Изпитах неповторима сила и гъвкавост. Разпределих аурата и енергията си по равно в двете длани, отделих част и за цялото продължение на ръцете. Успешният удар идва от целият крайник, а не само от една определена част. Замахнах силно и бързо, при което изпратих и част от енергията си по самият метал, като електричество и след няколко секунди дървото се сгромоли разцепено на земята. Вдигна се прахоляк и мъжът се закашля. Забих меча в почвата, облякох мантото, без да го закопчавам и подигравателно му казах:
-Прав си, ще се моля следващата ти тренировка да не съм аз. Не би било добре...за теб.
С тези думи се обърхан и потеглих без да му обръщам повече внимание. Ако всички ученици бяха като него яко са го закъсали.

Блондинът стана и взе меча. Очите му все още ококорени следяха отдалечащата се магьосница. Сега вече момичето не беше мумия, а нещо много по-хубаво... и опасно. Изправи се, погледна за последно в далечината след сивата качулка и се обърна към дървото. Ударите започнаха пак, кората на следващото дърво започна да се цепи и да хвърчи.

Дойдох до колата си за багажа. Хвърлих фаса на земята. Да ме прощават, ама кош не намерих. Взех саковете си и се запътих към имението. Онзи русият го нямаше вече. Ха и по-добре! Така или иначе почна да се смрачава, сигурно повечето членове на обществото са се прибрали. Загледах се в сградата. Голяма, мрачна, с хубава градина. Става! Сега да се настаня. От утре почва всичко.

Тази градина със сигурност бе най-любимото ми място. През деня беше даже още по-хубава. Дъхави цветя растяха навсякъде и като че ли не бяха питомни. Формите на дърветата бяха причудливи, храстите – екзотични. В езерото имаше красиви водни лилии.

Видях фигура на дългокос мъж близо до езерото. Да, това беше елф. Никое друго същество не притежаваше такова изящество. Благородната осанка и спокойния му вид ми вдъхнаха респект. Той стоеше и съзерцаваше водата. Приближих се. Първо тренировката, после другите въпроси.

- Добър ден, вие ли сте Евенстийл? Изпратиха ме да се уча при вас.

Чернокосият елф се изправи и се оказа една глава по-висок от мъжа срещу него.
-Добър ден, милорд. Като гледам се обучавате с меч, значи сте на правилното място.
Докато говореха едно малко розавокосо момиче се затича въодушевено към тях:
-Вескинннннн... - викаше весело тя.
Роза дотича и се хвърли на врата на самураят.
-Виждам, че се познавате с любимата ми ученичка - усмихнато отговори Евенстийл - Е Вескин? С какво искате да започнем?

Завъртях малката във въздуха и след това я поставих до мен. Добре е да видиш някой който е приятелски настроен. Отговорих на елфа:

- Когато ме изпитваха, Гридор каза, че трябва да поработя върху разпределянето на силата си с меча. Бих искал да започна с това. Предполагам, че вие сте и ненадминат с лък, така че бройте ме и за това по-нататък. След като свършим с днешната тренировка, ще поговоря с вас за нещо важно. За мен ще е чест да тренирам с вас.

Като казах това, аз протегнах ръка напред.

Елфът се усмихна леко. На свой ред и той протегна ръка и двамата се здрависаха.
-Милорд, честта е нещо много важно. Хубаво е, че един млад мъж като вас разбира значението й.
Евенстийл щракна с пръсти и в ръцете му се материализира дълъг меч с царска осанка, инкрустиран с брилянти.
-Извадете меча си, милорд!
Двамата застанаха един до друг с оръжия в рака. Евенстийл започна да обяснява:
-Левият крак напред, а десният нека служи за упора. Добре. Движенията ти трябва да текат като река. Меча е част от теб.
Той направи няколко завъртания с меча, а движенията бяха чисти, нямаше нищо ненужно или спестено в тях - просто перфектни. Опряха се гръб в гръб и елфа продължи:
-Главата ти не трябва да мърда. Не губи равновесие.
При тези думи той се наведе и с крак спъна самураят, който падна на земята. Насочи мечът си в гърдите му:
-Ако паднеш ще умреш. Изправи се.
Вескин се надигна и преди да успее да стъпи на краката си Евенстийл го нападна. Мечът му се целеше в колената и гърдите му.
-Отблъсни ме! - заповяда той без да спира.

Отстъпих крачка назад и когато застанах стабилно нагласих меча си да блокира неговия. След това се извъртях встрани от обсега му. Така се прави ако искаш да спреш устрема на противника. При този ход той трябва да започне атаката отново. Така трябваше да спечеля време да се окопитя. Все пак очаквах изненади.

Имахме си и публика – Роза гледаше с интерес отстрани.

Малката не можеше да скрие удоволствието си - наблюдаваше любимият си учител да се бие с новият й приятел. Красота!
Вескин отблъсна първата атака общо взето добре. Но следваше втора. Елфа се усмихна и се спусна към самураят с огромна скорост. Острието режеше развялата се по врата му коса. Вескин замахваше, вкарваше първата атака, а мъжът с черната коса я избягваше с лекота - ляво рамо назад, дясно напред, клек - недосегаем. Евенстийл изтегли меча си. Дръжката му се озова в слепоочието на Сентинел, който полетя настрани, забивайки се в едно дърво. Кръвта започна да се стича по лицето и тялото му. Лорда пристъпваше бавно, но сигурно към падналият, който се опитваше да се изправи. Ако не успееше, беше повече от мъртъв. Той замахна да го разсече на две с огромна сила.

/Опиши защита и контраатака, искам поне 8 реда писания/

Колкото любезен, толкова и брутален. Елва не ми оставяше много шансове.

Светкавично се изтърколих настрани, ритнах земята и се вдигнах на крака. Мечът му изкънтя глухо при удара си в почвата, където допреди малко лежах. Използвах момента, който имах докато острието му е долу – изритах силно плоската страна на меча му. Това трябваше да забави следващата атака. Замайването от удара в главата ми, както и кръвта не ми попречиха да направя финт и да замахна диагонално през гърдите му точно в момента в който той вдигаше оръжието си за следваща атака. След това ако избегнеше удара бях готов да продължа атаката със серия коси удари към ключицата, както и изненадващ ритник отблизо в коляното. Неговият меч беше по-тежък и това трябваше да ми позволи да правя удари по-трудни за блокиране. Разбира се не знаех как ще се държи той и тактиката можеше да се смени всеки един момент.

Лорда удари острието в пода и се оттласна като с гъвкава тояга. Избегна удара му само на няколко сантиметра. Той завъртя меча си в едната си ръка за момент, колкото да привлече вниманието към него. За по-малко от миг меча отново беше легнал в двете му ръце, а той беше вече зад самурая. Поради неудобната поза, в която се намираше тялото му, Евенстийл извъртя меча си и замахна да го удари в главата с дръжката на тежкия двурък меч. Вескин трябваше да реагира бързо.

/Айде още веднъж. Сега искам само защита или блокада на удара/

Бях наполовина с гръб към елфа, но видях навреме коварния му ход. Не и този път. Издишайки рязко, аз се наведох отбягвайки удара и направих кръгов удар с крак в глезените му /подсечка/ при първия удобен момент когато се извъртя– за своя удар той беше дошъл на близка дистанция.

Евенстийл леко залитна и за малко не падна на земята. Изправи се, остави меча настрана и погледна доволно самурая.
-Добре, много добре. Почвате да напредвате. Блоковете ви са добри.
С това атаката приключи, а Роза пляскаше с ръце.
-Искате ли да продължим с нещо друго днес или ще говорим за проблемът ви?

/Веско получаваш Блокада на меч, защита 10, атака 4, сила 5 и точност 5/

Тренировката можеше да продължи, но първо да кажа на Евенстийл за стария учител.

- Манастирът на Драконовото Крило в Тибет, където се обучавах преди сега е разрушен. Другите войни бяха убити от огнените крилати демони, които дойдоха като метеорити от небето. Аз оцелях – някаква тайнствена сила ме спаси. Успях да опазя единствено учебника на моя учител Ин-Яо, но книгата е заключена. После живях в едно село в подножието на планината. Когато дойдох тук имах послание от мъртвия си учител насън. Той ми каза къде е тялото му, ключа за ценния учебник и личния му меч, който ми завеща.

Разказах на елфа за обучението си в манастира, за уникалния характер на учителя и за споделеното време с всички войни и приятели, които изгубих.

- Бих искал да окажа последна чест на този добър човек, като го погреба и прибера вещите му. Говорих с Милена и тя каза да взема един от вашите ученици и да се върна до две седмици. Въпросът ми е съгласен ли сте да ми помогнете?

-Сънища а?
Елфите вярваха в значението на сънищата и затова лорда не оспори казаното от Вескин. Докато Роза ги слушаше очите й се разшириха повече от обикновено. Тя взе да подскача наляво надясно около Евенстийл:
-Нека аз отида, нека аз отида с него. Моляяяяя....
-В никакъв случай! - строго й каза елфа.
Очите й се насълзиха. Това си беше добър трик:
-Моля те, моля те. От 4 години ме обучаваш и още не си ме пращал на мисия. Искам да отида. Моля те, чичо!
Скръсти ръце и го загледа с кучешки очички.
-Казах не. Ще е опасно. Ако ти се случи нещо няма да си го простя.
Момичето се намръщи:
-Нищо няма да ми се случи.
Тя грабна меча на Вескин и го насочи към Евенстийл:
-Ако успея да отбия мечът ти ще ме пуснеш.
Преди да й отговори малката нападна. Последва поредица от удари и то доста успешни. Макар и дете имаше здрава ръка. Елфа отблъскваше атаките й с лекота. Боят продължи близо 15 минути. Роза вече се потеше, но още държеше меча изправен и в готовност. Полетя към учителят си. Когато той замахна към нея тя скочи и отби меча му във въздуха. Беше си чист късмет, но все пак успя. Тя се спря и се ухили:
-Ха! Видя ли, отбих го. Сега трябва да ме пуснеш.
Елфа се хвана за челото. Какво да го прави това момиче, беше упорита като баща си.
-Добре, заминаваш с него. - рой се обърна към Сентинел - Е, явно това ще е партньора ти.
Евенстийл свирна и от невиделица се показа един бял, здрав кон. Красиво животно, неоседлано и изящно.
-Той ще ви отведе до желаната дестинация. Няма по-бързо животно. Можете да тръгнете когато желаете.