Градината

-Страхотна беше.Никой до сега не ме беше бил толкова много.И ще ми трябва поне седмица да се възстановя.
Въпреки тези факти, аз бях доволен от себе си.Справих се успешно.

- На мен ми се стори... освежаващо. – казах и се усмихнах едва едва.

Лежах там с разперени ръце и крака, гледах нагоре, а всичко се въртеше. Този удар в брадата ме изненада. Кожата беше сцепена. Нищо. Поне издържахме 300 удара с дървен меч, че и отгоре. Вече имах съвсем различна представа за понятията болка, издържливост, воля и търпение. Почивах си на земята, гледах небето. Там някъде беше моята доскорощна спътница. Цялото тяло ме болеше, бях си пребит все пак. Въздъхнах и пратих цялата си положителна емоция към висините, дано достигне Бека. И тогава изведнъж в главата м иизникна нещо. Спомних си какво каза Арманд когато му казах, че дъщеря му е погребана под тис. Той каза: ” Тис... предполагам Лейла ще се грижи за детето ми...” Какво ли означаваше това и коя бе тази Лейла? Трябваше да разбера.

След около 15 минути успях да стана залитайки и отидох до Вал. Бяха ни казали да не ходим в лечебницата, така че аз бях измислил как да се освежим.

- Приятелю, какво... ще кажеш да отидем в басейна. Водата... ще промие... раните ни.

-Аз съм навит.Обаче как ще стигнем до там не знам.Пътя е дълъг.
Хванах меча и се подпрях на него.Реших да го използвам, като бастун.Подпирах се на него и правих малки бавни крачки.Раните не ми позволяваха да се движа бързо, нито да правя резки движения.

Аз сложих меча си в ножницата и последвах примера на Валак. Подпирахме се на дърветата, един на друг и на оръжията си. Затътрихме се към басейна. Бяхме жалка картинка. Двама пребити мъже по коридорите на имението. Всички ни гледаха учудено. Ние пък им се усмихвахме. Хаха, за това щеше да се говори.

Върнахме се обратно и Анита успешно паркира колата, там от където я бяхме взели.
-Вече официално си шофьор. - усмихнах й се аз.
Беше почнало да се стъмнява, на небето почнаха да излизат звезди. Постояхме така известно време облегнати на колата и гледахме небето. След 15-тина минути й казах:
-Хайде да ходим да ти взимаме елечето.

- Хайде.
Излязох от колата и и подхвърлих ключовете за да може да ги прибере. Не знаех къде и не исках да знам.
- Мислиш ли че ще има някой който бе от сутринта? Охх, дали ми пазят ликьора? Колко бе хубав.
Облегнах се на колата докато тя прибираше ключовете и се замислих за Чад. Мм, толкова добър... но нейсе .. Изпъдих го от мислите си с едно тръсване на главата. Косата ми се разпиля около мен и се замислих, къде ли бях хвърлила ластика?

-Не мисля!
Прибрах ключовете. На пода на колата намерих ластика й, обърнах се и й го подхвърлих. Взех си цигарките запалих една, бяха към края. Знаех си аз, че ще я изпуша цялата кутия.
-Ако има още орехов ликьор ще пийнем по чашка. Даже и аз ще го опитам.
Хванах я през врата и тръгнахме. Май много ни допадаше да се хващаме така.

/Пиши направо как влизаме и си поръчваме/

Дойдох тук и седнах на пейката, на която вчера бяхме с Анита. Сега бе толкова различно. Вчера се чувствах добре, беше ми весело. А сега! А сега бях бледа, още се съвземах от кръвозагубата, беше ми тъжно. Не можех да ходя да тренирам още. Не само, че беше рано, но и имах нужда от свеж въздух. Вдигнах краката си и ги прегърнах. Положих глава на коленете. Косата ми се разстла и скриваше лицето ми. Няколко сълзи потекоха по бузите ми. Чувствах се толкова празна. Припомних си локвата кръв и съсираците, които излезнаха от мен. Беше толкова много. В този момент осъзнах и нещо, което се беше случвало и преди. Тази нощ абортирах. Онзи ден Вал свърши в мен. 100% съм заченала. Заченвала съм няколко пъти и винаги свършвах така. След всеки изблик, в който почти умирах след тежко видение, неразвитият плод излизаше и до там с евентуалното ми бебе. Затова с Ник никога не можахме да станем истинско семейство. Не искам дете от Вал, но загубата на поредното, караше ме да се чувствам ненужна, неставаща за нищо освен за едно - всяване на ужас и даряване на смърт.
Хванах косата си, стисках я и се разплакох още повече.

Докато Ния плачеше в градината влезе Алис. След поредната кавга с Айвън бе бясна, но когато я видя така съкрушена не се сдържа и отиде до нея.
- Хей малката, какво е станало? Успокой се. Кажи ми, знам, че се сдърпахме, но не мога да те гледам така.. Кажи, онова идиотче ли е виновен? Само кажи и той ще си плати. Ние сме момичета и трябва да се поддържаме.
Алис седна до нея и понечи да я прегърне през раменете. Палеше се лесно и обичаше да се кара, но се размекваше пред болката на другите.

Повдигнах леко главата си и я видях. Ама, че работа. Не очаквах такова отношение от нея. Чудя се дали си играеше с мен и само се правеше на загрижена. Но като се замислих повече тя беше копие на братовчедите си. Палеше се бързо като Саша и в същото време беше някак си добронамерена като Айвън. Избърсах лицето си:
-Не, не е виновен той. Никой не е виновен, аз съм си виновна, че съм се родила такава. Хъх, знаеш ли, човешкото тяло е толкова крехко и слабо. Достойно за презрение. Колкото и силна да съм заради вампирските си способности, пак ме предава от време на време.
Оравих косата си и я погледнах:
-А ти? Защо си загрижена. Нали искаше Вал и то много. Помня как искаше да ме убиеш заради него.
Засмях се леко, чак ми беше забавно как се дърпахме двете.

- Ха. Така си е. - Алис и се оплези. - Но щом не е виновен, няма го закачам. Виж.. това за тялото ти не мога да кажа нищо... Може би трябва да се научиш на медитация и да имаш повече почивка. Но за спречкването... как да ти кажа... исках го.. но той иска теб... ще си намеря друг.. Не е единствен. Малко се поразвесели. Недей плака за нещо, което е необратимо.
Алис я гледаше загрижено.
- Защо не поговориш с лечителката тука? До колкото знам е добра .....

Усмихнах се на себе си, а и на нея до някъде:
-Ще го имам в предвид. Странен човек си ти Алис...цялото семейство сте странни. Още се чудя защо братовчед ти залага толкова надежди на мен, хаха. Наистина сте странни....
Малката ме върна в реалността. Нямаше да плача за това. Минало е, явно просто не ми е писано да стана майка. А може би и по-добре. Че каква майка щях да бъда аз? Аз съм убийца и това е. И на лекарката нямаше да ходя, прекалено много въпроси щяха да се зададат, а до сега винаги съм се оправяла, сега пак се оправих, за в бъдеще пак щях да се оправя.

- Ооо, само без контето. Не знам какво му се върти в главата на това същество... то се съмнявам някой да знае де. Братовчед ми е странен, сега ми заяви, че трябвало да ходя до пустинята да му търся един луд.. само защото отказах да му помагам в уроците.
Алис направи нацупена физиономия. Напомнянето на Ния за братовчед и и припомни за какво се бе ядосала.

Засмях се доста силно. Не й се подигравах ама това си беше гавра от негова страна. Май даже няколко човека се развикаха, че съм толкова шумна. Пука ли ми? Ами не!
-Точно при братовчед ти трябва да отида след малко. А ти успех с лудия. Да ти кажа от опит - най-добрият начин да се оправиш с един луд е като и ти се държиш като такъв. Винаги действа - намигнах й. Едва ли щеше да има проблем точно с това.

Алис се засмя, Ния започна да и става симпатична.
- Да така е. Братовчед ми знаеш къде да го намериш. Сега те оставям и отивам да видя, какво мога да направя с лудия.
Алис щракна с пръсти и се разпадна на фин червен прах. Ния остана сама.

Дооправих се колкото можах, наплисках лицето си с водата от езерото, за да залича следите от сълзите и се отправих към подземията. Трябваше да си наваксам и за вчера. А после трябва да свърша разни работи, но те по-късно.

Седях там, сред дърветата, гледах небето и бях потънал в тъгата си. Гняв се бе надигнал в мен. Това, че вече не може човек да отиде на едно безопасно пътешествие ме влудяваше. Исках да убивам наред. Не можех да стоя на едно място. Извадих меча си и започнах да тренирам с новопридобитите си умения. Беше трудно да извикам магията си в това състояние, затова реших да го приема като предизвикателство – да тренирам в състояние на афект. Не се получаваше. След десетина минути аз спрях и се облегнах на оръжието си. Коленичих и се опитах да медитирам.

-Получава ли ти се? Медитацията?
Вескин се сепна и се обърна. Зад него стоеше едно малко момиче с дълга розова коса и лилави очи. Момиче, което не беше виждал от седмица, а сякаш беше в друг живот. Тя го гледаше с големи леко насълзени очи. В нея нямаше никаква промяна и все пак такава имаше. Предишната усмивка сега не светеше на ангелското й лице. Може би някой ден щеше пак да се появи на устните й, но този не бе един от тях. Tя стоеше там и не смееше да мръдне. Искаше да отиде и да го прегърне, но нещо спираше краката й.

Бавно се приближих към нея и я прегърнах. Исках да я питам как е, но нямаше смисъл. Не знаех какво да й кажа. Не исках да разбира че мисията ми е била безмислена, надявах се да не попита. Разказах й са тристата тояги които изядохме с Вал. Как сме отключили магията си. Настроението ми се подобри когато я видях.

Реших да я питам:

- Ти знаеш ли коя е Лейла? Баща ти каза че след като Бека е погребана под тис Лейла ще се грижи за нея. Бих искал да знам какво означава това.

Малкото момиче се изгуби в прегръдката му. Стискаше го сякаш ще изгуби и него. Тя не беше много добре, но беше решила да сложи ново начало. И то щеше да почне сега. Изслуша историята за тоягите. Такъв си бе нейният чичо - строг, но справедлив. После отговори на въпросът му:
-Лейла е най-прекрасното същество след майка ми и Бека, което съм виждала. Тя е горска фея. Не Тя Е Горската Фея. С това е известна. Най-могъщият земен маг на Земята. Тя всъщност успяла да запази и да реставрира провинцията след големият взрив. Когато бяхме по-малки ни учеше на някои неща. Предполагам затова татко е казал, че ще се грижи за Бека. Защото тя се грижи за всички растения.

Ясно. Постояхме малко така, загледани в небето. Свечеряваше се. Беше рано даже за вечеря та камо ли за лягане. И двамата имахме нужда да се разведрим.

- Искаш ли да ме заведеш при тази Лейла? Тъкмо ще си говорм по пътя. Тя къде се намира между другото? Бих искал да си поговоря с нея. Тя сигурно разбира от Природни Сили и може да науча нещо.

Роза изгледа Вескин повече от учудено, но реши спокойно да му обясни:
-Приятелю, съжалявам, че ще те разочаровам, но за маг ти трябва определен ген, а ти го нямаш. Ти си войн, но от това, което забелязах докато бяхме на мисията имаш някакви заложби с леда. Вместо да се мъчиш да постигнеш нещо, което няма да можеш ти препоръчвам да намериш мадам Виктория и да видиш дали наистина можеш да контролираш лед или не. Земята е специфично нещо, малцина са хората, които могат да я използват за лични цели. Ние можем до някъде защото сме елфи и сме свързани с нея. Но за обикновените хора това е невъзможно.
Роза го погледна благо. Въпреки желанието му, то бе неизпълнимо. Леда от друга страна бе друга работа. Вескин трябваше да се хване в ръце и да разбере какво е призванието му, вместо да продължава с тази депресия и празни надежди.

Замислих се над предложението. Лед. Да, може. Тъкмо това ми трябваше. В сегашното си състояние нямаше да съм пълноценен затова щях да отида при тази мадам Виктория по-късно.

Останахме в градината с Роза и разговаряхме. Тя ми описа ритуалите, които бяха преминали по опелото на Бека. Часовете минаваха и аз се почувствах по-добре тялото ми се възстановяваше. Утре щях да тренирам. След края на разговора с малката аз я оставих и се запътих към вътрешността на имението. Исках да послушам малко музика.

Стоях сред дърветата и чаках учителя да се появи. Имах навика да подранявам, така че него още го нямаше. Взех да си тренирам удари с меча както обикновено. Изпробвах магията си на един камък като го разрязах на две. Вече започвах да свиквам. Чудех се къде ли бе Вал? Имахме да проведем един разговор с него относно Мариовска. Продължавах да се упражнявам, скачах във въздуха, премятах се, пробвах най-различни удари. Скоро елфът щеше да дойде.

-Гледай да не се преумориш. - елфът го наблюдаваше усмихнат - Даже и най-добрите бойци имат нужда от почивка.
Той се приближи до него и му подаде ръка да се здрависат.
-Как си днес, Вескин? Заздравяха ли раните?