Градината

-Благодаря ти за ценния урой.
Усмихнах му се и се сгромолясах на земята.Нямах никаква сила.Само гледах с отворени очи Вескин и реанимирах.

Бях готов – все пак гледах цялата инквизиция, на която подложиха Вал. Горкият, гледаше ме на земята и изглеждаше изцеден. С две движения свалих горните си дрехи, останах по панталони. Пристъпих към клоните. В манастира сме тренирали по подобен начин. Чупеха дъски в телата ни, лежахме върху пирони и медитирахме, ходехме по натрошени стъкла. Даже имаше и нестинарски изпълнения – само в това не бях добър, другите изпитания можех да ги издържа. Но признавам, толкова много удари с дърво не бяхме тренирали. Техниките за издържане ми бяха известни, сега трябваше да покажа какво съм научил. Клоните обвиха китките ми и ме засропориха. Бях спокоен. Отпуснах се и зачаках Евенстийл да започне.

Евенстийл се приготви.
-Вече знаеш какво трябва да правиш. Използвай само тялото си. Започваме.
Ударите почнаха. Въпреки, че бяха минали толкова много ръцете на елфа не се бяха уморили. Удряше със същата сила и бързина, не искаше да му дава гратис. Гърбът почна да реагира на болката - ставаха рани и подутини. Може би щяха да останат и няколко белега.

/знаеш процедурата, опиши състоянието на тялото ти/

Излязохме в градината, като не спирахме да се смеем.
- Богове ... от ког ане се бах забавлявала толкова. Хахахахах. Сега какво ще правим?
Огледах се и седнах на една пейка покрай езерото. Тука бе толкова спокойно..

-Хахахаха, сега мисля да нахраня рибите.
Завъртях се, чувствах се толкова добре и свободно. Отидох до езерото и хвърлих дрехите на нещастниците във водата. Няколко риби наскачаха и ги придърпаха на дъното.
-Bon apetite!
Пльоснах се на пейката до нея. От някъде се чуваха удари и охкания. Обърнахме се и съзряхме в другият край някъде на 30-35 метра от нас, между две дървета завързан един мъж а друг го биеше с някаква пръчка. След един доста силен замах момчето излетя и се стовари на земята. Докато падаше го познах. Ама, че тренировка.
-Ако няма да приемаш тренировките на сериозно, по-добре се откажи още сега. Готов си, сега стой така и си почивай докато свърша с Вескин.
Хах досмеша ме малко. Не исках да го боли, но това за сериозното отношение си беше вярно. Хванах Анита през врата издърпах я малко напред, посочих го и казах:
-Виждаш ли го ония където падна на земята. Това е Вал.
Усмихнах се. Да се научи на болка, ще му е полезна. Друг застана на неговото място и същото почна и върху него.

- Хахахха, това трябва да боли. Смятай какви тренировки... Шанс.
Надигнах се, не исках да гледам. Загледах се във водата и подпрях ръце на колене и главата ми на ръцете.
- И сега? Какви ще ги къдрим?
Изведнъж се изправих.
- Знаеш ли, че си забравих елечето в залата, хахаха. По късно трябва да мина да го взема. Каква съм шматка...

-Хах, да по-добре ще е да изчакаме да мине време.
Замислих се какво да й предложа. Изведнъж се сетих нещо. Направо си ме озари. Напълно бях забравила за моята красавица.
-Ан, карала ли си някога кола?

- Впрочем, никога. Винаги се намираше някой енстусиаст, когато ми трябваше превоз. Добре, че после ме забравяха... Хаха. Защо?
Загледах я очудено.

Усмихнах се дяволито.
-Не знаеш какво си изпускала. Искаш ли да те науча?

- Хмммм. Може, защо не. Хахаха.
Въобще не се замислих, стаха и я изчаках.
- Каде си паркирала? Никога не съм сядала зад волана на кола.... Преди години когато бях в Япония, от клубът кадето работех, ми предоставиха една кола, но тя се управляваше гласно и само и казваш къде да те закара и тя си правеше всичко сама, беше забавно.
Пак почнах да говоря глупости, но на кой му пука?

poli_dreamz написа:

Евенстийл се приготви.
-Вече знаеш какво трябва да правиш. Използвай само тялото си. Започваме.
Ударите почнаха. Въпреки, че бяха минали толкова много ръцете на елфа не се бяха уморили. Удряше със същата сила и бързина, не искаше да му дава гратис. Гърбът почна да реагира на болката - ставаха рани и подутини. Може би щяха да останат и няколко белега.

/знаеш процедурата, опиши състоянието на тялото ти/

Елфът ме налагаше, а ударите бяха отмерени и точни. Често повтаряше удари на едно и също място и болката ставаше все по силна. Не използвах похват да я намаля. Аз също бях любопитен да видя колко ще издържа. Ударите пареха по гърба ми, имах чувството че някой е нарязал кожата и ме бе полял със спирт. При всеки замах тялото ми се извиваше и усещах инерцията на удара. Спрях да броя, това само ме караше да се нагласям за края на болката, а очакването не ми беше приятел. Приех тези удари като наказание за последствията от мисията ми. Заслужавах си всичката болка на света. Удар след удар – аз търпях. Бях изтощен. Тялото ми искаше учителя да престане, но аз самият исках да продължи. Бях отпуснал главата си надолу и не мислах за нищо. Стиснах зъби. Ударите ставаха все по-силни.

Yuuki написа:

- Хмммм. Може, защо не. Хахаха.
Въобще не се замислих, стаха и я изчаках.
- Каде си паркирала? Никога не съм сядала зад волана на кола.... Преди години когато бях в Япония, от клубът кадето работех, ми предоставиха една кола, но тя се управляваше гласно и само и казваш къде да те закара и тя си правеше всичко сама, беше забавно.
Пак почнах да говоря глупости, но на кой му пука?

Станах и тръгнах към импровизираният паркинг, който си бях създала. Стигнахме до моето бебче и аз нежно я погалих. Скокнах вътре, взех ключовете, които бях скрила няма да кажа къде и й отворих вратата, макар, че беше кабрио.
-Сядай!
Тя се настани зад волана и ентусиазирано хвана кормилото. Подадох и ключа.
-Така, нагласи си огледалото и седалката. Изключи скоростите, дай на контакт (ключа), изчакай малко, натисни съединителя и завърти ключа да запали. После включваш на първа и краката ти играят ножица. Това значи единият крак на съединителя, а другия на гъста. Това е старата школа, не е автоматик, затова плавно се опитай да я подкараш напред. Дръж волана стабилно, не се притеснявай, не прави резки движения. Пробвай.

Veskin7 написа:

Елфът ме налагаше, а ударите бяха отмерени и точни. Често повтаряше удари на едно и също място и болката ставаше все по силна. Не използвах похват да я намаля. Аз също бях любопитен да видя колко ще издържа. Ударите пареха по гърба ми, имах чувството че някой е нарязал кожата и ме бе полял със спирт. При всеки замах тялото ми се извиваше и усещах инерцията на удара. Спрях да броя, това само ме караше да се нагласям за края на болката, а очакването не ми беше приятел. Приех тези удари като наказание за последствията от мисията ми. Заслужавах си всичката болка на света. Удар след удар – аз търпях. Бях изтощен. Тялото ми искаше учителя да престане, но аз самият исках да продължи. Бях отпуснал главата си надолу и не мислах за нищо. Стиснах зъби. Ударите ставаха все по-силни.

Вескин издържа първите 100 удара макар и с малко мъка. Тялото му вече беше подуто и зачервено. И на него щяха да му останат синини, но всичко едва започваше. След 5 минутна почивка бе време за втори кръг. Елфа се нагласи и почна да го налага двойно по силно сега по корема.
-Почвай да използваш мозъка си.
Удряше ли удряше. Понякога се усещаше, че даже се наслаждава на това наказание, за смъртта на племенницата му. Въпреки, че не го обвиняваше нещо в него го караше да желае мъст и това бе неговият начин да я получи. Евенстийл удари Вескин в гърдите и чу лек звук. Нещо беше пукнало. Очакваше се, единият плюеше кръв другият сигурно щеше да има няколко счупени ребра. Трябваше да издържат всичко до последно.

/опиши мислите си и опита да успокоиш тялото с ума си/

При удара в гърдите усетих пронизваща болка. Костта бе по-скоро пукната. Време беше за медитацията. Изчистих съзнанието си. Представих си едно голямо и красиво дърво. Фокусирах се върху това. Изключих болката доколкото бе възможно. Стигнах до онова състояние в което мускулите са в покой а усещанията – притъпени. Така със затворени очи аз бях някъде далеч, виждах тялото си отстрани и Евенстийл който удряше с нарастваща сила. Кожата ми бе станала като от гипс – нечувствителна. Тялото ми се мяташе при всеки замах, но аз не се противях. Чак тогава се сетих, че Евенстийл е чичо на Бека. По някакъв начин усещах яростта му – не бяха просто силни удари за тренировка. Бях се примирил с вината си и поемах цялата отговорност за действията си. Само като приемеш боклата можеш да я изтърпиш. И физическа и душевна. На това бях научен. Отново не броях ударите. Не чаках и да свърши. Просто медитирах. Пред лицето ми беше Бека. Тя застана до дървото, което си представях и се усмихна. Сякаш пак бе жива, сякаш всичко между нас се върна. Това беше само моето въображение... нали? Не знам, но болката беше завоалирана. Учителят продължаваше.

-99,100.
Втората част свърши. Вескин бе в окаяно състояние - физически, но издържа без почти да мрънка. Явно медитацията или подобието на такава беше свършила работа. Полагаше му се 10 минути почивка. Евенстийл седна на земята и погледна към Аум, който още реанимираше на земята. Да, и двамата щяха да са в синини поне седмица ако не и повече.
-Държиш ли се Валак? - попита го той. - Между другото, когато свършим тук не ходете в лечебницата. Предупредил съм Наоки да не ви лекува, иначе целият урок няма голям смисъл. В реална битка, след рана няма да има кой да ви помогне и тогава просто ще трябва да стискате.

Казах му саркастично:
-Пушка съм, по-добре не съм се чувствал през целия си съзнателен живот.
Въпреки, че се чувствах като парцал, ми беше много гот, че минах изпитанието.

crazyfille написа:

Yuuki написа:

- Хмммм. Може, защо не. Хахаха.
Въобще не се замислих, стаха и я изчаках.
- Каде си паркирала? Никога не съм сядала зад волана на кола.... Преди години когато бях в Япония, от клубът кадето работех, ми предоставиха една кола, но тя се управляваше гласно и само и казваш къде да те закара и тя си правеше всичко сама, беше забавно.
Пак почнах да говоря глупости, но на кой му пука?

Станах и тръгнах към импровизираният паркинг, който си бях създала. Стигнахме до моето бебче и аз нежно я погалих. Скокнах вътре, взех ключовете, които бях скрила няма да кажа къде и й отворих вратата, макар, че беше кабрио.
-Сядай!
Тя се настани зад волана и ентусиазирано хвана кормилото. Подадох и ключа.
-Така, нагласи си огледалото и седалката. Изключи скоростите, дай на контакт (ключа), изчакай малко, натисни съединителя и завърти ключа да запали. После включваш на първа и краката ти играят ножица. Това значи единият крак на съединителя, а другия на гъста. Това е старата школа, не е автоматик, затова плавно се опитай да я подкараш напред. Дръж волана стабилно, не се притеснявай, не прави резки движения. Пробвай.

Явно много обичаше колата си. Галеше я и я гледаше с любов, интересно. Усещах някакав приток на адреналин и започнах да изпълнявам инструкциите и. Дръпнах седалката малко на зад, че с обувките ми беше леко тесничко. Нагласих огледалото, да се надявам да е добре. И останалите работи. Завъртях ключа и натиснах педала. Започвах да се поизнервям. Натиснах май малко по-силно и колата подскочи на пред и пак спря.
- Ъммм, май това ен беше добра идея.

Натисна по-силно отколкото трябва и колата поднесе. Малко подскокнахме. Един кичур падна от опашката ми. Оправих я и я погледнах. Хванах кормилото заедно с нейните ръце на него и поставих крак на част от педала с гъста. Натиснах леко, колата почна да се движи плавно и излезнахме на пътя. След минута усетих, че Анита почва да държи волана стабилно и я оставих да продължи сама.
-Така, не се притеснявай. Давай бавничко. Ще направим едно кръгче по пътищата и после ще се върнем.

/Петя пиши направо на пътищата как караш и си правим лаф /

Dakata написа:

Казах му саркастично:
-Пушка съм, по-добре не съм се чувствал през целия си съзнателен живот.
Въпреки, че се чувствах като парцал, ми беше много гот, че минах изпитанието.

Сарказмът не се понрави на елфа. Не за това са тук учениците му, той самия не беше живял повече от хиляда години, за да може някакъв хлапак да му прави физиономии, но реши да не го отразява, прекалено благороден бе. Само му каза с иронична усмивка:
-Значи да се постарая повече следващият път?
Наблюдаваше момчетата с усмивка. Тези двамата бяха образи.

Станах от земята, писна ми да лежа и му казах:
-Koлкото повече ни биеш - толкова повече сила ще има за нас.Поне според мен е така.Колкото са по-трудни изпитанията, толкова по-силен ще изляза след завършването им.
Бях тук да стана силен, а не да се лигавя с леки тренировки.Колкото по-тежки бяха за мен, толкова повече ми е интересно и имам по-голяма мотивация да ги довърша.

-Ще видим.
Елфа стана и се доближи до вързаният мъж.
-Е, Сентинел, почина ли си? Мисля да продължаваме. Не искам Валак да си помисли, че ти давам повече гратис отколкото на него.

- Готов съм. – отвърнах.

Знаех какво трябваше да правя. Концентрирах се и затворих очи. Извиках пред себе си онова видение, което имах при опита ни да разрежем колоната. Предполагам виждах с третото око. Сияйните лъчи се появиха около тялото ми и миниатюрните изригвания също. Енергията беше около мен, сега трябваше да я подчиня на желанията си. Наредих на лъчите да се подредят около тялото ми и да сформират втора кожа. Първоначално не знаех как да си го представя, но после дойде идеята за люспи. Драконови люспи ако трябва да сме точни. Те са здрави и дебели. С волята на съзнанието си аз започнах да оформям щита. Лъчите станаха виолетови, люспите бавно се оформиха. Усещах се сигурен. Но когато елфа нанесе първия удар се разконцентрирах и замалко да изпусна щита. Напрегнах се и си го представих ясно. Направлявах енергията стегнах я и дадох цялата си воля. Мина известно време преди да свикна да поддържам люспите при ударите и докато това стана аз ту абсорбирах, ту пропусках да се защитя от удар. Болката беше убийствена. Когато най накрая щита се стабилизира аз бях понесъл доста удари и бях изтощен. Канализирах остатъка от енергията да ме поддържа в съзнание и след това я разпределих и за щита. Така беше малко по-слаб, но поне бях жизнен. Така да се каже, защото колко жизнен може да е човек след толкова много бой? Така си висях на клоните и търпях, поддържах концентрацията си, а когато това не беше достатъчно, аз извиках спомените си. Пак видях Бека и всичко което преживяхме. След това видях смъртта й. Гняв и ярост се надигнаха в мен, дойде ми силата. Енергийните люспи засияха силно. Използвах това за да поддържам щита до края на упражнението. Дишах колкото се може по равномерно. С всеки удар аз си представях по един паднал огнен демон и това ми даваше сили да продължа да използвам магията си. Цялото ми същество крещеше за почивка, но аз му казах да търпи.

Евенстийл почна да удря с тройна сила. Вескин се справяше добре. Малко несигурно отначало, после стабилизира. Но към 74-тия удар елфа почна да забелязва точно това, което не трябваше да става. Изглежда Вескин използваше магията си с отрицателни мисли. Тя стана по-голяма и силна, да, но прекалено за нетренираното му тяло и почна да си личи как го поглъща малко по малко. Евенстийл спря и разтърси мъжа така, че да прекъсне връзката.
-Какво правиш, момче? Използваш прекалено много за тялото си. То не е свикнало на напрежението. Искаш да те погълне и да ти се спука сърцето ли?
Той продължи като се обърна и към Валак:
-Запомнете! Ващата магия е бяла, сиреч чиста. Чистата магия не се захранва от гняв и омраза. Може да се превърне в пагубна за този, който я е използвал по този начин. Затова се разделят на бяла и черна. Черната може да се храни с негативни емоции, бялата не.
Елфа въздъхна:
-Нови 50 удара, Сентинел. Пробвай пак.
Ударите почнаха отново с ужасна сила.

Проклятие! Значи затова тялото и умът ми крещяха. Наистина усетих как яростта ме поглъща. Колко съм глупав! Трябваше да се сетя, че това не е начина. Добре. Значи трябва положителна емоция. Успях да извикам отново лъчите енергия, оформих люспите. Този път си представих лицето на Бека и нейната усмивка, щастливия й поглед след като бяхме се отдали един на друг. Тя беше пред мен, бях отново радостен. Щита се заздрави, болката стана поносима. Изведнъж стана нещо неочаквано. Люспите засияха по-силно, лъчите ме обгърнаха и вече не усещах изтощението. Чувствах се спокоен, сякаш в прегръдката на Бека. Не знам защо се чувствах така, аз не контролирах това. Само поддържах енергийните люспи. Започнах да чувам плясъка от ударите някак далечно. Евенстийл удряше с четворна сила. Клоните едвам ме държаха. Потокът енегрия идваше направо от душата ми и зареждаше щита. Емоцията от това което си представях ми даваше сили, но да я извикаш бе по-трудно отколкото негативната емоция. За миг в сърцето ми пак се прокрадна мъката от загубата и щита отслабна. Понесох няколко жестоки удара и се превих. После се сетих, че Бека сега е на място където никой не може да я нарани. Това ме успокои, виждах я там горе, цялата в бяло. Енергията пак потече по правилния начин. Ударите на елфа продължаваха, все пак умора имаше у мен. Но тя бе не защото ме биеха, а защото поддържах щита вече доста време. Трябваше да издържа още. Усилих представата си и чувството за покой нарастна. Така смирен аз понасях болката. Скоро трябваше да свърши.

Ударите свършиха. Вескин беше в окаяно състояние, но меча още бе здрав. Време бе да се счупи.
-Така, такааа... - говореше на себе си елфа докато обикаляше увисналия мъж.
Застана странично от него, вдигна високо меча и с невиждана сила го стовари върху врата му. Въпреки щита, удара бе толкова мощен, че Вескин се строполи на колене, а клоните се счупиха. Клоните да, меча не. Евенстийл отиде пред него, приклекна и го удари под брадичката като със стик за голф. Сентинел изхвърча няколко крачки назад и падна по гръб. От брадата му потече кръв. Ев застана над него и го удари в стомаха. Мъжа се приви на две, но меча още се държеше. След още два удара в гърба, половината дърво изхвръкна, рикошира в земята и се заби в носа на Валак. Главата му отскочи назад и струйка кръв бликна. Горкият....От страни всъщност беше доста смешно. Така завърши днескашната тренировка на момчетата, а още беше само обяд.
Ев седна между тях, трябваше да си починат.
-Е, момчета как ви се стори днешното изпитание?

/Веско получаваш издръжливост- 1во ниво; интелект-5; защита-10, късмет-1;опит-7/