БЕЗСМЪРТНИТЕ ПЕЩЕРИ

Яко. Ред е за слизане. Отпуснах магията си за секунда, за да мога да падна. Когато това стана се преобърнах. Сега трудното. Пак за секунда изпълних всеки един мускул, всяка една кост, всяко косъмче даже с магия. Трябваше да падна на крака и то с леко приземяване. Магията ми пак прие функцията на двойна кожа, но сега изпратих част от нея и надолу. Това трябваше да застопоти тялото ми и да поеме тежестта. Хрумна ми да изпратя част и от аурата. Не знам дали трябваше, но за всеки случай. Тя излетя надолу. Можех да я видя - сивкавата ми аура се застопори на няколко метра под мен готова да поеме "удара". Докато падах надолу свих крайниците си и леко наведох кръста. Опитах се да направя сцеплението с въздуха по-малко. Струваше ми се, че магията си върши работата и падането беше ту бързо ту в същото време леко, умерено и сякаш аз го контролирах. С мисловни енергийни вълни се опитвах да контролирам гравитацията около себе си и да внуша на пространството около мен, че то се води по моите закони, а не аз по природните.
Вече почти стигнах земята. Вкарах цялата си амбиция в това приземяване. Изпънах стабилно краката и манипулирах магията така, че да ме накара да се застопоря без да се нараня. Да си падна така, все едно скачам от стол. Дано да успея. Всичко това ми се стори дълго, а всъщност се случи за секунди.

И Ния почти успя. Стъпи на земята, но силата която използва не бе достатъчна и тя падна.
- Е с практиката ще успееш. За сега става. Но следващия път ще го направиш 30 пъти. Сега, продължаваме или ще почиваш?






/ Получаваш Ходене по стени; Интелект - 5; Защита - 10; Подвижност - 5; Опит - 10; /

Както си бях паднала по гъз го погледнах отдолу и казах:
-Мисля, че ми стига за днес. Доста нападения ми дойдоха. Ще взема да си угодя и ще си почина.
Станах изтупах се.
-Ще се видим в други ден. Разбрала съм се да тренирам и за убиец. Мисля утре да мина през асасините. Е, джа.
Излязох си. Странно, но почвах малко по малко да свиквам с Айвън.

Влязох и се запътих към залата, където срещнах Саша предния път. Влязох и нямаше никой. Извадих ножовете и започнах да се упражнявам в тяхното въртене без да се порязвам и режех въздуха пред мен, все едно се биех с някой.

-Какво правиш тук, толкова късно?
Анита се обърна и видя вече познатият й прилеп. Той се разпръсна и Саша се появи в целият си бясък, седнала на земята, с вдигнати подпряни крака на отвора на пещерата. Въртеше косата си и гледаше изпод вежди момичето пред нея.

Хъм, май бе недоволна.
- Дойдох, защото ми се тренираше, ако не ви се занимава с мен, ще си отида, не искам да се натрапвам.
Прибрах спокойно ножовете по местата им на гърбът ми и я изчаках. Трябваше да разбера каква магия нося в себе си и до къде бяха пределите и. Това ме загложди днеска на пътя с дървото. Но някой трябва да ми даде насока къде да търся, но да видя дали и се занимава с мен и тогава ще питам

Лунатична усмивка се разля по лицето на Саша. Тя се обърна централно към Анита и червените й очи заблестяха заплашително.
-Тренира ти се....? Хахааааааа, да тренираме тогава. Научих те на телекинеза онзи ден. Време е за по-сложната част. Премести....
Вампирката обходи с пръст цялата зала, върна го към себе си и се посочи:
-....Мен....
Анита имаше учудено изражение. Саша наведе глава на една страна, с полуотворена уста и същия кръвожаден поглед.
-Какво има, момиче? Объркана ли си? Премести ме с магията си, на основата на телекинезата. Накарай ме да летя...
Тя направи жест с ръце като крилата на птица и се застопори както си беше с вдигнати крака.

- Това е интересно, да видим.
Използвах същата техника както с предметите, но този път не се опитвах да вникна в същността и, защото се съмнявам да се получи. Направих "моста" от енергия и магия и я обвих в нещо като плътен пашкул, който да я повдигне и да я премести. Задържането бе леко опърничаво, но използвах цялата си упоритост и хъс за да не я изпусна. Загледах се в нея и зачаках реакцията. Забавянето бе с няколко секунди, но какво да е прави...

Саша почна да се повдига и леко да се приближава към Анита. Въпреки, че е слаба, в момента на дампирката й се стори, че тежи 200 кила. Малко преди средата на залата магията се развали и Саша падна на земята. Тя погледна момичето, направи жест с ръка и Анита се озова залепнала за стената в другия край на пещерата за секунда.
-Пак и от там. Докарай ме при себе си, използвай повече магия, опитай се да усетиш кожата и тялото ми. материята е крехка така, че внимавай как ще постъпиш. Хайде, моме, не ме карай да чакам.

Когато ме запрати в стената усетих забиването на ножовете в гърбът ми. Отдръпнах се на няколко милиметра от стената, колкото да не ги усещам. Започнах отначало и направих това което каза. Бях се съсредоточила и се концентрирах максимално. Внимателно я обгърнах и пуснах магията по кожата и. Замислих се за момент и реших да използвам същото, което направи и тя. С дясната си ръка все едно обхванах "моста" И я придърпах към мен...

Саша се повдигна пак във въздуха и се понесе към стената. Бавно малко по малко след няколко минути тя беше лице в лице с Анита. Развали магията и стъпи на краката си.
-Браво... - прошепна тя като доближаваше устните си до тези на момичето. Съвсем леко я докосна с тях и наведе главата си към гърлото й. Стискаше я здраво с ръце и Анита не можеше да мърда. Сергеевич изкара зъбите си и понечи да ги забие в меката й кожа. На милиметър разстояние се спря, замисли се и я пусна.
-Не си готова още.
Обърна се и тръгна към изхода. Докато вървеше говореше:
-Справи се, но много бавно. Искам да се упражняваш върху някой. Ако и той умее телекинеза още по-добре. Упражнявай се и след няколко дена ще видя резултата. Сега изчезвай.
Саша излезе и потъна в мрака на подземията.

/Мацко получаваш Телекинеза на хора - сила-5;интелект-5;подвижност-3;опит-5/

Седях втрещена..
- Какво по......?
Отърсих се и излязох. Знаех с кой трябва да тренирам, но по късно през деня щях да я потърся.

Дойдох тук и май пак бях подранила. Не си носих саите, значи нямаше да ги мятам насам-натам. Обаче имах друга домашна. Застанах срещу стената и отпуснах магията си. Успокоих се, изчистих умът си. Защо ли винаги идвам тук ядосана или притеснена. Ебала съм го живота. Както и да е. Отпуснах се тялом и духом и не след дълго бях напълно спокойна и концентрирана. Разстлах енергията си по цялото тяло, най-вече по ръцете и краката. Вкарах и аурата и се получи така познатата ми "смазка", втора кожа - сила за мен, невидима за другите. Тя попи в кожата ми, ако сега поставих пръста си на лист хартия щеше да се получи отпечатък от нея. До толкова подробно се беше разляла по кожата ми. Поставих дланта си на стената и усетих как тя залепна. Махнах я и пробвах с другата. Време беше за краката. Колко беше казал Айвън? 30! Да почвам тогава. Вдигнах крак и го залепих за стената. Ходилото ми беше обгърнато от магия, имах чувството, че няма сила на този свят, която да развали баланса ми. С тази вяра, с тази магия и с тази концентрация поех нагоре. Стана по-бързо от предният път. Изкачих се до тавана, а косата ми не се вееше надолу. Събрах цялата енергия в краката, по цялото продължение, пуснах се и паднах. Изпратих сместа към земята и долу се получи нещо като дюшек, който да ме застопори. Този път приземяването беше гладко. Станах и почнах отново. Продължих в този дух и нямаше да спра докато не си направя 30 пъти. С всеки следващ път магията ставаше все по-комфортна с тялото ми, а приземяването все по-лесно.
-23....
Отново.
-24...
И отново. Докато чаках Айвън щях да ги направя, ако не и повече.

Айван седеше в сенките и наблюдаваше напредъка на ученичката си. Остана доволен. Тя успя последните 15 пъти да слезе без проблем. Тъкмо тръгна към нея да я поздрави и да види какво иска да научи когато пред него тупна Алис и в ръцете си държеше завързан едно синеоко и с очила момче.
- Ето ти го.
- Ооо, Алис, пусни го де. Не е нужно да го връзваш.
- Не искаше да дойде Айвън, трябваше.
- Добре добре. - каза Айвън уморено. Не му се спореше.
- Хей аз нямам ли думата?
- Г-н Рийвс, бяхте необходим тука.
- А, да бе. Аз за това ли се махнах?
- Е, трябвате, проумейте го.
- Тц.
Рийвс седна и се облегна на стената, след като Алис го отвърза и тъкмо когато Ния слезе за последен път.

Spoiler:

- И за какво съм ви? Имаш си нова ученичка ли Айвън? Здравей, красавице. Аз съм Алекс Рийвс, приятно ми е.
Той гледаше Ния леко первезно и с лунатична усмивка на устните.
- Рийвс, колко пъти ти казвам да не флиртуваш с ученичките ми?
- Стига де, казах и само здравей?

Това бешеее....ъх, всъщност не беше нищо странно. Какво е странно в днешно време?
Тоя очилатко ме заговори. Изражението му не ми хареса, позволи си да ме гледа перверзно. Повдигнах едната си вежда и с безразличие му отговорих:
-Здрасти...
Обърнах се към Айвън, изглеждаше доволен от нещо. Към Алис също:
-Здравей отново. Виждам, че си се справила с лудия. Добра работа. Добър ден и на теб Айвън. Изглеждаш добре днес.
Нещо бях разговорлива с семейство Сергеевич днес.

- Съмняваше ли се? - Попита Алис и се засмя.
- Алис отведи г-н Рийвс в някоя друга пещера и ме изчакайте там.
- Добре, сполучливо учене на теб. - Каза Алис на Ния и изведе очилаткото, който простестираше.
- Ех, някой хора няма да се научат. Сега, какво би искала да научиш?
Айвън изгледа Ния приветливо, но и леко изпитателно. Бе намислил нещо, но зависеше от нея.

-Амм... - хванах се леко за челото - Не съм много в кондиция днес за мислене, така че ти избери.
Добре бях, но не ми се мислеше, в какво съм добра, какво имам да поправям и прочие. Каквото реши, днес е неговият де.

- Добре, така да бъде. Хъм, май не трябваше да гоня Алис и Рийвс.
Айвън щракна с пръсти и двамата тупнаха пред него.
- Айвън, изпитваш нервичките ми, а знаеш, не съм търпелива.
- Извинявай Алис, наистина, но Ния ме изненада просто.
- Добре, добре. Днеска ще съм по-мека с теб, заради нея. Та за какво съм ти?
- Ти стой на страна, трябваше ми Рийвс.
- Ха, добре. - Алис се строполи на земята до стената и застана да гледа шоу.
- Рийвс стани.
- Добре де, не е нужно да ми нареждаш.
- Напротив, нужно е.
Рийвс стана и застана пред Айвън.
- За какво е цялата тупурдия?
- НЯМА ДА МИ ПРОТИВОРЕЧИШ! - Гласът на АЙвън се промени, Ния се сети, за втори път го чуваше да говори така, Рийвс падна на земята като смазан.
- Ния искам да подплатиш гласът си с магия и енергия, да го направиш заповеднически и човекът пред теб, да загуби волята да не ти се подчини. Видя как действа сега се пробвай с Рийвс.
Очилаткото стана и започна да мърмори колко не му харесва това, сега бе време Ния да го накара да млъкне.

Брех, врагът да ти стане приятел или нещо подобно. Това с гласът е много интересно. Разбирам защо Ник не ме е научил. Той не търпеше някой да му заповядва. Не че понякога не го правех. Както и да е. Този наистина е доста досаден. Сега ще му затворя устата.
Погледнах белокоско. Погледнах го право в сините му очички. Съсредоточих се, освободих магията си и я абсорбирах в гърлото. Чернилката почна да се увива около гръкляна, по гласните струни и ги заобгръща като нежно ги галеше. Отворих устни, положих езика в долната част, за да не си мрънкам. Думите трябваше да излизат отчетливи и ясни. Разполових енергията на две. Едната част се застопори надолу по гърлото ми, стигна до дробовете и диафрагмата от където идваше силата и тембъра на гласа. Димът обви тази диафрагма и я подплати. Другата част заизлиза на невидими за другите нишки. Те полазиха по езика, като леко гъделичкаха грапавината, по небцето, по цялата устна кухина, даже и по зъбите и естествено по устните. Но не спрях до там. Продължавах да изкарвам черни нишки, които излизаха от устата ми и се отправяха към него. Стигаха до лицето му, заобикаляха очилата и проникваха в очите му, друга част влизаше през носа и устата. Избрах тези три места, защото бяха най-слаби и податливи. Особено очите. Те са прозорец на душата и този прозорец винаги стой отворен.
Време беше да кажа нещо. Енергията в дробовете ми набъбна, поех си дълбоко въздух с диафрагмата и бавно и строго му казах:
-МЛЪКНИ КУЧЕ И ПАДНИ НА КОЛЕНЕ!
Сякаш енергията подплатяваше думите ми. Гласът ми стана по-плътен, басов, нямаше грам несигурност и неувереност. Заповедта ми бе повече от сигурна. Въпроса бе дали ще я изпълни.

Рийвс само се обърна към нея.
- Миличка, ако ми го кажеш нежно и на ушенце по бих те послуша.
- Рийвс, стига.
- Но...
- Няма но.. Ния пак, не е нужно гласът да е силен, ако вложиш правилната интонация, няма да има някой който да не ти се подчини. Пак.
- Не е честно, мен не ме научи на такива работи... - Измрънка Рийвс и продължи все така да си мрънка.

Оххх, айде пак. Разстлах магията си пак по езика, вкарах я в гърлото. Тя попи в гласните струни, подплати ги, направи ги по-силни и издръжливи. Концентрирах се още повече от преди. Целта ми бе ясна- да накарам кучето да слуша господарят си. Погледнах го и отворих уста. Енергията ми заизлиза на снопове, които се вееха към него като вълни. Те щяха да подсилят гласа ми, без да е нужно да го напрягам. Поех си въздух и му казах съвсем спокойно, без напрежение, но адски заповеднически, сякаш смазвам мравка:
-Млъкни и падни пред мен, Рийвс.
Магията ми излизаше заедно със звуците. Всяка дума носеше доза силна енергия и проникваше в съзнанието му. И наистина сега гласът ми не бе толкова силен, но го чувствах много по-сигурен, твърд и подчиняващ.

Този път Ния разбра какво да прави. Айвън седеше и се усмихваше, как на Рийвс леко се подгънаха краката и той падна.
- Това е моята ученичка, Рийвс, а сега, Алис, вземи го и ще се видим после.
- Разбрано Айвън. - Алис стана и подхвана Рийвс за ръката. Докато минаваше покрай Ния и прошепна. - Някой ден, може би, ще можеш да ме победиш, очаквам с нетърпение да дойде този момент.
Усмихна и си и излезе с хленчещия под ръка. Айвън се загледа след тях и после се обърна.
- Нещо друго да искаш?




/ Получаваш Гласът : Атака - 5; Интелект - 5; Защита - 10; Опит- 5; /

Направих доволна стойка, когато зубара падна пред мен. Още по-доволна останах от думите на малката. Много добре знаех потенциала си и че той е голям и в това не влагах грам възгордяване, просто плод на години труд и още труд, който тепърва почва. Обърнах се към Айвън. Учудих се от удоволствието, което изпитваше че съм му ученичка. Не мога да разбера защо. Та нали първият ден му казах, че съм била жена на Николас Заргин. Може би са били приятели. Но Ник ми каза, че ги мрази всичките, а Айвън възлага големи надежди на мен. Всичко ще излезе наяве, няма къде да бяга истината. До тогава ще се възползвам от г-н Аристокрация.
-Айвън, Айвън, мисля, че до сега трябва да си разбрал, че не се задоволявам с малко. - усмихнах му се - Продължаваме. Нещо друго намислил ли си?

- Така да бъде. Сега искам да се вгледаш в себе си, в душата си. Да откриеш връзката между теб и някое животно. Примерно, сестра ми е прилеп, а Алис е лисица. Това не е вид шеипшифтинг, а строго идивидуално умение. Не всеки го умее добре и повечето отбягват да го използват. Има някой който стават на мъгла или вятър. Аз лично съм мъгла. Намери собственото си желание, какво да си.

Затворих очи и тръгнах да вървя. Вървях бавно като стигнах до стената. Положих пръстите си на леко влажната скала и започнах да я галя. Вникнах в съзнанието и душата си. Нещото, което искам да съм. След няколко минути коварна усмивка се показа на лицето ми. Вървях все още със затворени очи и говорех. Говорех вглъбено, обяснявах на себе си и на Айвън и в същото време бях пленена от думите си:
-Запознат ли си с черната мамба, Айвън? Тя е най-голямата отровна змия в Африка и втората по големина отровна змия в света. Тя е и най-бързата, развива скорост от 12 до 20 км/ч. Може да се катери по дърветата. Счита се, че е най-агресивната змия в света и може да нападне дори без да бъде провокирана. Представяш ли си я? Толкова величествена и опасна. Намирам я за прелестна. При ухапване инжектира 60 — 120 мг отрова, а само 10 — 20 са смъртоносни за възрастен човек. Да не говорим, че нападне ли хапе многобройно, особено по лицето, където отровата вниква по-бързо. Нервотоксинът парализира жертвата и смъртта настъпва от задушаване, причинено от парализа на гръдните мускули и диафрагмата. Отровата й е по-силна и от на кобра. Човек умира за максимум минута.
Отворих очи и го погледнах с горящи зеници.
-В това искам да се превърна. С това създание сме еднакви. Идваме, нападаме и си заминаваме.