БЕЗСМЪРТНИТЕ ПЕЩЕРИ

[quote="poli_dreamz]Нероу трябваше да спре да се размотава и да се вземе в ръце, ако не искаше и това да се превърне в битка.[/quote]

- Гледай си работата грознико както намериш за добре, на мене ми писна от вас и се изнасям. Аз може да ъм ученик но си имам достойнство.
При тези думи се надигнах и излетях през врата като мълния. Да се оправят аз нямам сили да се измия преди да легна, щял съм сенки да мотам... Озовах се пред вратата на стаята преди да съм мигнал още...

Двамата убийци повдигнаха рамене.
-Много му здраве! Явно не е толкова важен.
Двамата имаха много по-важна работа от това да се разправят с новобранци. Щом не иска да се обучава мястото му не е тук.

crazyfille написа:

Концентрирах аурата и енергията си в едно и с един замах я изтласках цялата към него. И да си бях получила сополките обратно, няма проблем, нали са си мои, ама не това бе целта. Отблъснах го на косъм преди да ме е докоснал с ръка и до толкова, колкото да се шмугна изпод него. Озовах се до него в легнало положение. Събрах цялата енергия и сила в дясната си ръка, стиснах юмрук, изправих торса и замахнах да го прасна в лицето.

Секунда преди юмрука на Евгения да се стовари върху лицето на Айвън, той се отмести. В следващия той бе на другия край на стаята. Юмрука и се стовари върху плочките на пода и ги счупиха. Бе използвала много от силата си, но не цялата.
- Май възобнових желанието ти да учиш? Ако бе по-бърза и по-силна, имаше малак шанс да ме достигнеш. Сега, искаш ли да те науча или да продължим с боя? Има добър потенциал в теб, ако искаш да го развиеш.
Айвън чакаше търпеливо отговора и. Можеше да стане велика с добра тренировка и правилните умения. Но за сега, нищо не можеше да направи.

Усмихнах се на себе си. Усмивка плашеща, но той не можеше да я види, защото бях с гръб към него. Ооо да, играта започва. Изправих се, обърнах се към него, докарах си леко разочаровано изражение и леко приведох глава.
-По-силен си от мен, признавам. Готова съм за уроците ти.
Добре, да видим какво ще измисли аристократа. Знам почти всичките им номерца, Ник се беше погрижил за това, но все пак, кой знае...може и да ме изненада. Съмнявам се...

- Така да бъде. Искам да усвоиш абсолютно всеки мускул на тялото си. Да можеш да го мърдаш самостоятелно и по воля, това е първата стъпка, към една голяма бързина. Ако успееш, ще ти кажа останалото. Давай.
Айвън зачака ученичката си. Имаше големи очаквания от нея.





/ Опиши опита си и остави на мен да преценя./

Добреее, да видим. отпуснах аурата и енергията си. Смесих ги в едно и те проникнаха в тялото ми. Стъпките бяха ясни - сместа попи през кожата ми, наслага се отдолу, а аз я изтласках навътре. Прониза всяка гънка на месото и мускулите ми, та чак до костите. Толкова надълбоко преди не бях я вкарвала. Усетих затопляне на тялото и малко напрежение. Издишах няколко пъти, опитвах се да успокоя торсът и краката си и не след дълго време напрежението изчезна. Почвах да чувствам силата си все повече и повече. Разпределих енергията си равномерно по всяка една част от тялото си, за да мога да ги контролирам еднакво. Беше време мозъка ми да проработи и да зададе команди. Аурата ми подплати мозъчните команди, които се изстрелваха като енергийни нишки и заповядаха на коремът ми да изпъкне все едно съм преяла. Така ще видя дали ще успея да подчиня мускулите си на волята ми.

- Не, не. Не цяла серия мускули. Само един! Ще ти покажа.
Айвън застана пред Евгения и тя видя как мускулът, който свързваше китката и лакътя се изду потръпна леко и пак спадна.
- Видя ли? Това с корема, можеш без усилия да го издуеш. Искам всеки поотделно. Даже на лицето. Давай.






/ Хайде пак./

-Ахааа...схванах.
Е добре де, изненада ме. Голямо браво!
Съсредоточих се. Абсорбирах магията си обратно и я влях в носа. Тя обгърна носната ми кухина и се насади на свързващия хрущял. Усещах го чувствителен и гъвкав. Представих си как ще накарам точно този мускул да се пречупи настрани, а после да се върне на място, все едно никога не се е отклонявал. Пак изпратих ясната команда подсилена с енергия и пробвах...

Този път опитът на Евгения бе сполучлив, страничния мускул на носът и направи гънка и се върна в първоначалния си вид.
- Добре. - Каза Айвън. - Виждам, че разбра. Сега искам половин час с всички мускули, от главата до краката, да направиш същото. Тогава, когато усвоиш всички мускули по отделно и се поупражняваш ще успееш да постигнеш така нареченото "пара бин ду". С него ще учим и други умения, но това е началото.





/ Описваш как успешно всички мускули ги тренираш, и тогава получаваш умението./

Това умение ми хареса. Потърках доволно ръце и почнах. Разлях равномерно енергията си. Един по един мускулите щяха да се променят. Почнах от главата. Насадих магията в очите си и вдлъбнах очните ябълки. Сега знам как се чувстват слепците. Върнах ги обратно, чувството не е от най-приятните. Повторих и потретих очите, за да свикна. Продължих пак с носа. Сега бе по-лесно. Време е за устата. Разлях магия по устните и ги огънах - образуваха елипса, после вълна и накрая ги върнах в нормалната им форма. Колкото до врата, когато вкарах аурата си в него го пречупих. Беше леко болезнено, но след няколко опита свикнах с усещането. Мускула не бе от най-податливите, но като отпуснах още повече магия нямаше изход освен да се подчини. Продължих с пръстите - пречупих ги един по един като не засягах костите, а само свръзките. Страхотна гледка, представих си, че чупя нечии други. Пробвах и неговият опит с китката. Енергията обви мускула и повтори движенията му - изду се, потръпна леко и пак спадна.
Повече от половин час се занимавах с това. Гърдите ги накарах да се вдлъбнат и станах плоска като мъж. Като се погледнах се разсмях истерично. Краката бяха най-трудни защото тях или ги мърдаш напред или назад. Но ми хрумна нещо друго. Обвих бедрото си с черната магия, подплатих кожата с аура и накарах мускула да се разшири. После се вдлъбна и все едно кракът ми отслабна с няколко кила. Интересното бе, че болка не изпитах. Гледката е болезнена, но благодарение на магията чувства нямаше, след секунди пак си беше изправено и гладко. Същото направих и с глезените. Мозъкът ми не спираше да контролира процесите. Беше чак забавно да виждаш как частите на тялото ти се изменят. Чудя се дали може да прилагаш това и на другите.

Айвън седеше и наблюдаваше ученичката си. Беше много доволен от напредъкът и.
- Сега ще си починеш или да продължим?






/ Поличаваш Умение "Пара бин ду" - Сила - 5; Подвижност - 10; Опит - 5; /

Тъкмо се заиграх, никаква почивка, споменах ли, че съм издръжлива кучка.
-Продължаваме, Айвън.
Усмивката се разля по устните ми. Колкото повече, толкова повече.

- Добре, така да бъде. Сега искам да застанеш в единия край на стаята и да се съсредоточиш. Визуализирай си как стой на другия край. Искам да си се представиш там и да оставиш на тялото ти да те пренесе. Това не е сложно. Наблюдавай.
Евгения внимателно гледаше как Айвън отиде в ъгъла и след едно мигване на клепачите и все едно тялото му само се пренесе на другия край. Цялото движение се виждаше, не бе бяг или подобно, а бързо движение на абсолютно цялото тяло.
- Ти си.




/ Опиши опита си. /

Много интересно. Защо ли Ник не ме е научил на тези работи? Какво, страхувал се е, че ще му избягам ли? Както и да е. Отидох на края на пещерата.
Освободих магията, която до сега стоеше напрегната и я разстлах по цялото тяло. Доколкото видях от показното му аура нямаше да ми трябва. Затова пак енергията проникна в мускулите. Освободих съзнанието си и вкарах въображението си в действие. Представих си как тялото ми се понася светкавично от единият край до другия. Магията ми се задейства като часовников механизъм, който забавяше времето, а забързваше тялото ми. Всяка гънка и нишка на цялото ми същество ми се сториха леки и по-подвижни от преди. Отпуснах част от нея навън, изпратих я към отсрещната стена и се опитах да направя връзка между мен и другият край. Сега само трябва връзката да се получи и да се принеса там.

Евгения тръгна, но малко преди средата на разстоянието падна.
- Отърси се от всичко. Не мисли за никакви стратегии и подобни и за усещания. Виж в главата си как стоиш там. Това е най-важното. Пак.

Изправих се. Да не мисля? Ще пробвам. Без да му кажа и дума поех голяма струя въздух, задържах го 8 секунди и издишах. Повторих процедурата, като с всяко издишане изпразвах съзнанието си. Нямаше да мисля за връзката между тяло и пространство. Нямаше да мисля за нищо, освен да си казвам и да повярвам, че ще се получи. Магията попи и обхвана всяка част от организма - мускули, скелет, нерви, всичко. Все пак не трябва да стане гаф и да се пренеса на части. Издишах още веднъж със затворени очи. В умът ми се насади гледката как за секунда от тук се пренасям там. Тази картина се повтаряше. Представих си как стоя там, след миг стоя в другия край, след миг съм до вратата, след още един пак се пренасям до стената. Почвах все повече и повече да вярвам в това. Енергията бе готова, чакаше само моята дума. Представата е по-силна от всякога.
-Пренеси ме - прошепнах аз и задействах всичките си сили.

И Евгения се "пренесе". Беше в другия край за няма и една секунда.
- Браво. Това бе вече друго нещо. Само ако успееш да не казваш нищо ще е идеално. Сега те оставям. Почини си. До утре.
Айвън щракна с пръсти и се изпари от погледа и.




/ Получаваш Пренасяне; Атака - 10; Подвижност - 5; Опит - 5; /

Хмм, кой да предположи, че контето си разбира от работата. Извадих цигара и запалих. Това оправи цялото ми настроение. Тръгнах към изхода. Малко преди да излезна главата ме заболя, изпуснах цигарата и се хванах за челото. Картинката беше само няколко секунди, но достатъчно ясна: видях русокоса, ниска вампирка със странно облекло, запознахме се. След това видението изчезна, болката намаля и се изпари след време. Мразех всичко това, беше си цяло мъчение. Не искам да знам какво ще се случи, не искам способностите на майка си. Иронично нали - да имаш нещо, което не желаеш и да не можеш да се отървеш от него. Като се замислиш ненужна дарба, да виждаш бъдещето и въпреки това да не можеш да го промениш. Взех цигарата от земята и запуших. Махнах се от тук замислена.

Доста се лутах докато намеря това място. Добре, че имаше хубава голяма табела на входа. Влязох и тръгнах на пред. Не знаем къде да търся Саша, но дано бе тук. Припявах си леко.

There's a little creepy house in a little creepy place
Little creepy town in a little creepy world
Little creepy girl with her little creepy face
Saying funny things that you have never heard

Do you know what it's all about
Are you brave enough to figure out
Know that you could set your world on fire
If you are strong enough to leave your doubts

Докато Анита си пееше от някъде се чу кокетен женски глас:
-Коя си ти и какво търсиш тук?
Колкото и да се оглеждаше в тази пещера нямаше никой, освен нея.

Хах, интересно, уж чувам някой, а няма никой.
- Името ми е Анита Блейк, дампир съм и търся Саша Сергеевич. Казаха ми, че тя е учителката ми.
Изглеждам тъпо да говоря на стените, но нямам друг избор

-Ще си ми ученичка, а ? Хахаха... - смехът бе повече от плашещ, все едно на вещица.
Анита дочу леко пърхане, пърхане на крила. Пред нея долетя един черен прилеп, заобиколи я и застана зад нея. В следващият момент животното се разсипа в сив прах и се превърна в белокоса вампирка, която се метна на гърба на Анита и я прегърна. Ръцете й се кръстосваха пред гърлото и гърдите й, а главата беше долепена до нейната.
-Е, намери ме....
Саша хвана брадичката на Блейк и облиза врата й, чак до ухото, а другата положи на деколтето й.
-Мммм...сладка си. На какво искаш да те науча Анита Блейк? - попита в ухото й Саша докато галеше бузата на момичето.

- На каквото благоволите да ме научите.
Тази поза не ми харесваше особено много. Но какво можех да направя? Не ми се мърдаше за да не вземе нещо друго да ми направи.

Саша постави дланите си на гърба на момичето и мощно я избута напред. Анита успя да се спре чак след 15 крачки.
-Добре, нека си поиграем! - очите й заблестяха, а устата й се изкриви в злорада усмивка. - Аз ще съм котката, ти ще си мишката. Ще ти дам 10 секунди преднина. Бягай малка мишчице преди да съм те хванала.
Анита трябваше да напрегне мускулите си и да покаже колко бърза е всъщност.
-1,2,3,4.....


/Опиши как бягаш от нея, ако искаш може да използваш и другите пещери ако сметнеш, че тази ти е тясна/

Не дочаках да стигне до десет. Хукнах колкото сили имах. Добре познавах тялото си и мускулите. Първоначално бях в не много силен бяг, който постепенно засилвах. Не останах само в тази пещера, а преминах в друга. Токчетата ми не издаваха никакъв шум. Не знам какво трябваше да науча тука, но и не питах. Тичах без да се обръщам да видя дали идва.