Градината

The member 'Veskin7' has done the following action : Зар

'Късмет' : 16, 2

Вескин успя като по чудо да блокира или да избегне някои от ударите на Ел. Един два пъти почувства болка от порязване, но за негова изненада, а и за изненада на Ел раните не бяха дълбоки. Двамата се спряха. Въпреки, че се беше справил добре Сентинел беше изморен, а момчето пред него свежо като краставичка. Но недоволството му си личеше. Не му се искаше да признае, че има хляб в мъжа пред него.
-Тххх...чист късмет. Другият път няма да съм толкова нежен.
Ел се завъртя като направи торнадо от скоростта си и изчезна преди Вескин да може да каже "Ура"

/Получаваш Скорост-1во ниво; атака-5; късмет-1; защита-7, опит-5/

Вескин се окопити. Ама че странен урок. Малкият си беше перко и половина, но по-бърз човек боеца не беше виждал до сега. И това беше само първата база от уменията му. Какво ли щеше да стане следващият път когато се видят?

-Виждам, че си се запознал с брат ми. - се чу женски глас зад война.
Той се обърна и видя една доста колоритна жена. Лицето и тялото й бяха обрисувани с червени, бели и черни бои, ноктите й бяха дълги и кърваво червени. На пръв поглед човек си мислеше, че това е лак, но когато Вескин се загледа видя, че самият им цвят е такъв. Тя галеше една богомолка или нещо подобно, малка колкото дланта й и гледаше с неопределен поглед към мъжа отсреща.

Извърнах се и я видях. Брей, интересна личност. Очите й бяха странни. Приличаше на... не знам... Не бях виждал нищо подобно. Леко се поклоних за поздрав.

- Брат ти има интересен подход. Но мисля че действа.

Прибрах меча в ножницата. Замислих се за ситуацията. Това, което наричах Дежа’ву... не знам, но май се случваше в ключови моменти. Чудех се дали пък тази жена не е по-специална... Може би щях да науча доста от нея, ако разбира се беше учител.

- Аз съм Вескин. Приятно ми е.

Говорих сдържано, без много излишни двжения и емоции.

-Подход? - повдигна въпросително вежда жената. -Брат ми няма подход. Той просто се забавлява с новаци като теб. За него не си нищо повече от една играчка.
Тя погали нежно богомолката в ръката си, все едно бе най-важното нещо на света и бавно тръгна към мъжа. Движенията й бяха плавни и грациозни, сякаш се беше учила да върви, да стой и да гледа в чуждите очи през целият си живот. Движеше се като пантера, но бавно като листо, повяно от вятъра. Тя мина покрай него и се спря на две крачки напред. Протегна свободната си ръка и положи върховете на ноктите си под брадичката му. Заби ги бързо и остро в кожата и те проникнаха на няколко милиметра в месото му. Само след секунда ги изкара. Болката от пронизването не беше голяма, но всичко тепърва започваше. Тя го погледна с черните си очи и без грам емоция продума:
-За мен също си само една играчка.
Отровата проникна в органите на Вескин и той усети как почва да се задушава. Това отстъпи място на пронизваща болка, която тровеше организма му. Усещаше как цялата му вътрешност вехне и съхне, Той се строполи на земята и почна да агонизира. От устата му излизаше пяна, а очите се изцъклиха. Едвам успя да чуе жената над себе си:
-Ако оцелееш ще ме впечатлиш...малко.

/Пиши опит да избиеш, преодолееш или каквото измислиш отровата, но остави резултата дали си успял на мен/

Борих се за живота си на земята. Отровата проникваше в кръвта ми и изгаряше всичко. Извиках цялата магия която имах на разположение и я насочих към отровата, която се разпространяваше. Беше много силна, но то нямаше как да е друго. С такива хора като тези в имението... Лъчите започнаха да поглъщат отровната течност, абсорбираха я, неутрализираха ефекта. После се сетих да ги накарам просто да изпарят отровата навън от мен, вместо да я унищожават. Накарах магията си да оформи малки сфери енергия, които да пренесат отровата надалеч. Те започнаха да вършат работата си, виждах ги как отнасят малките капчици чернилка извън тялото ми. Ставаше бавно. Малко се посъвзех. Тепърва трябваше да се отбранявам, ако тя ме нападнеше по друг начин нямаше как да се защитя. Подпрях се на меча си както беше в ножницата.

Жената вдигна самодоволно едната си вежда. отровата й не бе шега работа, не се абсорбираше лесно. След първоначалното облекчение, тя сякаш се впи отново за кожата и навлезе с двойна сила в организма на Вескин. Сега се насади и в мозъка му като го караше да пулсира почти до пръсване. Същото се случваше и със сърцето и останалите му органи. Сякаш се свиваха и изсъхваха като грозде.
-Ще трябва да се помъчиш повече от това. - каза студено колоритната жена, а богомолката в ръката й шаваше и заинтригувано наблюдаваше гърчещият се мъж.
Жената чието име още не знаеше стоеше доминиращо над него и следеше всеки негов ход. Вярно е, че тя го нападна, но за разлика от брат си тя не се хилеше, не говореше празни приказки и не обиждаше. Само стоеше и с безизразен поглед гледаше дали жертвата й ще отцелее. За нея това бе повече като експеримент отколкото тренировка.

Аххх, какво ми направи тази жена? По дяволите, всички ли в това имение искат главите на учениците на поднос? Безмислени въпроси в крайна сметка. Бях в смъртна опасност, нямаше време. В един единствен миг аз се отърсих от страха, болката и спазмите. Ивиках в себе си мир и хармония. Видях един красив водопад с кристална вода. Чиста и живителна. Отпих от нея. Лъчите на магията ми засияха. Ясно усещах къде е проникнала отровата. Всяка енергия може да се преобразува, така ме бяха учили в манастира. Лъчистата вода обгърна болните места и заблестя по-силно. Не мислех за нищо около мен. Енегрията разбра, че отровата няма да си отиде, затова започна да приспособява тялото ми към нея. Минаваше по кръвоносните съдове, закърпваше раните. Цялата отрова като че ли се местеше постоянно. За един миг не разбирах какво става, но в последствие изведнъж се наведох напред и се задавих. От устата ми се избълва течност – стомашен сок примесен с някаква чернилка. Явно за свикване с отровата трябваше много време, магията ми бе избрала да я изхвърли по някакъв начин. Тази, която все пак остане може би щеше да се абсорбира. Но не се чувствах никак добре. Виеше ми се свят, стомахът ми бе на топка, имах адски болки. Единственото, което ме успокояваше донякъде бяха лъчите, които работеха усърдно за облекчаване на болката. Стоях така, без сили и гледах тревата под мен. Сянката на непознатата падаше отгоре ми.

Вескин пак се хвана за устата и отново избълва течност. Отровата малко по малко излизаше от организма му.
-Ъммм? - измрънка леко изненадано жената. Добре беше впечатлена...малко.
Беше му трудно, но малко по малко отровата си отиваше или абсорбираше. На непознатата това не й хареса. Рядко се случваше някой да оцелее от отровата й. Наведе ръка към него да забие ноктите си отново, но тогава се разнесе един детски строг глас:
-Достатъчно, Пойзън. Остави го намира.
На няколко метра от тях стоеше Роза с вдигнат лък към жената. Тя се обърна към момичето и я изгледа злобно:
-Не помня да съм ти подчинена, принцесо.
-Казах да го оставиш. - тя насочи лъкът си към богомолката -Или искаш да се сбогуваш с любимият си домашен любимец.
Жената чието име се оказа Пойзън я изгледа с пренебрежение. Обърна се към нея и подмина мъжа като му каза делово, докато галеше животното в ръката си:
-Пак ще се видим, войнико. Гарантирам ти.
Стигна до Роза и се спря.
-Внимавай, принцесо. Това, че си племенница на Лорда, няма да те спасява цял живот. -каза като даже не я погледна и продължи пътя си. След минута вече не се виждаше.
Детето свали лъкът си и отиде до Вескин като му помогна да се изправи и да седне.
-Това са семейство Мио. Опасни са. Трябва да внимаваш с тях. -каза малката като забърса челото му с една кърпа.

/Веско получаваш издържливост 2-ра степен; защита-8, интелект-5, сила-5, опит-5/

Бях изцеден. Едвам се изправих. Виждах цветни кръгове пред очите. Бях много благодарен на малката за жеста й. Как го правеше след всичко което прежияхме по моя вина? Тя винаги щеше да ми напомня за сестра си.

- Едно нещо забелязвам откакто съм тук. Всеки втори когото срещна няма никакъв респект към учениците. Какво сме ние? Низши същества, играчки, роби? Много добре знам, че заради невежеството ми съм длъжен да преведа глава и да слушам по-опитните, но те сякаш искат само да подчертаят колко съм жалък, а уроците им са нащо като „От мен да мине”. Е, поне Евенстийл не е такъв. Ти имаш ли такива впечатления?

Гледеах невинното дете. Егати въпроса дето й зададох. Но тя е умна и е елф, живяла е повече от мен. Сигурен бях, че ме разбира идеално.

Роза въздъхна:
-Да знам за какво говориш. Макар че с мен никой не се държи зле, не смеят, имайки предвид на кой съм роднина. Но пък злобните погледи са доста. Тук е така. Трябва да докажеш, че заслужаваш уважение. Странно е защото гилдията е създадена преди толкова години с идеята да промени този свят, но повечето обучаващи се тук не се интересуват от това. За повечето този свят е място за оцеляване и ако не си достатъчно силен, значи мястото ти не е тук. Аз не мисля така и ще отдам живота си да направя някаква промяна. Сигурна съм, че и при теб ще е така.
Роза пипна челото му. Треската почваше да намалява. Значи все пак Пойзън не беше вкарала цялата си отрова в него. Тази жена беше повече от плашеща.
-Знаеш ли, някои от самите учители вече не вярват в идеята на гилдията. Или може би са забравили. Но някои от тях все още се интересуват от тази земя и дават всичко от себе си.

Това ме озадачи. Та нали бяха най-силните хора, тези в имението... или бе просто слух? Започнах да се съмнявам в мотивираността им да ме учат. Все пак се чувствах доста по-силен отпреди след уроците които бях взел, затова реших да не ги осъждам, поне засега.

- Сега искам да отида при Мадам Виктория да ме научи на нещо с ледените магии. Тя как се държи с новите?

Роза се засмя звучно:
-Мисля, че ще си напълно подготвен за нейното държание.
Малката се изправи на крака, протегна ръката си към ябълковото дърво над тях и един плод падна в ръката й. Тя го подхвърли на Вескин и каза:
-Е щом е така, аз ще те оставям. Приятен урок, глупчо. И не ме карай все аз да се сещам за теб.
Тя се усмихна и му намигна, обърна се и затича към имението.

Загледах се в нея докато се отдалечаваше. Това беше най-силното дете, което бях виждал. Нямаше и помен от мъката й по сестра си. Със сигурност я болеше, но не го показваше. Може би трябваше да взема приме от нея... Образът на бека изплува в съзнанието ми. Задържах го там за минута, после станах рязко и се запътих към Ринеста – високата кула на имението – там трябваше да намеря учителката по ледените стихии.