БЕЗСМЪРТНИТЕ ПЕЩЕРИ

Подземията наподобяват лабиринти. Отделните части са пещери, където учениците развиват физическите си способности. Това е любимото място на вампирите Сергеевич. Те често стоят тук по цели нощи и само един бог знае какво кроят.

Навлизайки в Подземието осъзнах, че лесно мога да се изгубя. То представляваше лабиринт от коридори, издълбани в скалата, някой добре оформени и с подпори, други овални и осеяни със сталактити и сталагмити. Имаше малко, но достатъчно светлина, която идваше от факлите по стените..

Реших да тръгна направо и стигнах до врата. Влязох в голямо помещение, в средата на което стоеше закачулен мъж в кафеникав шлифер.

- Здрасти. Вие ли сте Колин Локър? – попитах.

След няколко секунди вглеждане Вескин забеляза и друг мъж, стоящ срещу закачуленият. Сякаш бе потънал в сянката и силуетът му едвам се различаваше:
-Mon ami, недей така! Не бих те измамил. Не мамя приятелите си.
-Приятели!?
-Мon dieu, вие англичаните сте толкова студени.
Чак сега Сентинел видя как на масата, на която бяха седнали се цепеше тесте карти. Когато го забелязаха, скритият мъж се показа и заинтересовано го загледа. Той бе висок, с черна дълга до раменете коса, облечен в червено манто и много привлекателен.
-Виж ти, имаме си ново попълнение! Какво ще го правим Колин?

Колин се обърна. Студеният му поглед прониза новодошлия и той като че ли трепна. Движенията му бяха плавни и много добре преценени. Както го погледна, така и се обърна към Франсоа.
- Да направим едно раздаване а новия ще ни брои точките, а !?!

Класика. Подходът с пренебрежително поведение. Тест за търпеливостта и нервите на новите ученици. Кой знае какво още щяха да измислят двамата зевзеци. Бях обръгнал на хитрините на предишните си учители и това не ме изненада. Любезно казах:

- Съжалявам, никога не съм играл на карти. Не мисля, че ще мога да ви броя точките... Но бих могъл да раздавам...

-Mon ami, той ли ще раздава?! Не ми ли вярваш?- направи нацупена физиономия Франсоа.
-Не! Ей новия, идвай да раздаваш.
Франсоа му подаде стол и тримата почнаха. След около 40 минути французина метна картите си на масата с доволна усмивка:
-Кент флош роял! Хаха....Видя ли Локър, просто не можеш да ме биеш.
Тези двамата бяха образи и половина. Вескин почна да се чуди дали изпитваха търпението му или наистина си бяха такива.
-Е беше весело, а сега викам да го помъчим малко, а?

Двамата другари станаха и се запътиха към другия край на помещението.
- Ей, новия - провикна се Колин - я ела насам.
След като самурая беше достатъчно близо, усети нещо което тупна глухо до него на земята, като погледна - единият му крачол беше разцепен а в земята стърчеше забито тъмно острие.
- Урок номер едно, малкия - не оставяй емоциите да те водят. В този момент можеше да е разцепено гърлото ти, а не крачола. Сега вземи един от късите мечове на стената и ми покажи защо са те пуснали вътре.

Впечатляващо. Сега бе мой ред.

Реших да му покажа движенията които ежедневно съм тренирал в продължение на 8 години, а след това щях да пресъздам действията си от последната битка с главорезите, които нападнаха кервана ми на път за Чехия. Речено – сторено.

Взех меча. Наистина добре изработен. Показах най-добрата си форма – бързи и точни удари, лъжливи движения, премятания, блокове и тичане по стени. Тук нямаше емоция. Всичко беше рутина. Разбира се вложих целия си хъс в това показно. След десетина минути приключих и застанах мирно в средата на залата. Очаквах критичното им мнение.

- Хъх... ти на това му викаш показно а? Я вземи се стегни малко и покажи какво наистина си научил. Това дето го показа го знаят учениците от 5ти клас тук... Ей тука има едно метално чучело. Уловката е че ако не ти е прецене удара... ще разбереш - едва доловима усмивка се показа на леденото лице на Колин. Започни когато си готов, постарай се.

/опиши опита си по-подробно, не само с наименованията на движенията /

Мда. Проблемът с металните чучела беше, че ако не удариш както трябва, меча ти отхвърча и можеш да се нарежеш. Трябваше много добре да преценя силата си, което всъщност бе целта на занятието. Е, поне имах добър стимул...

Секунди концентрация. Направих превъртане във въздуха за повече инерция и замахнах към краката на чучелото, след което продължих да се извъртам и нанесох промушващ удар в гърдите му. Не използвах прекалено много сила, гледах ударите да са точни и смъртоносни както в реална битка. От метала захвърчаха искри. Продължих със серия диагонални удари отляво и отдясно в шията на чучелото, после хоризонтален замах през кръста му, като след това се завъртях и описах дъга с меча, която завърши прерязвайки гърлото.

Отдръпнах се за втори рунд.
Рязко замахнах отдолу нагоре през корема и гърдите на чучелото, продължих в завъртане и нанесох удар в ключицата. След това направих диагонален разрез през левия крак, последван от промушващ удар в корема. Изтеглих меча назад, покосих краката, след това се извъртях и описах дъга през лицето. Нарочно избягвах ударите с превъртане, защото бяха по-силни и можеха да разрежат човек, но не и метално чучело.

- Добре новако, нека ти покажа какво искам от тебе.
Колин се извърна, взе малък меч от стената, мекото сияние от матовото острие показваше точно къде се намира меча... когато беше в покой. Когато Колин замахваше малцина можеха да видят острието, тези които го виждаха - беше последното нещо което някога виждаха.
- Ударите ти имаха смисъл, но влагаш прекалено много сила в началто на атаката. Дай скорост на тялото си когато започваш атаката и сила при завършека и.
Колин се завъртя около чучелото като мечът се движеше нарочно бавно. От чучелото захвърчаха искри. След като приключи покани самурая да погледне.
- Резките които направих - направи ги и ти!

/ Опиши опита си за резки по чучелото, остави оценката на мен /

За пръв път от много време насам съжалих, че предишното ми обучение беше прекъснато с разрушаването на манастира. Бруталната атака изникна отново в ума ми. Заедно с цялата ярост и паника по време на безумната сеч. Поех си въздух и прогоних спомените. Локър каза да не се оставям на емоциите и беше прав. Когато се успокоих застанах пред чучелото с меча в ръка.

Да повторя резките. Огледах първо неговите и ги запомних. Отдръпнах се и повторих неговите движения доколкото бе възможно: Рязък удар отдолу диагонално през гърдите, след това извъртане отстрани и замах надолу през ключицата, завъртане и замах през гърба напречно. Последва разрез през лявото бедро, отново завъртане и замах през гърлото на чучелото.
Осланяйки се на умението ми да се уча бързо, аз изпълних атаката като следвах инструкциите: повече скорост в началото и сила в края на удара. Стараех се моите резки да са до неговите.

През цялото време докато самураят следваше инструкциите на Колин, Франсоа стоеше неподвижно облегнат на една стена и наблюдаваше. Хах, копелето си го биваше. Все още не можеше да се реши кой от двамата е по-добър. Отношенията им бяха особени- ту колеги, ту до някъде конкуренти. Хлапака също напредваше, макар и с мъка, но на Франсоа му доскуча затова реши да се впише в обстановката.
Веднага след опита на самурая, без да му дава и минута отдих, напълно незабелязано даже и за другият асасин, той изкара шест куная и ги хвърли със светкавична скорост към младежа. Те преминаха през очертанията му и се забиха в стената като описаха формата на главата му.
Когато Сентинел се обърна стъписан още четири летяха към него.

/напиши защитата и опита си да отблъснеш кунаите, позволявам ти да опишеш успеха си с два от тях, другите два аз ще реша дали ще успееш да отблъснеш/

Колегата на Колин не ми остави никакво време да разбера какво става и защо. Остриетата летяха към мен. Някак успях да наглася меча си да отбие двaтa от тях едновременно. Всичко беше като на забавен каданс. Лявата ми ръка се стрелна към по-близкия кунай с намерение да го хване, докато аз се накланях избягвайки последния. В този момент въобще не знаех дали ще успея. Сякаш времето съвсем спря. После всичко се разви с главозамайваща скорост...

Накланянето даде резултат макар и на късмет. Кунаят се размина на милиметри от темето на самураят. С другият обаче резултатът не беше същия. Той се заби в дланта му при опита да го хване. Много странно да се опита да го хване при скоростта, с която лети. От ръката му бликна кръв. Това нямаше никакво значение за французина. Остави му време точно колкото да махне оръжието от дланта си. Светкавично извади още 5 куная и пак ги хвърли към младока.

/Хайде пак. Използвай повече креативност физически/

Бях свикнал на болка и не обърнах особено внимание на раната. Мина ми мисълта, че може би Франсоа ми е ядосан задето предложих да раздавам картите. На него не му хареса недоверието на партньора си. Явно е решил да си го изкара на мен.

Този път имах малко повече време за реакция. Направих странично салто, отмествайки се от пътя на три от остриетата. Докато бях с главата надолу, нагласих меча си да отбие другите две. Въпрос на опит. Дали го имах – щеше да си покаже.

Добре е човек да е подвижен, в негова полза е. Трите куная се забиха в стената. Вескин успя да избегне и последните две, но те избиха меча от ръката му и той се търкулна на пода.
Франсоа застана точно срещу него, на 4 метра разстояние:
-Последен опит, garson. Избегни ги без оръжие.
От нищото в ръцете му се появиха десет куная - по един за всеки пръст. Той почна да ги мята един след друг по младока, който на свой ред трябваше да ги избегне иначе ставаше на решето.

/последен опит, давам да ибегнеш седем, последните три решавам аз/

Адреналина от раната ми дойде от полза. Реакциите ми бяха по-бързи. Извъртях се на пета, отскочих назад и настрани към стената, след което я ритнах, за да се оттласна и направих задно превъртане. Избегнах повечето кунаи. Останалите три все още летяха към мен, докато бях във въздуха. Завъртях се около себе си все едно се търкалям настрани. По ръцете и краката си имах метални предпазители. Ако всичко бе точно както го исках, щях или да ги избегна или да се забият в метала.

Единият кунаи се размина на косъм. Другият улучи предпазителя на коляното и падна на земята. Колкото до третият, въпреки изчисленията на война, се заби в рамото, в частта където предпазителят свършваше. Вескин падна на краката си. Франсоа безизразно го приближи, хвана забитият кунаи и рязко и болезнено го измъкна от рамото:
-Това, че носиш тенекии не означава, че си успял. Казах ти да ги избегнеш.
Той погледна към Колин:
-Не знам, справя се макар и не напълно, но не мисля, че е за нас. Той е самурай, а ние сме убийци. Трябва му мечмайстор. По-добре ще е при Евенстийл. Оставам решението на теб.
С това загадъчният тъмнокос мъж излезе от залата, въртейки кунаят на кутрето си.

/Вескин получаваш атака-6, късмет-1, защита-5, подвижност-10, опит-10/

- Вескин, Вескин, Вескин... какво да те правим... Имаш заложби но... ти трябва повечко тренировка. Уменията ти са добри, но не са перфектни. Мини през някой, който да те научи да боравиш по-ловко с остриетата. Изкови някое и друго за себе си, така ще имаш връзка с метала, това ще ти помогне да ошлайфаме перфектния ти профил. За сега мини през елфа и се запознай с него и уменията му. След като приключите мини да се позабавляваме пак. Успех малкия!
Колин тръгна към изхода на подземната галерия, на входа се обърна и каза:
- Ако те притесняват раните мини през лечебницата - не искам шефа да помисли, че сме тренирали върху тебе...
Колин натисна врата и излезе, врата се затвори с лек шум. Самурая остана сам в галерията.

/ Почини си и намери елфа в градината /

Странно. Тези двамата убийци смятаха, че първо трябва да уча при въпросния елф? Това значеше ли, че Гридор е сбъркал в преценката си, като ме насочи при Колин? Кой бе прав – главния учител или асасините? Или причината е в мен – не съм показал нужните качества?

Тепърва щях да разбера. Аз съм упорит. Ако трябва щях да уча половин ден при елфа Евенстийл, а другата половина при асасините. Нямаше да се откажа толкова лесно.

Раните ми не бяха сериозни. Превързах ги както умея и се почувствах по-добре.

Сега по-важното за мен бе да отида да погреба стария си учител. И да взема неговото завещание – ключа за учебника и меча. Пътуването щеше да е опасно. Може би онези демонични създания, които избиха Драконовите войни, бяха още там... Нужна ми бе малко помощ. Запътих се към Кабинетът на Гридор и Милена, за да попитам относно моето пътуване. След като попитам щях да отида в градината при елфа Евенстийл. Денят не трябваше да се пропилява.

Дойдох в подземията, да търся този Айвън. Беше задушно, но бързо се свикваше. Отделните пещери бяха големи и приспособени за какво ли не. Минах покрай една, в която имаше уреди за мъчения. Смятай! Друга беше пълна с боксови круши и чували, в трета по стените бяха окичени хладни оръжия, а вътре имаше двама мъже. Не им обърнах особено внимание. Усещах вампир и вървях след миризмата му. Ето че я достигнах. Влезнах в това подразделение и видях белокос вампир с очила с червени плаки, бели очи, бледосивкава кожа и малки заострени ушички. Този си беше чистокръвен, само те имаха такива уши. Пича си правеше мухабет с една вампирка почти същата като него. Явно бяха роднини. Облегнах се на стената, залата нямаше врата и ги загледах...

- Скоро трябва да приключим с тази история, знаеш, че ми омръзна блуждаенето на това създание от единия свят в другия, ще трябва да решим какво да го правим, на всичкото отгоре се очертават трудни времена за намиране на криотикс. Минералът, както знаеш е доста рядък а ни е необходим за да приключим, ще трябва някой да ни намери...
- Мон ами... знаеш, че винаги се намира начин, все ще се намери кой да ни помогне. Ще се повъртя около шефа, току виж ни отпуснал някое крехко агнешко което да ни свърши работата... Пък и знаеш, че е важно количеството а не качеството на минерала...
След този разговор и двамата се обърнаха към присъстващата на разговора им девойка.
- Бихте ли ни обяснили защо толкова неучтиво подслушвате разговора между хората? - Айвън си придаде физиономия на разочарован, докато Саша се загледа злобно.
Гледката не беше никак лоша и за двамата, младо стройно момиче - точно по вкуса на кръвожадните изверги от дълбините на океана, които им доставяха криотикс.
- Какво ще обича ваша милост, с какво да Ви услужим? - думите на Айвън бяха ледени, след тях размениха поглед със Саша, поглед който ако девойката можеше да види едва ли щеше да стои повече при тях.

За малко да се пребия по стълбите, явно новите ми очи имаха старите недостатъци. Следващият път ще питам Арида кога ще мога да ги изключвам за да ползвам предимствата на сенчестата си страна. Интересно място е подземието. Идеално за сянка. Има много много места в които да се скриеш и да останеш незабелязан за никого... дори и за опитните. Минах покрай стена покрита с разни древни надписи а след нея се откри галерия пълна с оръжия. Щеше ми се да я поразгледам но... предният път не завърши добре, нека не рискуваме.
След кратко лутане намерих двама младежи в едната от стаичките.
- Добър ден, капитан Нероу търси Миньон... ъъъъ.. не знам малкото фи име - по дяволите пак изфъфлих, не съм се оправил напълно.

Admin написа:

- Скоро трябва да приключим с тази история, знаеш, че ми омръзна блуждаенето на това създание от единия свят в другия, ще трябва да решим какво да го правим, на всичкото отгоре се очертават трудни времена за намиране на криотикс. Минералът, както знаеш е доста рядък а ни е необходим за да приключим, ще трябва някой да ни намери...
- Мон ами... знаеш, че винаги се намира начин, все ще се намери кой да ни помогне. Ще се повъртя около шефа, току виж ни отпуснал някое крехко агнешко което да ни свърши работата... Пък и знаеш, че е важно количеството а не качеството на минерала...
След този разговор и двамата се обърнаха към присъстващата на разговора им девойка.
- Бихте ли ни обяснили защо толкова неучтиво подслушвате разговора между хората? - Айвън си придаде физиономия на разочарован, докато Саша се загледа злобно.
Гледката не беше никак лоша и за двамата, младо стройно момиче - точно по вкуса на кръвожадните изверги от дълбините на океана, които им доставяха криотикс.
- Какво ще обича ваша милост, с какво да Ви услужим? - думите на Айвън бяха ледени, след тях размениха поглед със Саша, поглед който ако девойката можеше да види едва ли щеше да стои повече при тях.

-Неучтиво е и да ви прекъсвам, като сте толкова погълнати от разговора си. Спокойно, изобщо не ви слушах.
Изгледах ги. Досмеша ме когато белокоска заговори на френски с руският си акцент. Чистокръвни вампири.... мислят се за голямата работа. Не, че не бяха, но това е друга тема.
-Казвам се Евгения Мариовска и търся Айвън Сергеевич, това трябва да си ти предполагам. Изглежда ще съм ти ученичка Айвън. Ха честито!